Решение № 271 от 15.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 271 гр. София, 15.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка И.ова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20231100510121 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответниците „Н.П.“ ЕООД, Ц. Б. Ц. и И. Х. К., чрез адв.

Б., срещу решение № 10236/15.06.2023г., постановено по гр.д. № 66596/2022г. по описа на СРС, 154-и състав, с което по предявените от „ОТП Л.“ ЕООД искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 342, ал. 2 ТЗ, е признато за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 2 000 лева, представляваща непогасено задължение по известие за плащане № 900802525/15.04.2022г., издадено за платена от „ОТП Л.“ЕООД глоба с фиш, серия Г, № 0040258, ведно със законната лихва от 14.09.2022г. до изплащане на вземането и сумата 180 лева – допълнително вземане за извършени на 15.04.2022г. разходи за връчване на уведомления на длъжниците, ведно със законната лихва от 14.09.2022г. до изплащане на вземането, за които вземания по ч.гр.д. № 50107/2022г. по описа на СРС, 154-и състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Жалбоподателите излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт. По делото било безспорно сключването на лизинговия договор между страните, както и обстоятелството, че през времетраенето на същия единствено лизингодателят сключвал всички застраховки, свързани с лизинговия автомобил. СРС не отчел, че към прехвърлянето на правото на собственост върху лизингованата вещ лизингодателят изрично заявил, че лизингополучателят заплатил всички дължими до този момент суми. На лизингодателя с договора било вменено задължение да сключи застрахователен договор и да плати премията, 1 след което дължимите суми били префактурирани към лизингополучателя.

Застрахователните премии били надлежно заплатени от последния, а обстоятелството било признато от процесуалния представител на ищеца в о.с.з. Лизингодателят бил длъжен да уведоми лизингополучателя в случай, че решил да прекрати заплащането на застрахователните премии и да поиска от лизингополучателя да одобри условия и брокер за сключването на следващата застраховка, което в случая не било направено. Задължението за сключване на задължителна застраховка „ГО на автомобилистите“ било за „ОТП Л.“ ЕООД, предвид на което прехвърлянето на отговорност за лизингополучателя било нелоялна търговска практика. Твърдят, че лизингополучателят не бил обвързан от представените по делото ОУ – същите не били подписани от него. Позовават се и на норми от ЗЗП и твърдят, че клаузите от ОУ на ищеца, на които СРС се позовал в решението си, били неравноправни и като такива – нищожни. Молят за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените от ищеца искове. Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ищец „ОТП Л.“ ЕООД, чрез юрк. Зашева, депозира писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна.

Към момента на прехвърлянето на лизинговия актив лизингодателят не знаел наложената глоба – електронният фиш му бил връчен на 08.02.2022г., а плащането на глобата от 2 000 лева извършил на 15.04.2022г. Оспорва твърдението на въззивниците, че с договора било създадено задължение за лизингодателя да сключва застраховки. Напротив – задължението било на лизингополучателя. Приложими в случая били нормите на т. 15 и сл. от сключения договор за лизинг, а предвидената възможност лизингодателят да сключи застраховката не освобождавала лизингополучателя от последствията на неизпълнението на задължението му да управлява автомобила със сключена застраховка „ГО“ – чл. 100 ЗДвП. Водачът бил длъжен да се увери, че документите му са редовни, да залепи в долния ляв ъгъл на предното стъкло стикера за сключената застраховка, като в случая в продължение на повече от 5 месеца автомобилът бил управляван без валидна застраховка. Договорът бил сключен при ОУ, като в договора било отбелязано, че били приложени към него и били изпълнявани от страните, които са търговци - чл. 298 ТЗ. Неоснователно било позоваването на ЗЗП, тъй като процесното правоотношение не се регулирало от този закон с оглед търговското качество на страните по договора. Моли обжалваното първоинстанционно съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът „ОТП Л.“ ЕООД, с предишно наименование „С.Б.“ ЕООД, излага, че на 11.11.2016г., в качеството си на лизингодател, сключил с ответника 2

„Н.П.“ ЕООД, като лизингополучател, и ответниците Ц. Б. Ц. и И. Х. К. – солидарни длъжници, договор за финансов лизинг № 162312620477/11.11.2016г. (кратък № 20477). В изпълнение на договорните си задължения ищецът-лизингодател придобил правото на собственост върху посочения от лизингополучателя автомобил марка „Дачия“, модел „Докер“ с рег. № *******, който предал на лизингополучателя с приемо-предавателен протокол от 21.11.2016г. За периода от 21.11.2016г. до 31.01.2022г. автомобилът бил ползван и владян от ответника „Н.П.“ ЕООД. На 31.01.2022г. по искане на последния правото му за придобИ.е на лизинговия актив било реализирано в полза на „Ц.“ ЕООД. В рамките на периода на ползване на актива от ответника „Н.П.“ ЕООД, на 16.01.2022г. с автомобила било извършено нарушение на чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ, за което на ищеца, като негов собственик, била наложена глоба с електронен фиш серия Г, № 0040258, връчен на 08.02.2022г., като глобата в размер на сумата 2 000 лева ищецът заплатил на 15.04.2022г. Предвид разпоредбата на чл. 10.4 ОУ към договора за лизинг, вр. чл. 13.1 ОУ, същият разход следвало да бъде понесен от лизингополучателя. Известието за плащане последният получил на 19.04.2022г., но задължението не било погасено. Ищецът-лизингодател сторил разходи за изпращане на уведомления чрез ЧСИ Стоян Якимов до ответниците в общ размер на 180 лева. Поради неизпълнението им ищецът сезирал съда със заявление по чл. 410 ГПК и по ч.гр.д. № 50107/2022г. по описа на СРС, 154-и състав била издадена заповед по чл. 410 ГПК за солидарното заплащане от ответниците на дължимите суми. Предвид постъпило в срок възражение по чл. 414 ГПК ищецът моли съдът да признае същите вземания за установени.

Претендира законна лихва и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответниците депозират писмен отговор на исковата молба, с който оспорват исковете като неоснователни. Признават сключването на договора за финансов лизинг на автомобил марка „Дачия“, модел „Докер“ с рег. № ******* и прехвърлянето на правото на собственост върху същия на 31.01.2022г., поради изплащане на всички дължими суми по лизинговия договор. Позовават се на изявлението на ищеца в договора за прехвърляне на собствеността, че получил всички дължими суми по договора. Оспорват представените към договора общи условия на търговеца при твърдение, че не били запознати със същите – ОУ не били подписани от тях, не ги били получили. Твърдят, че ищецът изградил практика, съобразно която клиентът нямал право да сключва, изменя, прекратява каквито и да е застраховки относно лизинговия автомобил без предварително писмено разрешение на лизингодателя. Сключването и заплащането на застрахователни премии за автомобила-предмет на лизинговия договор било вменено като задължение на лизингодателя, а заплатените от последния суми били за сметка на клиента. Именно в изпълнение на същата наложена практика лизингодателят заплащал всички разходи за автомобила, вкл. застрахователни премии, а впоследствие префактурирал задълженията към ответното дружество-лизингополучател. Предвид обстоятелството, че задължението за сключване на задължителна застраховка „ГО“ било на ищеца, прехвърлянето на отговорност за лизингополучателя било порочна и нелоялна практика. Молят за отхвърляне на исковете.

Страните по делото не спорят и от представения по делото индивидуален договор за 3 финансов лизинг № 162312620477/11.11.2016г., неоспорен от страните, Приложение А към същия - ОУ за финансов лизинг на ищеца, Приложение Б – погасителен план, приемопредавателен протокол от 21.11.2016г., договор за прехвърляне на собственост върху МПС към договор за финансов лизинг № 162312620477/11.11.2016г., се установява, между ищеца „ОТП Лизинг“ ЕООД, с предишно наименование „С.-Б.“ ЕООД, в качеството му на лизингодател и ответника „Н.П.“ ЕООД, като лизингополучател, бил сключен договор за финансов лизинг. По силата на договора ищецът поел задължение да предостави на лизингополучателя за възмездно ползване лизинговата вещ – употребяван автомобил марка „Дачия“, модел „Докер“, шаси № UU10SDB4549491672. Страните уговорили лизингов период от 36 месеца, обхващащ съответно 36 месечни лизингови вноски, като размерът и падежът на всяка една от тях бил фиксиран в приложен към договора погасителен план приложение Б. От съдържанието на горецитираните писмени доказателства се установява, че по процесния договор и приложенията към него ответниците Ц. Б. Ц. и И. Х. К., като съдлъжници, се задължили да отговарят солидарно за изпълнението на задълженията от страна на лизингополучателя.

В случая договорът за финансов лизинг е сключен между търговци. В съдържанието му (чл.

1.4. от договора) страните са направили изрична уговорка, че лизинговата вещ е предназначена за служебно ползване от лизингополучателя „Н.П.“ ЕООД. Като съобрази и обстоятелството, че ответникът Ц. Б. Ц. е управител и законен представител на ответното дружество, както и предназначението на лизинговата вещ за служебно ползване, съдът приема, че обезпечението на дълга от страна физическите лица-съдлъжници, е дадено поради професионални и функционални обвързаности на лицата с търговското дружество, поради което и тези лица нямат качеството на потребител по § 13 от ЗЗП и не се ползват със защитата, установена в глава шеста от ЗЗП. Ето защо позоваването на въззивниците на нормите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП е напълно неоснователно.

С оглед търговското качество на страните по договора за финансов лизинг, приложима е разпоредбата на чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ, съобразно която търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки и те стават задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори незабавно.

В договора за финансов лизинг страните изрично са заявили, че подписаният договор и приложенията към него, в т.ч. Приложение А – Общи условия за финансов лизинг на ищеца, съставляват един цялостен договор, както и че всяка страна е подписала договора с приложенията и е получила екземпляр. Полагайки подпис в договора ответниците изрично са потвърдили горното изявление, че Приложение А към договора им е известно и са получили екземпляр от документа. Нещо повече – съдържанието на приетите от СРС общи условия напълно съответства на подписаните от ответниците такива, представени към отговора на въззивната жалба.

Не е спорно и от представения по делото приемо-предавателен протокол от 21.11.2016г. се установява, че ищецът изпълнил договорното си задължение да предаде на 4 лизингополучателя лизинговата вещ, която той ползвал по силата на сключения договор за финансов лизинг до прехвърлянето на правото на собственост на 31.01.2022г.

По горните мотиви настоящият съдебен състав приема, че страните били обвързани от валидна облигация по договора от 11.11.2016г. за финансов лизинг на автомобил марка „Дачия“, модел „Докер“ с рег. № *******, сключен при приложените по делото ОУ на ищеца.