Решение № 470 от 22.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 470 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Константина Д. Рядкова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100505253 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №20112787/11.01.2024г., постановено по гр.д. №19474/2021г. по описа на СРС, 120 състав, е осъден В. И. И. да заплати на П. В. Л. сумата от 1000 лева, представляваща частичен иск от общия заявен размер от 25500 лева и приет за основателен до размера от 15000 лева, ведно със законната лихва от датата на довършване на деликта – 22.09.2019г. до окончателното плащане, която сума представлява обезщетение за нанесени неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване честта, достойнството, авторитета и доброто име на ищеца сред обществото и професионалната му среда като лекар на основание чл.45 във вр. с чл.52 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, както и сумата от 300 лева разноски по делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от ищеца П. В. Л., чрез пълномощника адв. Е. Б., срещу решението в частта относно посоченото в диспозитива, че предявеният частичен иск в размер на 1000 лева от общо претендирани 25500 лева е основателен до размер на 15000 лева, като се излагат оплаквания, че съдът се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало по претенция, с каквато не е бил сезиран, доколкото искът бил предявен като частичен.

1

Насрещната страна В. И. И. не е депозирал отговор по жалбата по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба срещу решението и от ответника В. И. И., чрез пълномощника адв. Е. И., като се излагат оплаквания, че същото е неправилно и незаконосъобразно и е направено искане да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззивникът – ответник поддържа, че действията му представляват своебразен анализ и изразена субективна оценка относно събраните мнения на трети лица и излъчени в процесния репортаж. Вътрешната му убеденост в резултат на събраните предварително данни бил, че изнесената информация отговаря на действителността. Счита, че изказването му представлява оценъчно съждение досежно конкретен казус, коментиран в общественото пространство. С оглед информацията, изнесена във видеоматериала, оценката за личността на ищеца била негативна, но изразяването на същата не било противоправно. Тази оценка не нарушавала забраната по чл.39, ал.2 от КРБ. Във всички интервюта и материали журналистът единствено задавал въпроси по твърдения на интервюираните от него лица без да се изразяват подвеждащи и пристрастни изявления, включително касаещи ищеца. Предаването било в резултат от добросъвестно журналистическо проучване. Повод за започване на работата по разследването било получаването на данни за нередности. Били използвани множество източници на информация, включително били проведени интервюта с различни лица, била използвана и информация, публикувана по-рано в други медии, проведени били срещи, осъществен бил контакт с ръководството на болницата и ръководството на НЗОК, използвана била информация от журналистически източници. Ответникът спазил принципите на добрата журналистическа практика, характерна за работата на медията, в която работи. Наличният механизъм на работа осигурявал система от проверки и баланси, в резултат на което се реализирал като продукт на добросъвестна журналистика. При изготвянето на процесните видеоматериали били спазени всички принципи, заложени в Етичния кодекс на българските медии към Националния съвет за журналистическа етика. Материалите били разпространени за излъчване след проверка и позоваване на информация от няколко независими източника, като били правени многократни опити да бъде потърсена и представена гледната точка на засегнатите с материалите лица, включително и на ищеца. Не бил налице и субективният елемент от състава на извършване на деянията обида и клевета, тъй като ответникът действал със съзнанието, че съдържащите се в материала твърдения са верни. Поради 2 изложеното моли решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Насрещната страна П. В. Л., чрез адв. Е. Б., с подаден отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно.

Въззивната инстанция намира, че решението е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване в частта, в която първоинстанционният съд е отразил в диспозитива, че предявеният иск е признат за основателен до размера от 15 000 лева. В случая ищецът е предявил частичен иск в размер на 1000 лева от общо претендирано обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25500 лева.

Съобразно мотивите към т.2 от ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти/юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради изложеното в тази част първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, тъй като в нарушение на диспозитивното начало първоинстанционният съд се е произнесъл по размер на иска, с който не е бил сезиран.

3

В останалата част решението е допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Софийски районен съд е сезиран с предявен от П. В. Л. срещу В. И. И. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие на изявления на ответника, направени в предавания по Нова телевизия – „Неделята на Нова“, излъчени на 15.09.2022г. и 22.09.2019г., както следва: „Същевременно получихме информация, че същият доктор Л., за да взема още повече пари извършва процедурите буквално на конвейер и вижда нужда от поставяне на стент на всеки пациент, дошъл на преглед при него, т.е. слага стентове на напълно здрави хора, като ги заблуждава, че имат стеснение на кръвоносен съд на сърцето, само и само да си получи тлъстият процент и заплатата от 57 000 лева“; „Така този преглед потвърди информацията, която вече имахме, че пазарджишкият лекар доктор П. Л. лъже пациентите и поставя стентове в сърцата на напълно здрави хора, за да може да получава заплата от 57 000 лева месечно“; „И тук идва моментът да се запитаме кой и защо позволява на д-р П. Л. от държавната болница в Пазарджик да се вихри, поставяйки безразборно стентове в сърцата дали на болни, дали на здрави и затова да получава космическата заплата от 57 000 лева месечно“.

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.45 от ЗЗД ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че са налице следните елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на чл.45 от ЗЗД, а именно: деяние, противоправност, вреди и техния размер, причинна връзка между деянието и вредите.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 от ЗЗД), като в тежест на ответника е при 4 оспорване да обори презумпцията. Ответникът следва да докаже и всички факти, от които произтичат възраженията му.

В чл. 39 - 41 от КРБ и в чл.10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В обсега на това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността, но същото не е абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждат някои ограничения, като не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако се накърняват права или законни интереси на друг. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Поради това гражданската отговорност за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнение, което е допустимо и от КРБ, и от Конвенцията. Във всеки случай следва да се прави ясно разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на предвидените с чл. 39-41 от КРБ ограничения, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. /Решение №253/2013/29.01.2014 по дело №1251/2012 на ВКС, ГК, III г.о./. В решение № 7 от 4.VI.1996 г. по конст. д. № 1/96 г.

Конституционният съд на РБ постановява следното: „Отделните права, предоставени от разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията, задължават държавата да се въздържа от намеса при тяхното упражняване. Ограничаването на тези права е допустимо с цел охраната на други, също конституционно защитими права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в Конституцията. Не се допуска ограничаването им със закон на други, извън 5 посочените в Конституцията основания. При налагането на тези ограничения органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт са длъжни да държат сметка за високата обществена значимост на правото да се изразява мнение, на свободата на средствата за масова информация и на правото на информация, поради което ограниченията (изключенията), на които тези права могат да бъдат подлагани, се прилагат ограничително и само за да осигурят защита на конкуриращ интерес. Сред тези основания, възможността да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява мнение, когато то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, е най-голяма, тъй като по този начин се охраняват честта и достойнството и доброто име на личността съгласно чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 от Конституцията. Това конституционно ограничение не означава, че не може да бъде осъществявана публична критика, особено на политически фигури, държавни служители и държавни органи”.