Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 7512 от 04.07.2022, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 45397/2021
Вид
Решение № 7512
Подписан
04.07.2022
В сила
04.07.2022
Състав
ПЕТЪР САВОВ САВЧЕВ

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 103, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 104, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 258 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 266, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 84, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 95 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 7512 гр. София, 04.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР С. САВЧЕВ при участието на секретаря РУМЯНА Д. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от ПЕТЪР С. САВЧЕВ Гражданско дело № 20211110145397 по описа за 2021 година

РЕШИ:

РЕШЕНИЕ гр.София, 04.07.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІІ-ро Гражданско отделение, 78 с-в, в открито заседание на четиринадесети юни 2022 год. , в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ПЕТЪР САВЧЕВ при секретаря Румяна Дончева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 45397/2021 год. , за да се произнесе взе предвид следното :

Предявен е главен иск са с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД – 10 434, 06 лв.

Предявени са насрещни обективно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 от 1

ЗЗД – 24 900 лв. /частично от 32 272,50 лв./ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – 5 318,92 лв.

Ищецът „...., твърди в депозираната искова молба, че с ответника „..., сключил договор от 28.02.2019 г. По силата на договора и приложение № 1 към него – „Оферта за доставка и монтаж на асансьори”, ответникът се задължил да достави и монтира на обект на ищеца на пристанището в гр. Бургас 6 асансьора, а седмият, който бил собствен на ищеца – само да монтира на обекта, да узакони асансьорите, както и да предаде техническата документация.

Съгласно чл. 2.1 от договор възнаграждението възлизало на 131 768 евро без ДДС, което било разбито по пера доставка и монтаж на 6-ст асансьора и монтаж на 7-ми в посоченото приложение № 1. Съгласно чл. 3.1.1 и чл. 3.1.2, възнаграждението от 131 768 евро без ДДС се заплащало на първа авансова вноска от 50 % в срок до 7 дни от подписването на договора, 30 % в 7 дни от доставката на асансьорите, удостоверено с приемо-предавателен протокол и 20 % след предаване на технически изправи и узаконени асансьори, удостоверено с приемопредавателен протокол. Твърди, че заплатил на ответника първите две авансови плащания, но не заплатил последното окончателно плащане, за което ответника издал фактура № 35810/13.12.2019 г. за сумата от 32 272,50 лв. Ищецът не заплатил сумата, тъй като съгласно чл. 4.1.1 от договора ответникът се задължавал да достави асансьорите не по-късно от 4 седмици от получаване на първото авансово плащане. Последното било извършено на 01.03.2019 г. , 4-седмичният срок за доставка изтекъл на 29.03.2019 г. , а стоките били доставени на 13.05.2019 г. , за което бил подписан приемо-предавателен протокол между страните. Твърди, че съгласно чл. 4.1.2 от договор строително-монтажните работи следвало да започнат не по-късно от 5 дни от доставката на стоките и да завършат не по-късно от 5 седмици след доставката. Доставката на асансьорите със закъснение на 13.05.2019 г. поставило началото на забава и на строително-монтажните работи и узаконяването на асансьорите, като изпълнението на СМР било прието с приемо-предавателен протокол от 22.07.2019 г. , подписан между страните, а узаконяването станало едва на 25.07.2019 г. , видно от писмото от тази дата на Д.....РИЯ”. Посочената забава за доставка на стоките и изпълнението на договора в останалата му част по извършване на СМР и узаконяването им, било основание за ищеца да претендира неустойка за забава, тъй като съгласно чл. 10.1.1 при забава на изпълнението на договора се начислявала неустойка в размер на 1 % от стойността на договор за всяка календарна седмица забава, но не повече от 10 %. За посочената забава неустойката възлизала на 42 706,56 лв. , за което ищецът издал фактура № 107/21.12.2020 г. , която ответникът не му заплатил. Ето защо, с писмо от 21.12.2020 г. до ответника, ищецът направил изявление за прихващане на третото си окончателното задължение за плащане на възнаграждение по чл. 3.1.1, b от договора, което възлизало на 32 272,50 лв. и за което ответника издал фактура № 35810/13.12.2019 г. Така, се проявил погасителният ефект на изявлението му за прихващане по смисъла на чл. 104, ал. 2 от ЗЗД, като по-малкото му задължение от 32 272,50 лв. се погасило изцяло, а вземането му към ответника за горепосочената неустойка от 42 706,56 лв. по фактура № 107/21.12.2020 г. се погасило до сумата от 10 434,06 лв. Ето защо, моли ответника да бъде осъден да му заплати 2 сумата от 10 434,06 лв. , ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира деловодни разноски.

Ответникът оспорва исковете по съображения изложени в отговора на исковата молба.

Твърди, че не е изпаднал в забава по изпълнение на процесния договор от 28.02.2019 г. , доколкото ищецът-кредитор бил в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД. Това било така, доколкото задължителен елемент, без който договорът не можел да бъде изпълнен от ответника, бил изборът на дизайн от ищеца-възложител. Това необходимо съдействие било изпълнено от ищеца едва няколко седмици след подписване на договора, от която дата реално можело да се той да се изпълнява от изпълнителя. Също така, твърди, че неустойката по чл. 10.1.1 от договора била само за хипотезата на закъснение при предаване на стоките, но не и за изпълнението на договора в останалата част. Самият чл. 4.1 от договора /срок за изпълнение/ посочвал конкретни срокове само за доставката на стоките – 4 седмици след авансовото плащане – чл. 4.1.1 и за започването и завършването на СМР – съответно до 5 дни от доставката на стоките и до 5 седмици за изработката след това – чл. 4.1.2. Чл. 4.1.3 и чл. 4.1.4 свързвали предаването на техническата документация и узаконяването, като актове на окончателно изпълнение на договора, с линеен график по приложение 1-2 към договора, какъвто график не бил договорен между страните. Твърди, че с окончателен приемопредавателен протокол от 22.07.2019 г. , подписан между страните, предал на ищеца монтирани и узаконени асансьорите, изпълнил и задължението си по предаване на техническата документация, поради което ищецът-възложител му дължал окончателното плащане от 32 272,50 лв. по фактура № 35810/13.12.2019 г. Ето защо, моли ищецът да бъде осъден за му заплати главницата от 24 900 лв. / частично от 32 272,50 лв./, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и лихва за забава на главницата, в размер на 5 318,92 лв. , за периода 02.08.2019 г. – 08.09.2021 г. Претендира деловодни разноски.

Съдът, като взе предвид твърденията на страните и прецени събраните доказателства по реда на чл. 12 от ГПК, приема следното от фактическа и правна страна:

По главния иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД – 10 434,06 лв. :

Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Като, съгласно цитираната разпоредба, кредиторът може да иска обезщетение за по-големи вреди, по общия ред. Материално – правна предпоставка за основателност на претенцията за неустойка е неизправност на страната от която се претендира неустойката.

В конкретния случай страните не спорят и съдът приема за установено по делото, че ищецът е сключил с ответника договор от 28.02.2019 г. /л.л. №№ 9-17/. Видно от договора и приложение № 1 към него – „Оферта за доставка и монтаж на асансьори”, ответникът се е 3 задължил да достави и монтира на обект на ищеца на пристанището в гр. Бургас 6 асансьора, а седмият, който е бил собствен на ищеца – само да монтира на обекта, да узакони асансьорите, както и да предаде техническата документация. Съгласно чл. 2.1 от договор възнаграждението възлиза на 131 768 евро без ДДС, което е разбито по пера доставка и монтаж на 6 асансьора и монтаж на 7-ми в посоченото приложение № 1.

Съгласно чл. 3.1.1 и чл. 3.1.2, възнаграждението от 131 768 евро без ДДС се заплаща на първа авансова вноска от 50 % в срок до 7 дни от подписването на договора, 30 % в 7 дни от доставката на асансьорите, удостоверено с приемо-предавателен протокол и 20 % след предаване на технически изправи и узаконени асансьори, удостоверено с приемопредавателен протокол. Безспорно е, че ищецът е заплатил на ответника първите две авансови плащания, но не е заплатил последното окончателно плащане, за което ответникът е издал фактура № 35810/13.12.2019 г. за сумата от 32 272,50 лв. /л. № 50/. Безспорно е, че ищецът не е заплатил сумата, тъй като, видно от чл. 4.1.1 от договора ответникът се задължава да достави асансьорите не по-късно от 4 седмици от получаване на първото авансово плащане. Безспорно е, че последното е извършено на 01.03.2019 г. Съдът, обаче, не приема, че 4-седмичният срок за доставка изтекъл на 29.03.2019 г. , както се навежда в главната искова молба. Съдът приема доводите на ответника-изпълнител, че не е изпаднал в забава по изпълнение на процесния договор, доколкото ищецът-кредитор е бил в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД. Това е така, доколкото задължителен елемент, без който договорът не можел да бъде изпълнен от ответника, е изборът на дизайн от ищеца-възложител. Това необходимо съдействие е било изпълнено от ищеца едва две седмици след подписване на договора – на 14.03.2019 г. – видно то показанията на свидетеля Панделиев ототкритото съдебно заседание от 15.03.2022 г. Съдът кредитира тези показания като неопровергани от насрещни доказателства и като дадени от служителя на ответника-изпълнител, който е придвижвал технически подписването на договора. Така, именно от датата на избора на дизайн – 14.03.2019 г. , договорът реално е можело да се изпълнява от изпълнителя. От тази дата текат 4-те седмици за доставка на стоките и изтичат на 11.04.2019 г. , а стоките са доставени от ответника-изпълнител на 13.05.2019 г. , за което бил подписан приемопредавателен протокол между страните /л. № 26/, за което не се спори. Следователно, ответникът изпълнител е доставил стоките с 5 седмици закъснение. Съгласно уговорката по чл. 4.1.2 от договор, строително-монтажните работи е следвало да започнат не по-късно от 5 дни от доставката на стоките и да завършат не по-късно от 5 седмици след доставката.

Доставката на асансьорите със закъснение на 13.05.2019 г. е поставило началото съответно и на забава на строително-монтажните работи и узаконяването на асансьорите. Безспорно е, че окончателното изпълнението на СМР е било прието с приемо-предавателен протокол от 22.07.2019 г. /л. № 27/, подписан между страните, а узаконяването станало едва на 25.07.2019 г. , видно от писмото от тази дата на Д.....РИЯ” /л. № 25/. С Съдът приема, че горепосочената забава за доставка на стоките с 5 седмици е основание за ищеца да претендира неустойка за забава, тъй като съгласно чл. 10.1.1 „при неспазване на срока за предаване на Стоките от страна на Изпълнителя по вина на същия”, се начислява неустойка в размер на 1 % от стойността на цената на договора без ДДС за всяка календарна 4 седмица забава, но не повече от 10 %. Доколкото се установи, че възнаграждението по договора без ДДС възлиза на 131 768 евро без ДДС, то съдът приема, че размерът на неустойката за 5-те седмици забава възлиза на 6 588,40 евро или 12 886,91 лв. Ответникът изпълнител възразява, че неустойката по чл. 10.1.1 от договора била само за хипотезата на закъснение при предаване на стоките, но не и за изпълнението на договора в останалата част. Възразява, още, чл. 4.1 от договора /срок за изпълнение/ посочвал конкретни срокове само за доставката на стоките – 4 седмици след авансовото плащане – чл. 4.1.1 и за започването и завършването на СМР – съответно до 5 дни от доставката на стоките и до 5 седмици за изработката след това – чл. 4.1.2. Съдът приема довода, че конкретни срокове за изпълнение на договора съдържат само посочените чл. 4.1.1 и чл. 4.1.2. Това е така, тъй като чл. 4.1.3 и чл. 4.1.4 свързват предаването на техническата документация и узаконяването, като актове на окончателно изпълнение на договора, с линеен график по приложение 1-2 към договора, какъвто график не е бил договорен между страните. Не е основателен, обаче, доводът на ответника-изпълнител, че чл. 10.1.1 от договора урежда само хипотезата на закъснение при предаване на стоките, като основание за неустойка, но не и за изпълнението на договора в останалата част. Съдът тълкува нормата по реда на чл. 20 от ЗЗД, като съобразява общата воля на страните във връзка с целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува и граматически разпоредбата, която конкретно постановява, че „при неспазване на срока за предаване на Стоките от страна на Изпълнителя по вина на същия”, то се дължи неустойка. Няма логика, във връзка с критериите за тълкуване по чл. 20 от ЗЗД, да се предвижда неустойка при неизпълнение само на част, но не и за цялото задължение. По делото, обаче, се установи, че разпоредбата за неустойка за забавено изпълнение на договора не може да се приложи за всичките етапи изпълнението, доколкото не е уговорен необходимия за това елемент по чл. 4.1.4 от договора – линеен график. Независимо от това, безспорно между страните е, че ищецътвъзложител е приел, че неустойката забава възлиза на 42 706,56 лв. , за което е издал и фактура № 107/21.12.2020 г. /л. № 32/, която ответникът не му заплатил, нито е приел с осчетоводяване – видно от приетата по делото ССЕ /л.л. №№ 148-154/. Изясни се, че посочената сума не се приема и от съда като размер на неустойката. Ето защо, с писмото си от 21.12.2020 г. до ответника /л. № 31/, с което ищецът е направил изявление за прихващане на третото си окончателното задължение за плащане на възнаграждение по чл. 3.1.1, b от договора, което е безспорно, че възлиза на 32 272,50 лв. по фактура № 35810/13.12.2019 г. , която е прието и осчетоводена от ищеца-възложител - видно от приетата по делото ССЕ /л.л.