Решение № 1672 от 22.12.2022, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1672 гр. Варна, 22.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Цвета Павлова

Членове:

Пламен Ат. Атанасов

Деница Добрева при участието на секретаря Мая М. П. като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско дело № 20223100501972 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от името на А. Д. А., с ЕГН **********, с адрес: с.***, ул.“***“ №24, общ.П., обл.Варна, действаща чрез адв.Г. Г. и адв.Г. Н., със съдебен адрес: гр.П., ул.“***“ №12, против Решение №138 от 15.06.2022г. постановено по гр.д.№20213130100826 по описа на Районен съд П., в частта, с която са уважени предявените “Банка ДСК“ АД, с ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Московска“ №19, срещу жалбоподателката искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.430 от ТЗ, чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на съществуването на задължения, за които е издадена Заповед №215/16.03.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№298/2021г. по описа на Районен съд П., а имено: -сумата от 9241.96лв., представляваща главница по Договор за кредит “Експресо“ от 08.03.2011г., с настъпил падеж на 08.03.2018г., ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда-15.03.2021г. до окончателното изплащане на задължението;

-сумата от 4564.89лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 08.05.2012г. до 08.03.2018г.; -сумата от 2616.19лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г. и -сумата от 2777.72лв., представляваща законна лихва за периода от 09.03.2018г. до 11.03.2021г.

В жалбата се излага, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, като 1 се оспорват изводите на първоинстанционният съд, че процесното вземане не е погасено по давност, както и че част от клаузите на договора за кредит не влизат в противоречие със ЗЗП и ЗПК. Поддържа се, че при постановяване на решението си съдът не е взел предвид, че според автономната воля на страните, обективирана в чл.10, ал.2 от процесния договор за кредит, вземането по него е станало автоматично предсрочно изискуемо, без да е необходимо нарочно волеизявление на страните за това, при неплащането на задължения за период по-дълъг от 90 дни, считано от последното плащане. В тази връзка се твърди, че изискуемостта е настъпила на 08.07.2012г., когато кредитополучателят е следвало да върне всички задължения и до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда, е била изтекла погасителната петгодишна давност на главното задължение, а с това и на акцесорните такива. На следващо място се поддържа, че давността е изтекла и за вземания по отделните погасителни вноски по договора за банков кредит, чиито падеж предхожда с 5г. за главниците и с 3г. за лихвите, момента на подаване на заявлението в съда. Развити са подробни съображения в подкрепа на доводите за погасяване на задълженията по давност и се сочи относима съдебна практика. На следващо място се оспорват изводите на съдът, че процесният договор не накърнява потребителската закрила, с която се ползва ответницата, като се поддържа, че клаузите, касаещи дължимостта на възнаградителната и наказателната лихви, са нищожни, тъй като размерът им не е уговорен в съответствие с изискванията на ЗПК, 33П и Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета. Също така се поддържа, че клаузата уреждаща възнаградителната лихва е неравноправна, тъй като е неясна и води до значително неравновесие в правата на страните, доколкото допуска едностранно изменение на лихвата по неясни критерии определени от кредитора. Сочи се, че уговорката за възнаградителна лихва, която представлява цената за ползването за определено време на предоставените от заемодателя парични средства, не следва да води до свръхпечалба на кредитора, което в настоящият случай не е така, тъй като двете величиниглавница и лихва, са почти равни. Ето защо се поддържа, е текста от договора, уреждащ възнаградителна лихва накърнява на добрите нрави, съответно е нищожен. По отношение на дължимата наказателна лихва се поддържа, че същата има характер на неустойка и като такава, тя е нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД защото накърняват добрите нрави. Сочи се относима съдебна практика и са изложени подробни съображения за недействителността на въпросните клаузи, в това число и за правната природа на неустойката. С оглед изложеното, се моли за отмяна на решението в атакуваната му част и за отхвърляне на предявените претенции.

В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивницата, чрез писмена молба подадена от пълномощниците й, поддържа жалбата, развива съображения за неоснователност на иска и моли за присъждане на разноски.

Въззиваемата страна, чрез процесуален представител поддържа становище за неоснователност на жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение.

2

За да се произнесе по спора съдът съобрази следното:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.430 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че А. Д. А. дължи на “Банка ДСК“ АД, сумите за които е издадена Заповед №215/16.03.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№298/2021г. по описа на Районен съд П., а имено: -сумата от 9241.96лв., представляваща главница по Договор за кредит “Експресо“ от 08.03.2011г., с настъпил падеж на 08.03.2018г., ведно със законната лихва от върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда15.03.2021г. до окончателното изплащане на задължението; -сумата от 10100.54лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 08.05.2012г. до 08.03.2018г.; -сумата от 2616.19лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г. и -сумата от 2777.72лв., представляваща законна лихва за периода от 09.03.2018г. до 11.03.2021г.

В исковата молба се твърди, че на 08.03.2011г. между “Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чиито универсален правоприемник е ищеца и ответницата, е сключен Договор за кредит “Експресо“, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателката заем в размер на 10286лв., който следва да се погаси чрез равни месечни вноски включващи главница и възнаградителна лихва в срок от 84 месеца, с крайна дата за издължаване-08.03.2018г. Твърди се, че върху предоставената в заем сума дължи възнаградителна лихва с номинален лихвен процент в размер на 15.45 % годишно, формиран от БЛПSGEB за лева, увеличен с надбавка от 9.55 пункта на година, като към датата на сключване на договора БЛПБСЕВ за лева е в размер на 5.90%. Твърди се, че средства по отпуснатия кредит са усвоени от кредитополучателката на 08.03.2011г., както и че през целият срок на договора не са извършвали промени в лихвения процент, прилаган по договора за кредит. Сочи се, че на основание чл.9.1 от договора, при забава в плащането на месечната вноска, от деня, следващ падежната дата, главница се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 6 % пункта. Сочи се още, че съгласно чл.10 от договора, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 6 процентни пункта.

Поддържа се, че в случая кредиторът не се е възползвал от предвиденото в чл.11 от договора право да превърне кредита в предсрочно изискуем при неплащане в срок на уговорените погашения, считано от началната дата на просрочието-08.05.2012г. В тази връзка се поддържа, че задължението по процесния договор е станало изцяло изискуемо на настъпилият краен падеж-08.03.2018г., като размера на същото кореспондира с размера на претенцията, предявен на настоящото производство. Сочи се, че претендираната наказателна надбавка за забава върху частта от дължимата и неплатена по погасителен план просрочена главница, е акумулирана през периода от 09.05.2012г. до 08.03.2018г. Сочи се още, че съгласно разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредно положение и Закона за изменението и допълнението му, през периода 13.03.2020г. до 3

13.05.2020г. не са начислявани лихви за забава и така е изчислен размера на дължимото съгласно ТР №3/2017г. на ВКС обезщетение за забава, след настъпване на изискуемост на задължението в размер на законната лихва за периода от 09.03.2018г. до 11.03.2021г. Твърди се, че за събиране на процесните вземания на 15.03.2021г. инициирано заповедно производство, като в полза на ищеца срещу ответницата, са издадени Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и Изпълнителен лист по ч.гр.д.№298/2021г. на Районен съд Провадия, като след подадено възражение от длъжника за кредитора е възниквал интерес да води настоящото производство.

С постъпилият от ответницата отговор на исковата молба, се признава, че страните, са сключили процесният договор и че сумата предмет на същия е усвоена, като поради финансови затруднения кредитополучателката е преустановила нейното връщане, считано от 08.05.2012г. Твърди се, че съгласно чл.10, ал.2 от договора вземането по целия кредит става предсрочно изискуемо при просрочие над 90 дни като изискуемостта настъпва без да е необходимо, каквото и да е волеизявление на страните и кредитополучателя дължи незабавно погасяване на всички свои задължения. Твърди се още, че банката може да изиска предсрочно погасяване на кредита и при наличието на предпоставките, подробно изброени в чл.11 от договора. Поддържа се, че за разлика от първия случай, където предсрочната изискуемост настъпва без да се изисква обявяване на това обстоятелство, във втория случай на банката като кредитор, е предоставена възможност да прецени дали да обяви кредита за предсрочно изискуем при настъпване на едно от посочените обстоятелства. Поддържа се още, че след като последното плащане по договора за кредит е извършено през месец април 2012г. и считано от 08.05.2012г. до края на договора месечните вноски не са изплащани, то след изтичане на 90 дневното просрочие, т.е. на 09.07.2012г. автоматично е настъпила предсрочната изискуемост на кредита по смисъла на чл.10, ал.2 от договора. Твърди се, че предвид бездействието на кредитора по събиране на задълженията в срок над пет години, на 09.07.2017г. те са се погасили по давност на основание чл.110 от ЗЗД. В случай на неприемане на доводите за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост, респективно за пълното му погасяване по давност, се поддържа, че погасени по давност са всички месечни вноски по договора за кредит, чиито падеж е настъпил през периода от месец май 2012г. до месец февруари 2016г. включително. Поддържа се, че по отношение на възнаградителната лихва, предвид нейния периодичен и акцесорен характер и относно обезщетението за забава върху просрочената главница, е приложима по кратката давност визирана в чл.111 от ЗЗД, съответно че тази част от претенцията е погасена по давност и следва да се отхвърли като неоснователна. На следващо място се поддържа становище за неоснователност на претенциите, поради липса на ясното за начина на формирането им.

Твърди се, че клаузата от процесния договор уреждаща възнаградителна лихва, е нищожна предвид прекомерният й размер, който е по-висок от размера на търсената главница и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, защото драстично нарушава принципа на справедливост, създава условия за неоснователно обогатяване и излиза извън възнаградителната и обезщетителна функция на задължението за заплащане на 4 лихва. Поддържа се, че уговорката в чл.8 от договора, предвиждаща променлив размер на възнаградителната лихва, който се формира чрез едностранно определяна надбавка, според вътрешните правила на банката /чл.4/, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от 33П, съответно е нищожна. Твърди се, че разпоредбите в договора, касаещи определянето на наказателна лихва, имаща характер на неустойка, са нищожни поради противоречие с добрите нрави, предвид прекомерния им размер. Поддържа се, че въпросната неустойка излиза извън присъщите и функции-обезщетителна, обезпечителна и санкционна и нарушава принципа на справедливост, поради което е нищожна на основание чл. на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Моли се за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани, и за присъждане на съдебно-деловодни разноски.