Решение № 533 от 27.10.2025, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 533 гр. Благоевград, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Миглена Кавалова

СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно гражданско дело № 20251200500983 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 20123/12.08.2025 г., подадена от Община Благоевград, с адрес гр.Благоевград, пл.“***“ № 1, чрез юрк.Б.Б., против Решение № 663/25.07.2025 г. по гр.д.№ 2520/2024 г. по описа на РСБлагоевград, с което е признато за установено по отношение на Община Благоевград, че Р. И. Й., ЕГН **********, е собственик на основание изтекла придобивна давност на ¼ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с.Логодаж, общ.Благоевград, одобрени със заповед №РД-18185/24.10.2022г. на ИД на АК, с площ на имота 1602 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване Ниско застрояване /до 10 м./, при съседи: ***, ***,

***, ***.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Благоевград е недопустимо, а в условията на евентуалност - неправилно и необосновано.

Развиват се съображения, че е недопустимо предявяването на иск за 1 придобиване по давност на ид.ч. от недвижим имот, освен ако не се установи, че са налице предпоставките по чл.200 от ЗУТ за обособяване на самостоятелен обект на собственост. Отделно от това се инвокират оплаквания, че спорният имот не е в достатъчна степен индивидуализиран.

Според ищеца при позоваване на придобивна давност, започнала да тече при наследодателя на ищеца, искът следва да е предявен от всички надледници на лицето установило фактическа власт с намерение за своене на имота. В случая се подчертава, че тази предпоставка не е изпълнена, като не е изтекъл и предвидения в закона 10-годишен срок, с изтичането на който се придобива собствеността върху владения имот. Въззивникът се позовава и на съдебна практика в този смисъл.

Във въззивната жалба се прави подробен анализ на събраните в хода на производството доказателства – писмени, гласни и заключение по съдебнотехническа експертиза. Изразява се становище, че тези доказателства не подкрепят тезата на ищеца, нито установяват, че имотът е владян само от ищеца или поравно от всички наследници на С.Б.. Правят се оплаквания и за допуснати от районния съд процесуални нарушения при анализиране на гласните доказателства, които са дали отражения в крайните изводи относно основателността на претенцията. Възразява се и срещу изводите на РС, че в разписните листове към отделните действащи във времето планове, С.Б. е посочен като собственик на спорния имот.

Въззивникът не оспорва, че последният е земеделска зема, върху която през 1977 г. в полза на С.Б. е учредено право на строеж. В този смисъл се подчертава, че владението върху имота е получено от Б. въз основа на правна сделка, с която той е признал правата на собственика и липсва субективния елемент на владението, при което упражняваната от него фактическа власт има характер на държане. Изразява се становище, че по делото не е установена промяна в субективното отношение на държателя Б., респ. на неговите наследници, която да е демонстрирана пред собственика на имота.

Според въззивника, първоинстанционния съд не е изследвал и установил собствеността на имота към 1977 г., а само е посочил, че е вкл. В ТКЗС и подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, при което е приложил разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ. В жалбата си, община Благоевград се позовава на разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗСПЗЗ, като аргументира наличие 2 на предвидените в нея предпоставки за придобиване на имота от страна на общината, а именно липсата на подадено заявление за възстановяването му.

Аргументира се приложението н ачл.10б ЗСПЗЗ, както и на чл.6 от ЗС /в първоначалната му редакция от 1951 г./. ,С оглед записите в разписните листове към съответните планове, в картите и регистрите и др. документация, може да се направи извод, че имотът е бил собственост на АПК, а преди образуване на кооперативното стопанство, не е притежаван от определено лице. С оглед на това, след приемане на ЗОС, той е придобил статута на частна общинска собственост. Според въззивника, впоследствие парцелите, които попадат в обхвата на процесния имот – VI и VII, кв.14 по плана от 1964 г., и XXIII и XXIV, кв.9 по плана от 1987 г. са с отреждане „За индивидуално жилищно строителство /ниско застрояване/“. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за наличието на основание за придобиване на имота от страна на общината.

По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да отмени решението на РС-Благоевград и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира се присъждане и на направените в двете инстанции разноски.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от насрещната страна. Въззиваемата оспорва изложените в жалбата оплаквания. Поддържа становище за допустимост на предявения иск. В тази насока излага съображения, че владението върху идеална част е допустимо съгласно практиката на ВКС, когато съсобствениците управляват или ползват имота по квоти или споразумение и не е налице реализирана съдебна или доброволна делба. Освен това сочи, че имотът е в достатъчна степен индивидуализиран както при предявяване на иска, така и със събраните в хода на производството доказателства.

Сочи се, че процесният имот е дворно място със застроена жилищна сграда, владян от наследодателя на ищеца и неговите наследници непрекъснато от 1977 г. до предявяване на иска, като не е установено той да е бил държавна собственост, за да може да премине в общинска по реда §42 ПЗР ЗИДЗОС. Според въззиваемия, съставеният АОС № 13790/28.08.2024 г. има само декларативно значение и не може да легитимира общината като собственик. Обяснява се, че след отпадането на забраната за придобиване на 3 социалистическа собственост през 1990 г., а след 1996 г. – запазването на забраната само за публична собственост, процесният имот (частен, дворно място със застроена къща) може да бъде придобит по давност, като в случая давностният срок е текъл в следните периоди: oт 22.11.1997 – 31.05.2006 г. (8 г. и 6 месеца), oт 01–18.01.2018 г. (18 дни), и oт след 08.03.2022 г. (над 2 години до подаване на иска), т.е. общо над 10 години.

В отговора на въззивната жалба се аргументира становище и относно възможността за присъединяване на владение, започнало при наследодателя на ищеца, като се обръща внимание, че именно с подадената исковата молба се въвежда този факт като придобивно основание.

Въззиваемият прави анализ на събраните гласни доказателства, като според него те са в насока, че както С.Б., така и неговите наследници са упражнявали фактическа власт връху имота с намерение за своене. Освен това се поддържа становище, че наследниците на С.Б. са продълижи владението в съсобственост при установено вътрешно разпределение.

Въззиваемият оспорва твърденията на община Благоевград за придобиване от нейна страна на имота, като заявява, че всички те са разгледани и обсъдени от районния съд и правилно са отхвърлени като неоснователни.

С оглед на това, от въззивния съд се иска да потвърди първоинстанционното решение, като присъди на въззиваемия направените от него разноски.

В съдебно заседание страните се представляват от пълномощници, които поддържат исканията и възраженията, направени съответно във въззивната жалба и отговора към нея.

Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, 4 изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

Съобразно чл.272

ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното решение.

По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за нужно да посочи следното:

Предявеният иск е с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК – положителен установителен иск, с който въззивницата защитава правото си на собственост, възникнало на основание наследство и придобивна давност.

За да бъде уважен иска, следва да се установи, че ищцата /въззиваема в настоящето производство/ е упражнявала непрекъснато, явно, несъмнено, спокойно владение на имота, с намерение за своене за себе си в продължение на поне 10 г. /с оглед твърденията в исковата молба, които не сочат на добросъвестност при установяването му/. Съобразно въведената в чл.69 от ЗС презумпция, намерението за своене се предполага.

Без да се установи, че владението е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, упражняването на фактическа власт върху една вещ не може да се определи като владение. Като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето.

5

Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. Владелецът трябва да осъществява владението непрекъснато.

Доказването на тези факти трябва да е главно и пълно. Противната страна – ответникът по иска може да оспорва фактическите твърдения на претендиращия собственически права и да сочи и представя доказателства, установяващи обратното, като това доказване е насрещно и може да бъде и непълно – достатъчно е да създаде вероятност, с което разколебава безспорността в установяваното от ищеца фактическо положение.

В случая, в подкрепа на твърденията си, въззиваемата е ангажирала пред първоинстанционния съд гласни доказателства. В показанията на водените от нея свидетели К.Х. и И.Г. се съдържат факти относно установено върху процесния имот владение от дядото на Р. Й. още през 80-те години на миналия век, а след неговата смърт – от децата му и от техните наследници.

От представените писмени доказателства се установява, че в полза на дядото на ищцата – С. Н. Б., от страна на АПК „Д.Благоев“ – Благоевград, е учредено право на строеж върху чужда земя с нотариален акт № 185, том I, нот.дело № 190/1977 г., съставен от Благоевградски районен съдия. Това е станало въз основа на решение по т.14, взето на 21.02.1976 г. от ОС на АПК „Димитър Благоев“- Благоевград. В нотариалния акт земята, върху която е получил право Б. да строи е посочена като парцел VII, кв.14 по плана на с.Стенке Лисичково, с площ от 862 кв.м.

Разпечатката съдържа 42 от 76 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8980940b-58a0-446e-86d5-a037c578ff1f