Решение № 50 от 16.03.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 50 гр. Първомай, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100734 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от С. Д. М. срещу „Лендиво“ ООД за заплащане на сумата от 405,56 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за потребителски кредит от разстояние № ******** от 07.04.2025 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда – 21.11.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът С. Д. М. твърди, че на 07.04.2025 г. сключил с ответника „Лендиво“ ООД договор за паричен заем с № ********, по силата на който му били предоставени средства в размер на 200 лв. главница. Посочено е, че се задължил да възстанови в полза на ответника сума в същия размер, но била налице наказателна лихва в размер 10 % при просрочване на задължението, както и неустойка при непредоставяне на предвиденото обезпечение за вземането. В раздел „VIII. Неустойки“ от договора се съдържали клаузите, които се прилагали при просрочие, както и неустойката, дължима при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение или гаранция по контракта. Съгласно чл. 1 от договора лихвеният процент по кредита бил 36 %, а годишният процент на разходите бил 42,58 %. Въпреки записаното в съглашението, че кредитът се погасявал с еднократна вноска от 200 лв., били начислени множество наказателни лихви и неустойки, с което се увеличил размерът на задължението.

Твърди се, че за погасяване на кредита ищецът заплатил на ответника сума в общ размер на 605,56 лв. Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит бил недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради неточно посочване на ГПР, тъй като неустойките не били включени при формирането на тази величина.

Също така размерът на ГПР надвишавал законовия праг по чл. 19 ЗПК. Освен това, било налице нарушение на принципа на добросъвестност и справедливост, тъй като неустойката била в размер над половината от стойността на главницата, поради което 1 служела единствено за допълнителен неоснователен доход на ответното дружество.

Счита, че съгласно чл. 23 ЗПК при обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен задължението му следвало да възлиза единствено на размера на главницата от 200 лв., а ответното дружество се обогатило неоснователно със сумата от 405,56 лв. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният осъдителен иск за връщането й.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Лендиво“ ООД, в който излага съображения за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит с посочения в исковата молба предмет, но подчертава, че още преди подписването на контракта кредитополучателят бил наясно с всички условия по него и сам избрал параметрите му. Посочва, че клаузата за неустойка не била част от съществените елементи на съглашението, и дори да се приеме за нищожна, това не водело до недействителност на целия договор. Той бил валиден, тъй като отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. Също така не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно размера на ГПР, който бил посочен към датата на сключване на договора и затова не включвал неустойката. Поддържа, че последната била действителна и се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Отбелязва, че условията за предоставяне на обезпечение били напълно изпълними, разумни и адекватни, поради което не следвало да представляват трудност за кредитополучателя. Ищецът бил предварително уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, като разполагал с правото да се откаже от договора, но не се възползвал от тази възможност. Счита, че съглашението не нарушавало равноправието между страните и не противоречало на добрите нрави, доколкото клаузите му били индивидуално уговорени. Тъй като намира договора за кредит за действителен, приема за неоснователен осъдителния иск, като посочва, че разликата между платеното от потребителя и усвоената главница е 403,25 лв., а не 405,56 лв. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца С. Д.

М. и ответника „Лендиво“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние, № ******** от 07.04.2025 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 200 лв. Уговорен е лихвен % в размер на 36 % и годишен процент на разходите в размер на 42,58 %. Общата дължима сума възлиза на 200 лв., като следвало да се погаси за срок от 30 дни. Съгласно чл. 17, ал. 1 в тридневен срок от сключване на договора потребителят се задължавал да осигури на кредитора едно от следните обезпечения: поръчителство на едно физическо лице или банкова гаранция, които да отговарят на определени от кредитора условия. Клаузата на чл. 27, ал. 1 предвижда, че в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 17, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Посочено е още, че неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.

От представената от ответника „Лендиво“ ООД справка, неоспорена от ищеца, 2 се установява, че по договора за потребителски кредит ищецът е извършил едно плащане на 08.09.2025 г. в размер на 603,32 лв., разпределено, както следва: 200 лв. за главница, 6 лв. за лихва, 70 лв. за неустойка и 327,32 лв. за плащания по други приходи. Тъй като справката е изготвена след 01.01.2026 г., тя е съобразена с официалната парична единица след тази дата, като за целите на настоящото производство съдът превърна сумите в лева, доколкото плащането е от 08.09.2025 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Тъй като ищецът и ответникът „Лендиво“ ООД имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит.

Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.

Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на кредитора сума в общ размер от 270 лв., неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.

Тази неустойка представлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Изискванията, които клаузата на чл. 17, ал. 1 от договора 3 въвежда за потребителя, са на практика неизпълними за него, особено като се има предвид, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчител, който да отговаря на определените от заемодателя изисквания. От това следва, че основната цел на тази уговорка е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на разходите е различен от действително уговорения такъв. Допуснато е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, която не кореспондира с общия размер на задълженията по договора. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият следва да се приеме за недействителен.

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.