Решение № 13040 от 18.11.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13040 гр. София, 18.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ВА при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20211110160088 по описа за 2021 година

РЕШЕНИЕ

18.11.2022 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВА при секретаря Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 60088/2022 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „УК“ АД срещу И. А. П., като се твърди, че страните били сключили Договор за кредитна карта № CCIR-653-00260-2016/01.07.2016 г. по силата на който бил предоставен банков кредит в размер на 3000,00 лева. Поддържа, че кредитополучателят бил в неизпълнение на договора, като вземания по същия били станали предсрочно изискуеми, като се дължала главница в размер на 359,00 лева, както и мораторна лихва в размер на 123,10 лева за периода от 23.02.2017 г. до 13.03.2020 г. и от 14.05.2020 г. до 29.09.2020 г., както и сумата от 72,00 лева, представляващи разходи за извънсъдебно уведомяване. Сочи, че била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, но последната била връчена по чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което има правен интерес от 1 предявените искове. Евентуално, сочи, че съдът следвало да осъди ответника за претендираните суми, ако приеме, че не било налице предсрочна изискуемост. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, евентуално да бъде осъден да заплати претендирани суми, както и присъждането на деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба от ответника чрез особения представител, като предявените искове се оспорват. Прави отвод във връзка с предявените осъдителни искове, като твърди, че в настоящото производство можело да се предявяват само установителни искове. Навежда доводи, че неоснователно ищецът сочел, че били налице предпоставките за наличието на предсрочна изискуемост. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

С Определение от 21.06.2022 г., съдът на основание чл. 130 ГПК, във връзка с чл. 126 ГПК е върнал исковата молба в частта по предявените осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 359,00 лева – главница по Договор за кредитна карта № CCIR-653-00260-2016/01.07.2016 г., както и мораторна лихва в размер на 123,10 лева за периода от 23.02.2017 г. до 13.03.2020 г. и от 14.05.2020 г. до 29.09.2020 г., както и сумата от 72,00 лева, представляващи разходи за извънсъдебно уведомяване, като е прекратил производството в тази му част. Определението не е било обжалвано от страните, поради което е влязло в сила.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за издаване на кредитна карта между ищеца и ответника, съответно предаване на кредитната карта от ищеца на ответника; 2) клаузите от договора да са валидни , като не са неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни норми; 3) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 4) усвояване на парични суми по издадената кредитна карта в твърдения от ищеца размер, които да не са заплатени на уговорения в договора падеж.

Представен е Договор за кредитна карта на физически лица № CCIR-653-00260-2016 от 01.07.2016 г., сключен между „УК“ АД от една страна в качеството на кредитор (банка) и И. А. П. от друга страна, в качеството на кредитополучател. По силата на договора банката предоставя кредитен лимит от 3000,00 лева на кредитополучателят, който може да се усвоява чрез предоставена банкова (кредитна) карта, а кредитополучателят се задължава да възстановява усвоените суми, ведно с уговорената възнаградителна лихва при условията и сроковете предвидени в договора.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективираните в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Приложен е Договор № CCIR-653-00260-2016 от 01.07.2016 г. за предоставяне на платежни услуги чрез използван на банкови кредитни карти като електронни платежни инструменти, сключен между „УК“ АД от една страна в качеството на кредитор 2

(банка) и И. А. П. от друга страна, в качеството на оправомощен държател. От договора се установява, че банката е предоставил на оправомощения държател банкова (кредитна) карта, чрез която могат да се усвояват суми по договора за кредитна карта.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективираните в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК. Нещо повече, съобразно обективираните и неоспорени изявления от страните в договора, то съдът намира, че ответникът е признал безспорно, че е получил процесната банкова карта, която действително му е била предадена. А извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което преценено в съвкупност с останалите доказателствени средства по делото, води до изясняване на действително фактически и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК. Нещо повече – направеното извънсъдебно признание кореспондира и с останалите доказателства по делото, които съдът е взел предвид и кредитира при постановяване на решението му, като следва да се отчете и факта, че по отношение на тези обстоятелства липсва оспорване от страна на ответника.

Прието и неоспорено е заключението на ССчЕ, като се изяснява, че ответника е усвоявал суми по кредитната карта за периода от 04.07.2016 г. до 17.11.2016 г., съответно са извършвани погасявания от кредитополучателят, като е останала непогасена главница в размер на 359,00 лева. Експертът е предложил извод в два варианта досежно дължимите суми по договора – в първият вариант, ако се приемело за установено, че дългът е станал предсрочно изискуем на 27.03.2020 г., то била налице дължима главница в размер на 359,00 лева и дължима мораторна лихва в размер на 86,11 лева. Съответно – дължимите суми към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение били 359,00 лева – главница, сумата от 123,10 лева – мораторна лихва и сумата от 72,00 лева – разходи за предсрочно уведомяване. Вещото лице към вариант две е посочило, че към момента на исковата молба, освен дължимите суми към момента на заявлението се дължала и мораторна лихва за периода от 30.09.2020 г. до 20.10.2021 г. в размер на 38,39 лева. Във вторият вариант на заключението, експертът сочи, че ако се приемело, че вземането ставало изискуемо към датата на подаването на исковата молба, то дължимите суми били 359,00 лева – главница, както и сумата от 123,10 лева – мораторна лихва, сумата от 62,20 лева – мораторна лихва за периода от 30.09.2020 г. до 20.10.2021 г. и сумата от 72,00 лева – разходи за извънсъдебно уведомяване. С оглед извършеният анализ на счетоводните данни, вещото лице е посочило изрично, че счетоводните записвания за задълженията и извършените плащания от ответника по процесният договор са водени своевременно от банката.

Съдът, като извърши преценка на заключението на ССчЕ, съобразно правилото на чл.

202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е недобросъвестен.

Настоящият съдебен състав счита, че при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, следва да се направи извод, че всички материални предпоставки за уважаване на предявените искове за главница и мораторна лихва са налице.

Безспорно се установява, а и от разпределената доказателствена тежест, не се установява, че ответникът действително е погасил сумата от 359,00 лева – главница по процесният договор за кредитна карта, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът намира, че следва да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК), поради което следва, че претенцията за дължимата главница следва да бъде уважена в пълния предявен размер.

3

На следващо място трябва да се посочи, че съдът възприеме заключението на ССчЕ във вариант № 1, като счита, че в случая с оглед уговореното в договора вземанията са станали изискуеми към много по-ранен момент – 30.06.2018 г., когато според уговореното в договора и при тълкуването на последният, съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД е предвидено, че крайният срок на действието на договор е 30.06.2018 г. Тоест, след като между страните уговорен срок, то се прилага общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, че срокът кани вместо човека (dies interpellat pro homine) , поради което с изтичането на срока ответникът – длъжник е изпаднал в забава и дължи претендираната мораторна лихва в пълния размер, доколкото тъй като срокът е по-голям от претенцирания, то и очевидно при елементарно аритметическо пресмятане (съобразно чл. 162 ГПК, и без вземане предвид на ССчЕ), то дължимата мораторна лихва е в размер по-голям от претендирания. В тази насока трябва да се спомене и факта, че макар и в Договор № CCIR-653-00260-2016 от 01.07.2016 г. за предоставяне на платежни услуги чрез използван на банкови кредитни карти като електронни платежни инструменти да е предвиден срок до 30.06.2020 г., то същият касае самата банкова карта, а не кредитната линия (предоставения револвиращ кредит по договора за кредитна карта). Тоест, касае се за две отделни правоотношения, които биха могли да касаят отделни основания на претенции, но свързани само с техния предмет. А предмет на договора за банковата карта е уреждане на отношенията по самата банкова карта и извършването на плащания с последната, а не кредитното отношения между страните.

Фактът, че чрез банковата карта, като платежен инструмент се усвояват средства по договора за кредит не води до извод, че предмета на двата договора е идентичен или се припокрива. С тези договори са уреждат отделни самостоятелни авоотношения между страните. Макар и последните да са функционално свързани това не води до извод за акцесорност по същите или обусловеност. Няма пречка договорът за кредит да е прекратен, поради изтекъл прекратителен срок, а договорът за банкова карта да продължава да урежда правоотношението между страните, вкл. като остава възможността страните да сключат и друга кредитна сделка, която да се обслужва от договора за банкова карта. В тази насока от процесуална гледна точка трябва да се вземе предвид т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.“.