Решение № 14860 от 24.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14860 гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 142 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДИМИТРИНКА ИВ.

КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА при участието на секретаря РАДКА Т. Х.ВА като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ИВ. КОСТАДИНОВАМЛАДЕНОВА Гражданско дело № 20251110109651 по описа за 2025 година Производството е по чл. 235 ГПК.

Ищецът В. Е. М. твърди, че на 01.08.2024г. сключил с ответника „К.“ ЕООД договор за заем, по силата на който в заем й е предоставена главница от 2400 лева, при задължението да я върне до 02.02.2026г., на 18 погасителни вноски, с посочен фиксиран ГЛП 50 %, ГПР 62,97 %, както и че съгласно чл.6,1 от договора следвало в тридневен срок да предостави обезпечение на кредитора, в противен случай и на основание разпоредбата на чл.18, му се начислява неустойка от 4 589.76 лева. Твърди, че към датата на депозиране на исковата молба е заплатил сума в размер на 3 615.94 лв. Счита, че уговорката за плащане на неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, с нея се постига и заобикаляне на разпоредбата на чл.33,ал.1 ЗПК, както и защото същата сума следва да се включи в ГПР като общ разход по кредита, което води до нарушение на разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК, поради надхвърляне на размера, предвиден в чл.19,ал.4 ЗПК, поради което счита договора и за недействителен. Сочи, че на основание чл.23 ЗПК, е дължала само чистата стойност на кредита, поради което предявява осъдителен иск за връщане на сумата от 1 340.14лева, заплатена при изначална липса на основание. Претендира разноски в условията на чл. 38, ал.1 пр. 2 ЗАдв.

Ответното дружество, в срока за отговор, е упражнило правото си на отговор, в който оспорва основателността на иска, с доводи, че преди сключване на договора, ищцата е била наясно с клаузите, което обосновава твърдението, че същите са индивидуално уговорени с нея; сочи се, че ГПР не надхвърля предвидения размер в чл.19/4 ЗПК, а неустойката не следва да бъде включвана в ГПР, защото същата обезпечава вземане на кредитора, което възниква след сключване на договора, а и е предвидено право на отказ от договора. Твърди се, че от 2019г. до 2024г. ищцата е сключила с ответника общо тринадесет договора с уговорки за заплащане на неустойка, с дружества от същата финансова група, поради което и потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение, плащането на неустойка, като е сключил договорите с цел да се обогати за сметка на 1 ответника,.

Оспорват се доводите за нарушение на ЗПК, защото същите целят потребителят да вземе 1 информирано решение, което се твърди да е взето, предвид сключените тринадесет договора. Претендира разноски. Прави възражение срещу искането за присъждане на разноски на ищеца.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД. С определението доклад по делото в о.с.з. е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 01.08.2024г. чрез използване на средства от разстояние, страните са сключили договор за потребителски кредит, по силата на който, на ищеца е предоставена главница от 2400 лева, при задължение да я върне в срок от 18 месеца срок, до 02.02.2026 г. на осемнадесет вноски, при посочен в договора фиксиран ГЛП от 50 %, при посочен в договора ГПР 62,97 %, при посочен размер на първите четири вноски -100 лв. и на следващите 14 по 229.71 лв. главница и възнаградителна лихва; че в договора е включена клауза, че при непредставяне на посоченото в чл.6,1 от договора обезпечение, се дължи неустойка, която е в размер 4589.76 лв., както и че в уговорения в договора срок, ищецът е заплатил на ответника главница, лихва и неустойка.

Видно от представения писмен договор за кредит, на ищеца е отпуснат заем от 2400 лева, при ГПР 62,97 % / посочен в чл.3,4, че се формира по формулатав Приложение № 1 към ЗПК, като при изчисляването му са взети общи разходи по кредита, а именно : възнаградителна лихва, фиксиран годишен лихвен процент 50 %, при краен падеж на договора 02.02.2026г., обща сума за връщане 3 615.94 лева, посочено обезпечение поръчител или банкова гаранция, като съгласно чл.6, заемателят следва да предостави обезпечение в двудневен срок от сключването на договора, като съгласно чл.18,1 от договора, потребителят декларира, че е уведомен, че ако не предостави обезпечение, или предоставеното не отговаря на посочените в чл.6 условия, дължи неустойка от 4 589.76 лева.

Процесният договор между страните е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл..22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, т.7-12 ЗПК, договорът е нищожен. Общото между всички цитирани основания за нищожност на договора е, че за да е нищожен договора, то за тези задължения по договора в него следва да липса информация, така че при сключването на договора както и при неговото изпълнение от длъжника, за последния да е неразбираемо на първо време, каква част от месечната вноска, която дължи, ще се разходва за ГПР, каква част за погасяване на вземането по главница, дали се дължи лихва.

Същевременно, ако има други разходи, такси по договора, те следва да са посочени в него.

Поради възмездният характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на интересие им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК ) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ), който 2 изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл.

19, ал. 1 ЗПК.

Изчисляването на ГПР се извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в съответствие с първоначално определените срокове.

Съгласно § 1, т.1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните 2 премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Т.2. „Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В договора за кредит не е посочено, че неустойката се включва както в общия разход по кредита, така и в общата дължима сума от потребителя, по смисъла на посочените легални дефиниции на ЗПК.

Неизпълнението на задължението на потребителя да предостави обезпечение на кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора по договора за заем да се удовлетвори на крайния падеж на договора. Вследствие на неизпълнението на това задължение от страна на потребителя, кредиторът не получава реален обезпечителен ефектне получава обезпечение на задължението си.

От изложеното следва, че предвиждането, изначално в договора, на задължение за неустойка за непредоставяне на обезпечение, е инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр. Посоченият в договора ГПР от 62,97% не формиран само от възнаградителна лихва, както е посочено в разпоредбата на чл.3,4 от договора, като в ГПР следва да се включи освен възнаградителната лихва, и сочената неустойка.

Следователно, вписаният ГПР не е действителен, тъй като в него не е отчетена неустойката, която е само по наименование неустойка, а по естеството си представлява още едно възнаграждение за кредитодателя: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което реалният ГПР по договора, видно от заключението на вещото лице, многократно надхвърля позволения от закона процент, стигайки до процент над 50. Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр.

Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПКр, тъй като се касае за необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, които обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /арг. Решение от по дело № С 714/2022г. на СЕС/. Само това обстоятелство е достатъчно, за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит. Начинът, по който е установена конструкцията за обезпечаване на заема, реално съставлява механизъм за заобикаляне на нормите за защита на потребителите и допълнително натоварване на заемателя с допълнителни плащания.

Неоснователно е възражението на ищцовата страна, че поради сключването на поредица от договори за кредит, то конкретните разпоредби са уговорени индивидуално. На основание чл.154,ал.1 ГПК, ищцовата страна, която се ползва от този факт, следва да го докаже, като по делото не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на това твърдение, поради което и даденото на основание недействителен договор, освен чистата стойност на вземането, следва да се върне от страна на ответника, на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД.

По изложените съображения се явява основателна исковата претенция да бъде осъден ответника да заплати сумата от 1 340.14 лв. / с еврова равностойност 685.20 евро/, ведно със законната лихва от предявяването му, до плащането.

По разноските.

При този изход на спора, право на присъждане на разноски има само ищецът, който доказва разноски за 55.50лева /еврова равностойност 28.37 евро/ заплатена държавна такса, както и присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 ЗАдв.

Възраженията на ответното дружество по присъждането на възнаграждение, направени в 3 отговора, са, както следва: ищецът не е материално – затруднено лице, защото е заплатил държавна такса; присъждането на адвокатско възнаграждение не следва да обогатява адвоката; не следва да се присъжда ДДС; СРС следва да слезе под минимума по Наредба.

Минималните размери на адвокатските възнаграждения са в доста по – висок размер от дължимата държавна такса , поради което първото възражение е неоснователно. Относно твърдението за неоснователно обогатяване на адвоката, СРС намира, че такова би имало, ако по образувани още дела от същата ищца, със същия процесуален представител, ищецът да е заплатил адвокатско възнаграждение. Ето защо, доводите, че ищцата има средства да заплати адвокатско възнаграждение към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие – 11.2.2025г. е несъстоятелен.

При съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, обстоятелството, че защитата е една и съща по главен и евентуални искове, спорният въпрос, разгледан от съда е относно ГПР, в която посока е и защитата на ищеца, същата защита не изисква множество процесуални действия, защита по доводи, поради което и при условие, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание / без присъствие на страните/, по един спорен и то правен въпрос, следва да се определи възнаграждение от общо 102.20 евро. СРС намира, че по този начин се спазва Решение по съединени дела C427/16 и C428/16 ЧЕЗ Електро България и Решение по дело C‑438/22 , че съдът не е обвързан с минималния размер в Наредбата, а възнаграждението се определя с оглед фактическата и правна сложност на делото.