Решение № 72 от 10.02.2025, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 72 гр. Ловеч, 10.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, V СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА при участието на секретаря ПРЕСЛАВА СТ. ДИЧКОВА като разгледа докладваното от ИРЕНА В. РАБАДЖИЕВА Гражданско дело № 20244310101601 по описа за 2024 година

Иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Съдът е сезиран с ИМ, подадена от Н. М. М., с адрес: ***, чрез адв. Н. М. М. – АК – гр. ***, съд.адрес: *** – партер против „КРЕДИРЕКТ“ЕООД, с ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.“Цариградско шосе“№115, ет.5, представлявано от управителя Н. Пенчев Пенчев.

Наведени са твърдения, че н а ***г. ищецът е сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит №***, по силата на който е получил в собственост сумата от 1000.00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 47.00% и ГПР в размер н а 58.29%. В договора е уговорено, че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на погасителната вноска 4x39.17лв. и 14x94.15лв. с крайна падежна дата ***г. Посочва, че съгласно чл.6, ал.1 от договора за кредит страните се споразумяват, че договорът трябва да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: Поръчителство на едно или две физически лица, които трябва да отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция. Съобразно чл.18.1 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на чл.6, ал.1от договора заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1940.32лв., която ще се плаща разсрочено като се кумулира към падежните вземания по погасителния план.

Ищецът счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка.

Намира процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност 1 на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорната лихва, която не е породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД/, поради значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Твърди, че Кредиторът не е изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.

Счита, че Договорът се явява нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК. във вр. с чл.10, ал.1, във вр. с чл.19, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.21 и с чл.22 от ЗПК. Твърди, че разписаният ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР 58.29 % излиза извън законоустановените рамки, съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. На собствено основание намира за нищожна и неустоечната клауза, която предвижда силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създава предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Излага съображения, че тази неустойка изначално не притежава обезпечителна и обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. Посочва се, че по силата на чл.22 във вр. с чл.21 от ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.

Счита, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл.26 от ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл.21 от ЗПК. Договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 47.00% се явява прекомерно висок, като договорката за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Твърди, че максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 на ЗПК, касаеща добрите нрави. Позовава се на практиката на ВКС, според която за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Изтъква, че в случая договорената възнаградителна лихва е 2 в годишен размер 47.00%. За сравнение, законната лихва по чл.86 ЗЗД е 10% на година/месец май 2023г. надбавката е била 2.77%/, като уговорената възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната лихва. Навежда довод, че уговарянето на такъв висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в оборота. Счита, че уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна, кредиторът не може да я ползва за правно основание да претендира заплащането на лихвата по съдебен ред.

Счита още, че размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явява скрита лихва. Вземането по чл.18, ал.1 от потребителския договор има характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Според ищеца, кредиторът го е именувал „неустойка“, за да преодолее ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Твърди, че търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва.

На следващо място, ищцовата страна счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. При сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 47.00%. Поддържа, че в нарушение на чл.147, ал.1 от ЗПК на заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл.18, ал.1 от процесния договор. Излага, че според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза може да бъде определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и разбираем език. Твърди, че не са били изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, който регламентира, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Наред с това счита, че приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 58.29% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК.

Твърди, че поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно чл.21 от ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по чл.23 от ЗПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Според ищеца, вземането по чл.18.1 от процесния договор не съставлява 3 неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК. Счита, че това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл.19, ал.1 от ЗПК е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 47.00%. без в него да е включена скритата лихва по чл.11.1 от договора е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 58.29%. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.I от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Освен това, в процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал.1 от ЗПК/. Излага, че във величината на ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за кредит би следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК. За да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.I, т.10 от ЗПК в договора е трябвало да се посочат не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това задължително съдържание съгласно чл.1 1 от ЗПК е следвало да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същия можел да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри.

Посочва се, че съгласно процесния договор неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната престация по договора и се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което съставлява типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не са 4 съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Ищецът счита, че такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск.