Решение № 2507 от 21.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2507 гр. Пловдив, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330116504 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 124 ал. 1 от ГПК.

Ищецът К. П. П., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Т. Т., е предявил против „ЕОС Матрикс” ЕАД, ЕИК: 208597211, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк София № 1, сграда 15, вх. А, ет. 4, представлявано от ****** ***** Т.В., иск за признаване на установено, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла давност сумата от 814 левавземане, вписано в ЦКР с идентификатор **********.

В исковата молба се твърди, че при подготовка за изтегляне на кредит от банка ищецът установил чрез справка в ЦКР, че е длъжник на ответника за сума в размер на 814 лева. След контакт с представители на ответника се установило, че става въпрос за старо вземане, което е прехвърлено с цесия и е заведено в ЦКР под номер **********. Нямал конкретен спомен за договор за кредит, но със сигурност не бил уведомен за прехвърлянето.

Макар че вземането било отдавна погасено по давност, ответникът обяснил, че подавал информация до ЦКР за съществуващи вземания. В този смисъл се предявява иск за признаване на установено, че въпросната сума не се дължи, поради изтекла погасителна давност. Претендира и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е депозирал писмен 1 отговор, с който оспорва иска. Твърди се, че вземането произтичало от договор за кредитна карта от 21.12.2007 г., сключен с „Юробанк България“, прехвърлен на ответника с договор за цесия от 18.01.2016 г. Излагат се съображения за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. По същество, искът бил неоснователен, защото и погасеното по давност вземане продължавало да съществува, но се препятствала възможността за принудително изпълнение, в който смисъл се посочва съдебна практика. Ответникът имал задължение по чл. 10 от Наредба № 22 на БНБ да подава информация към ЦКР за кредити на клиенти до окончателното погасяване, поради което данните в ЦКР за процесното вземане били съвсем коректно посочени. Моли за прекратяване на производството, или за отхвърляне на иска.

Също претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се представлява и не взема становище по спора.

В допълнителна молба посочва, че ответникът подавал ежемесечно информация в ЦКР дори и за погасени по давност вземания, което създавало проблеми при кандидатстване за тегленето на кредити. За събиране на вземането не били предприети принудителни действия, но ответникът поддържал, че вземането е дължимо. Това обуславяло и правният интерес от установителния иск.

С допълнителна молба ответникът поддържа, че производството било недопустимо и следвало да се прекрати. Не можело да се индивидуализира вземането п основание и размер, не се излагали никакви конкретни твърдения за изтекла давност, поради което искът бил и недоказан.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Представена е справка от ЦКР към БНБ за кредитна задлъжнялост на ищеца.

Приети са заявление- договор за издаване на кредитна карта от 21.12.2007 г., сключен с „Юробанк България“ АД, ОУ към кредитната карта и банкови извлечения.

С договор за цесия от 18.01.2016 г. „Юробанк България“ АД е прехвърлила на ответника вземания по договори за кредит, сред които и процесното, видно от приложението към цесията.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по обстоятелството, че ищецът е имал сключен договор за банков кредит, вземането по който в последствие е било прехвърлено на ответника с договор за цесия, като с настоящия иск се претендира, че задълженията по договора са недължими поради изтекла погасителна давност.

От момента на сключване на договора за кредит- 2007 г., до предявяване на иска- през 2025 г. е изтекъл период, много по- голям от максимално предвидената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност, поради което дори още към придобиване на вземането от ответника с договора за цесия от 2016 г., то вече е било погасено по давност. В тази връзка не следва да се излагат повече мотиви, доколкото при всички положения подобно вземане, макар и да е 2 посочено, че съществува като задължение на лицето в ЦКР, отдавна е погасено по давност.

Именно доколкото институтът на давността не се прилага служебно, за ищеца винаги съществува правен интерес, дори и да липсва изрично извънсъдебно оспорване от страна на ответника, да установи с влязло в сила съдебно решение, че не дължи на кредитора дадена сума. Независимо какви са били причините, които са обусловили подаването на конкретната искова молба (дали отказът дългът да бъде заличен/ отписан, дали нормативната невъзможност това да бъде направено, дали търсенето на дълга под някаква форма и т.н.), обстоятелството, че ответникът има отразено вземане към ищеца (било в своята счетоводна система или пък в друг публичен регистър) самò по себе си представлява основание, което обуславя правния интерес на длъжника да установи, че такова вземане не съществува. Чисто технически е въпросът по какъв начин това обстоятелство се отразява (или пък след постановяване на решението то ще се отрази като резултат) в съответните регистри, но от гледна точка на нормата на чл. 124 ал. 1 от ГПК (правното основание на претенцията) то е достатъчно, за да мотивира допустимост на установителната претенция с цел защита правата на длъжника. В тази връзка ответникът винаги ще е дал повод за завеждане на иска и ще е станал причина за него, защото се легитимира като носител на вземане срещу ищеца, произтичащо от прехвърлен кредит с цесия, което вземане той не е заличил като погасено, независимо от правното основание за това. Ищецът няма нормативно задължение да урежда извънсъдебно отношенията си с ответника- да уведомява, че смята задължението си за погасено по давност, да чака становище на кредитора за заличаване на дълга и т.н. Той е в правото си да търси защита по исков ред и предявяването на иска е негово действие именно в тази насока. Ако се приеме противното, то това би означавало да не се признава правото на ищеца да търси защита на правата си по исков ред или обратното- да се отрича възможността му въобще да реализира такава.

С оглед горното, следва да се постанови решение, с което предявеният отрицателен установителен иск да се уважи изцяло, като се признае за установено, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла давност съответната сума, която е посочена като негово задължения в ЦКР.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същите се претендират, за тях е представен списък по чл.

80 от ГПК и са налице писмени доказателства, че са направени- внесена държавна такса в размер на 50 лева/ 25, 56 евро, както и заплатено на пълномощника на страната адвокатско възнаграждение в размер на 1 600 лева, видно от договора за правна защита и съдействие.

По отношение на този адвокатски хонорар още с отговора е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, предвид ниската цена на иска, липсата на фактическа и правна сложност на спора, събраните доказателства, приключилото дело само в едно с.з, както и решение на СЕС по дело С-438/ 22. Съдът намира, че справедливото и адекватно на случая адвокатско възнаграждение по делото възлиза на сумата от 205 евро, с оглед нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатската работа, използвана тук само като ориентир, колкото следва да се определят на 3 пълномощника на ищеца и да се възложат в тежест на ответника.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ЕОС Матрикс” ЕАД, ЕИК:

208597211, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк София № 1, сграда 15, вх. А, ет. 4, представлявано от ****** ***** Т.В., че К. П. П., ЕГН:

**********, от *****************************, НЕ ДЪЛЖИ поради изтекла давност сумата от 814 лева- вземане, вписано в ЦКР с идентификатор **********.

ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс” ЕАД, ЕИК: 208597211, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк София № 1, сграда 15, вх. А, ет. 4, представлявано от ****** ***** Т.В., да заплати на К. П. П., ЕГН: **********, от *****************************, направените по делото разноски, както следва: внесена държавна такса в размер на 25, 56 (двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента) евро, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника си в размер на 205 (двеста и пет) евро, намалено от съда поради прекомерност.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4