Акт от 22.07.2022, Административен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

№ 271 гр. Русе, 22 юли 2022 год.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Русенски административен съд, в публичното заседание на 13 юли 2022 год. в състав:

Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ

Членове: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

ДИАНА КАЛОЯНОВА при секретаря ………. Наталия Георгиева………и в присъствието на прокурора ……… Пламен Петков като разгледа докладваното от ……… съдията Василев ……… к.н.а.х.д. №288…… по описа на съда за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид:

Производството е касационно по чл. 63в ЗАНН(Закон за административните нарушения и наказания) във вр. чл. 208 и сл. по глава XII от Административно-процесуалния кодекс (АПК).

Делото е образувано след постъпила касационна жалба от Производствено потребителна кооперация (ППК) „Надежда – Ряхово“, седалище с. Ряхово, общ.

Сливо поле, обл. Русе против решение № 401 от 26.04.2022 г., постановено по а.н.д № 2096/2021 г. по описа на Русенския районен съд, с което е потвърдено наказателно постановление (НП) № 18-001677 от 30.08.2021 г., издадено от Директора на Дирекция “Инспекция по труда” – Русе. С наказателното постановление на кооперацията, на основание чл.415, ал.1 от Кодекса на труда КТ) е наложено административно наказание – “имуществена санкция” в размер на 1 500 лева.

В жалбата се релевират аргументи за незаконосъобразност на атакуваното решение, свързани с допуснати съществени процесуални нарушения досежно изискването за мотивиране на съдебния акт и с нарушение на материалния закон - чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН. Твърди се, че актът за установяване на административното нарушение (АУАН) бил издаден след изтичане на регламентирания в този текст тримесечен срок. Твърди се и за нарушаване на принципа за съразмерност, залегнат в чл.6 от АПК. Налице са касационните основания за оспорване, разписани в чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.

Иска се от

Административен съд Русе да отмени атакуваното решение, съответно и процесното наказателно постановление.

Ответникът по касационната жалба - Дирекция

„Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението на Районен съд – Русе да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на прокуратурата счита решението на Русенския районен съд за правилно и законосъобразно.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства и след касационна проверка съгласно чл. 218 от АПК, Административният съд намира следното:

Касационната жалба е подадена в законния срок, от надлежна страна и производството е процесуално допустимо. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

От фактическа и правна страна във въззивното производство била установена следната обстановка:

Във връзка с подаден в дирекция „Инспекция по труда“ – Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения, контролните органи на ДИТ-Русе извършили проверка за спазване на трудовото законодателство в ППК „Надежда – Ряхово“, резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. В т.119 от този протокол се съдържат констатации, според които трудовото възнаграждение на Т. Е.Т. на длъжност „домакин готова продукция“ за месец септември 2020 г. било начислено от работодателя във ведомостта за заплати в размер на 969,30 лева, като след приспадане на дължимите данъци и осигуровки на работника следвало да бъде изплатена сумата от 752,16 лева. Установено било още, че работната заплата за този месец била изплатена на последния частично – в размер на 500 лева.

Във връзка с така направените в протокола констатации, с т.177 от разпоредителната част на същия спрямо работодателя е приложена принудителна административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ. Дадено било задължителни предписания /имащи характер на ИАА/ да изплати на работника начисленото трудово възнаграждение за месец септември 2020 г. в пълен размер и определен срок за изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г. Протоколът, в който този административен акт се съдържа е връчен на законния представител на кооперацията на 19.01.2021 г.

Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14 – дневния срок за оспорването й.

На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба с вх.№ 21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с която поискал продължаване до 28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане било уважено, като с писмо с изх.№ 21003270/22.01.2021 г. срокът за изпълнение на предписанията от № 1 до № 191 включително бил продължен до 25.02.2022 г.

На 24.02.2021 г., с вх.№ 21015750, председателят на кооперацията депозирал последваща молба, с която поискал отново продължение на срока за изпълнение на предписанията - с още един месец. Искането е обосновано със съображения, че въпреки удължаването на срока за изпълнение, към настоящия момент председателят на кооперацията не бил в състояние да изпълни издадените предписания. Причините : характер на предписанията-парични задължения, влошена метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична обстановка в страната, свързана с COVID-19“. С писмо изх.№ 21009990/26.02.201 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, това искане не било уважено.

Във връзка с контрола по спазване изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били обективирани в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в този протокол, дадените предписания не били изпълнени.

Работодателят не предприел каквито и да било действия във връзка с дадените в първия протокол предписания и срок за изплащане на дължимите трудови възнаграждения.

Всичко това дало основание за гл. инспектор в

Д „ИТ“ Русе да състави АУАН от 16.06.2021г., в който приел, че с поведението си ППК „Надежда – Ряхово“ е нарушило разпоредбата на чл.415, ал.1 от КТ, в която норма законодателят е регламентирал, че следва да се санкционира всеки „Който не изпълни задължително предписание на контролен орган за спазване на трудовото законодателство…“. При идентично описание на фактическата обстановка административно-наказващият орган приел, че е нарушена същата разпоредба и наложил на кооперацията имуществена санкция в размер на 1500 лева.

Изложената по-горе фактическа обстановка е установена от въззивната инстанция, подкрепя се от събраните по делото писмени и гласни доказателства и е дала основание на Русенския районен съд да приеме, че обжалваното пред него НП е законосъобразно, издадено при спазване на предвидената от закона форма и при липса на процесуални нарушения в производството по издаването му. Приел е още, че задължителните предписания представляват принудителна административна мярка и следователно – индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата на самия закон – чл.405 от КТ, като срокът за изпълнение на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване. При липса на данни за неговото оспорване, ИАА е влязъл в законна сила, станал е стабилен административен акт и дадените с него разпореждания са задължителни за адресата му.

Приел също, че наказващият орган правилно е определил субекта на административното нарушение и приложимата санкционна норма. Развил е съображения защо случаят не е маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН, респ. чл.415в от КТ. С такива мотиви съдът е отхвърлил жалбата срещу наказателно постановление № 18-001677 от 30.08.2021 г. и потвърдил санкционния акт.

Решението е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила.

Изцяло се споделя тезата на контролираната инстанция, съответстваща и на константната съдебна практика, че в настоящото производство е недопустим инцидентен контрол за законосъобразност, включително за валидност, на влезлия в сила индивидуален административен акт, за чието неизпълнение е наложена санкцията по чл.415, ал.1 от КТ. Защитата срещу влезлите в сила административни актове, които не са оспорени пред съд, се реализира в производство по възобновяване на производствата по тяхното издаване, ако са налице основанията за това – чл.99 и сл. от АПК. Дори и да не е бил оспорен по административен или съдебен ред в регламентираните за това срокове, съобразно чл.149, ал.5, респ. чл.168, ал.3 от АПК, административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето, а тяхната нищожност може да се обяви от съда дори и срокът за тяхното обжалване да е изтекъл.

Следователно касаторът е разполагал с възможността безсрочно да оспори дадените му предписания с твърдения за тяхната нищожност, което в случая не е сторено и което изключва оспорването им в настоящото производство.

Неоснователно е възражението за неправилно приложение от страна на въззивната инстанция на чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН.

Според т.1 от

Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС, сроковете по чл. 34 от ЗАНН са давностни, а не преклузивни, както неправилно поддържа касатора. Според т.2 от същото тълкувателно решение, разпоредбата на чл.11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в НК.

Съставът на нарушението по чл.415, ал.1 от КТ, за което на касатора е наложено административно наказание, се изразява в неизпълнение на принудителна административна мярка, приложена от контролен орган за спазване на трудовото законодателство.

Безспорно е, че нарушението е формално, на просто извършване, защото съставът му не включва настъпването на определени общественоопасни последици, а е достатъчно самото извършване на деянието. Ясно е също, че изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие – неизпълнение на задължение, произтичащо от индивидуален административен акт. Самият срок за изпълнение на принудителната административна мярка обаче не е елемент от обективната страна на състава на нарушението по чл.415, ал.1 от КТ (за разлика, например, от престъплението по чл.293а от НК, за което ВКС приема, че не е продължено – вж. решение № 265/27.05.2009 г. по н.д. № 239 по описа за 2009 г. на ВКС, I н.о. и сходно на престъплението по чл.183, ал.1 от НК, съставът на което също не включва срок, в който задължението за издръжка да не е било изпълнено и в константната съдебна практика безпротиворечиво се приема, че то е продължено – вж. решение № 300 от 29.V.1992 г. на ВС по н. д. № 240/92 г., I н. о., решение № 424/22.12.2014 г. по н.д. № 1345/2014 г. по описа на ВКС, I н.о. ).

Срокът за изпълнение на принудителната административна мярка стои вън от състава на нарушението като бездействието на работодателя е въздигнато в нарушение едва след изтичането му. Следователно нарушението по чл.415, ал.1 от КТ е от категорията на продължените - бездействието на работодателя създава едно трайно, непрекъснато противоправно състояние, чието начало се слага от деня, следващ изтичането на предписания с административния акт срок за неговото изпълнение и продължава до неговото прекратяване чрез изпълнение на така приложената принудителна административна мярка. При продължените нарушения, на основание чл.80, ал.3 от НК, вр.чл.11 от ЗАНН, тримесечният давностен срок по чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН, в приложимата редакция на този текст, тече от прекратяването на нарушението, т.е. от изпълнението на даденото задължително предписание. И това е така именно поради факта, че до прекратяване на траещото във времето нарушение нарушителят постоянно, във всеки един момент, осъществява неговия състав.

Дори и да се приеме, че процесното нарушение не е от категорията на продължените, поради което давностният срок по чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН тече от неговото довършване, то не може да се приеме, че неговото начало е сложено на 26.02.2021 г.

В задължителната съдебна практика се приема (вж. мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. № 3/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия и Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК), че понятието „откриване на нарушителя“ по смисъла на чл.34, ал.2, изр. второ от ЗАНН, не е легално дефинирано в закона. Доктрината и съдебната практика безпротиворечиво обаче приемат, че откриване има, когато компетентният орган разполага с данните, въз основа на които да установи нарушението и да идентифицира извършителя му. Това е моментът, в който необходимите за това материали и/или информация са налични в съответната администрация, защото от тогава фактически и юридически съществува възможност овластеният за това орган да определи субекта на нарушение, времето и мястото на извършването му, ведно със съществените му признаци от обективна и субективна страна по определен състав.