Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1781 от 17.04.2026, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 13185/2025
Вид
Решение № 1781
Подписан
17.04.2026
Състав
Руска Атанасова Андреева

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 144 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 5 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл. 55, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1781 гр. Пловдив, 17.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20255330113185 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 от ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Ф. А. М. против „Рива кредит“ ООД, с която се иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата следните суми: 934 лв. – недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем № *** г., 125 лв. – недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем №*** г., 195 лв. - недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем № ***г., 220 лв. - недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем №*** г., ведно със законните лихви върху тези суми от датата на исковата молба – 23.04.2025 г., до окончателното плащане.

Ищцата Ф. М. твърди, че между нея и „Рива кредит“ ООД били сключени договори за парични заеми с номера: № *** от ***г. П тези договори тя заплатила възнаградителна лихва съответно в размери: 934 лв..

125 лв., 195 лв., 220 лв. Договорите обаче били недействителни на основание чл. 22 от ЗПК, защото било нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – в същото не било включено възнаграждението на поръчителя ***, с който кредитополучателката сключила договори за предоставяне на поръчителство на датите на сключване на договорите за кредит. Това възнаграждение съставлявало разход по кредита за потребителя и невключването му в ГПР 1 било заблуждаващо и в опит да се избегне явното противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Освен това клаузата за възнаградителна била нищожна на собствено основание – надвишавала трикратния размер на законната лихва, което я поставяло в противоречие с добрите нрави. Така, дадените на ответника суми за възнаградителна лихва по посочените договори подлежали на връщане на ищцата като недължимо платени. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Рива кредит“ ООД, с който се взема становище за неоснователност на иска.

Ответникът „Рива кредит“ ООД сочи, че нямало сключени договори за кредит, както твърди ищцата. Прави евентуално възражение за погасяване на исковите вземания по давност. Претендира разноски.

В открито заседание по делото съдът е допуснал по реда на чл. 214 , ал. 1 от ГПК изменение на размера на исковете като същите се считат предявени, както следва – по договор № ***г. вместо за сумата от 934 лева за 3231,16 лева; по договор № *** г. – вместо за сумата от 125 лева за 372,48 лева; по договор № ***г. вместо за сумата от 195 лева за сумата от 784,77 лева, по договор № *** г. вместо за сумата от 220 лева за сумата от 760 лева.

Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По фактите:

Представени са разписки за извършени плащания от ищцата Ф. М. в полза на „Рива Кредит“ ООД, от които съдът кредитира единствено тези, съгласно които може да се направи еднозначен извод, че плащането е в именно в полза на ответника и именно с оглед описаните в исковата молба съглашения. Разписките за плащане в полза на неучастващи по делото физически лица и с основания, от които не може да се направи извод кое задължение изпълнява длъжницата не са годни доказателства за установяване на факта на даването по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД с оглед спецификата на конкретния случай.

Самата ищца М. в исковата си молба признава сключването на описаните по-горе договори за кредит с ответника, във връзка с които е осъществила плащанията.

От разписките се установява, че по договор за кредит № *** г. г-жа М. е платила на „Рива кредит“ ООД общо 2231,16 лева; по договор за кредит № *** г. е платила общо 299,36 лева; по договор за кредит № *** г. е платила общо 784,77 лева; по договор за кредит № *** г. е платила общо 633,65 лева.

По правото:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необходимо да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2

896/2018 г., III г. о., ГК; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК).

В случая ищцата М. доказа, че е платила на ответника горепосочените суми по всяко едно от признатите основания по смисъла на горецитираната разпоредба. Ответникът се ползва от признанието на неизгоден за ищцата факт, като тук е мястото да се отбележи, че предоставянето на допълнителен срок по чл. 144 от ГПК е правомощие на съда, а не негово задължение, както и че същият е за становище по представените доказателства, а не за представяне на изцяло нови доказателства, при точно разпределена с обявения за окончателен проект за доклад по делото доказателствена тежест. Смисълът на разпоредбата на чл. 144 от ГПК не е да се преодолее преклузията по чл. 146, ал. 3 от ГПК, както в случая се е настоявало от ответника, който изцяло е изменил линията си на защита спрямо депозирания отговор на искова молба и прави опит да подведе това обстоятелство под хипотезата на чл. 144 от ГПК.

Съдът намира, че не са налице основанията да уважи предявените искове. Това е така поради следните съображения.

Действително, предвид характеристиките на съглашенията, които се признават от ищеца като основание за престациите, и на страните по тях, се касае до договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят-ищец, следователно, се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

Дори обаче да се възприеме изцяло безкритично тезата на ищеца М., че договорите за кредит са недействителни, то тя при всички положения дължи да върне на ответника „Рива кредит“ ООД поне суми в размер на главниците (чистите стойности) по тези договори. Изложеното следва от императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК. След като не е издължена чистата стойност по кредита, то следва всичко платено да се отнася към нея и единствено ако е налице надвишение, в хипотеза като настоящата да се изследва дали то касае перото на дълга, претендирано от ищеца. В случая г-жа М. е извършила плащания, които не са достатъчни да покрият признатите от нея размери на чистата стойност по който и да е от процесните договори за кредит. Тя, следователно, не е платила „недължимо“ никакви суми за възнаградителни лихви на ответника.

Исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят изцяло.

Безпредметно е да се обсъжда възражението на ответника за настъпване на погасителна давност, понеже исковете се отхвърлят по друга причина.

По разноските:

При този изход от спора на ответника „Рива Кредит“ ООД следва да се присъдят сторените разноски. Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 820 евро, което с оглед направеното възражение по чл. 78, ал. 5 от 3

ГПК се намира да е прекомерно с оглед фактическата и правната сложност на делото. За съответен на тези критерии се намира адвокатски хонорар в размер на 450 евро и до този размер ще се уважи искането на ответника за присъждане на разноски.

Сумите в диспозитива на решението ще се посочат с евровите им равностойности съгласно императивната разпоредба на чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователни предявените от Ф. А. М., ЕГН **********, против „Рива Кредит“ ООД, ЕИК 202752427, искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата следните суми: 3231,16 лева /с еврова равностойност 1652,07 евро/ – недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем № *** г., 372,48 лв. /с еврова равностойност 190,45 евро/ – недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем № *** г., 784,77 лева /с еврова равностойност 401,25 евро/ - недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем № *** г., 760,38 лева /с еврова равностойност 388,78 евро/ недължимо платена възнаградителна лихва по сключен между страните недействителен Договор за паричен заем № ***г., ведно със законните лихви върху тези суми от датата на исковата молба – 23.04.2025 г., до окончателното плащане.

ОСЪЖДА Ф. А. М., ЕГН **********, да заплати на „Рива Кредит“ ООД, ЕИК 202752427, парична сума в размер на 450 евро /четиристотин и петдесет евро/, представляваща разноски за първоинстанционното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________ 4