Решение № 1635 от 09.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1635 гр. Пловдив, 09.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330120242 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от М. П. Г. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която са предявени искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **от **., сключен между страните и при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузите от раздел VIти от Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **от **., предвиждащи задължение за потребителя да заплати на кредитора възнаграждение за услуги „Фаст“ и „Флекси“.

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **от **., по силата на който му е предоставена сума в размер от 1500 лв., която е следвало да върне на 30 месечни вноски до 15.12.2024г., ведно с договорената възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги. Сочи, че отразеният в договора годишен лихвен процент е 41,00%, а ГПР е 48, 95%. Поддържа се, че закупените допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ по своето същество включват действия по отпускане и управление на кредита, за което на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение.

Изтъква се, че разписаното в договора възнаграждение за пакета от допълнителни услуги следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя.

Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Изтъква се, че ако възнаграждението за допълнителните услуги бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР 1 от действителния води до нищожност на договора. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. В случай, че се приеме, че изложените пороци не водят до цялостна недействителност на договора за кредит, то се моли да бъде прогласена нищожността на клаузите от раздел VI- ти от договора, предвиждащи задължение за потребителя да заплати на кредитора възнаграждение за услуги „Фаст“ и „Флекси“. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Профи Кредит България” ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искове. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска.

Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна инфорамация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се изтъква се, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и той сам е преценил да се възползва от тази възможност. Сочи се и че реално е предоставена услуга на потребителя, която не е свързана с управлението на кредита. Допълнително, изтъква се и че ЗПК не предвижда забрана да се предоставят каквито и да било допълни услуги, свързани с кредитното финансиране, като тяхната стойност не следва дасе включва при формиране на приложимия по договора ГПР. Моли се така предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендират се разноски.

По допустимостта на предявените искове: с постановеното по делото Определение № 835/ 20.01.2025г. съдът е адресирал възражението на ответника за недопустимост, но с оглед изчерпателност на настоящото изложение, следва този въпрос отново да бъде обсъден. Не би могло да бъде споделено възражението на ответника, че предявените искове са недопустими след като ищецът разполага с възможност да предяви осъдителен иск за връщане на недължимо платените суми по договора за кредит. При наличие на твърдения за недействителност на договора или на отделни клаузи от него, за ищеца – потребител винаги съществува интерес да предяви нарочен иск за обявяване нищожността на договора или на част от него, тъй като само така би се формирала сила на пресъдено нещо по отношение на въпросите касаещи действителността на договора и би се гарантирало, че кредиторът не би предявил срещу потребителя каквито и да било претенции за суми, различни от главницата (арг. чл. 23 ЗПК). В тази връзка е отразеното и в § 83 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С- 714/ 22, съобразно което Директива 93/13 предоставя на потребителя право да се обърне към съд, за да се установи неравноправният характер на договорна клауза и последната да се остави без приложение — право, чиято ефективност трябва да се съблюдава. Чл. 7 от Директива 93/13 изрично повелява, че държавите - членки осигуряват, че в интерес на потребителите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

Прилагането на гореизложените съображения към настоящия казус налага разбирането, че единствено чрез предявяването на иск за обявяване нищожност на договора за кредит, потребителят би имал достатъчно ефективна защита срещу всяка една бъдеща претенция на кредитора във връзка със съществуващите в договора неравноправни/ недействителни клаузи. Нужно е да се посочи, че кредиторът в отговора на исковата молба твърди, че сумите по договора са погасени, но не предоставя каквато и да било конкретика по отношение на това си твърдение (какво и кога е погасено) и не представя съответно извлечение за осъществените плащания.

2

Явно е, че това представлява единствено защитно възражение на ответника, без към отговора да са представени съответни доказателства. В самата исковата молба не са налице твърдения за заплащане на всички суми по договора, а и в открито съдебно заседание проведено на 01.04.2025г. процесуалният представител на ищеца е поискал ответникът да бъде задължен да представи справка за заплатените суми по договора или да бъде допуснато изготвянето на съдебно- счетоводна експертиза, за да се установи дали сумите по договора са заплатени. Макар и тези искания да не са пряко относими към предмета на настоящото дело, то е ясно, че между страните е налице спор досежно обстоятелството дали всички суми по договора са погасени. В цитираното открито съдебно заседание процесуалният представител на ищеца излага и твърдения, че за лихва е заплатена сумата само сумата от 50 лв., а за услугите „Фаст“ и „Флекси“ сума в общ размер от 100 лв. (същевременно, от прочита на процесния договор за кредит се изяснява, че възнаградителната лихва е значително над 50 лв., а услугите „Фаст“ и „Флекси“ възлизат на сума в общ размер от 1 725 лв.). Именно и предвид това съдът приема, че за ищеца – потребител съществува интерес да претендира обявяване цялостната недействителност на договора за кредит и това именно представлява ефективно средство за защита съобразно изискването на чл. 7 от Директива 93/13 срещу всички бъдещи претенции на кредитора по договора, които се основават на недействителни/ неравноправни клаузи от същия.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи Кредит България” ЕООД (като заемодател) и М. П. Г. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **от **., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1500 лв. / л. 5- 6/. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 41, 00%, годишният процент на разходите е 48, 95%, а задължението следва да се погаси на тридесет месечни вноски до 15.12.2024г. В раздел V- ти от процесния договор за кредит ясно е посочено, че се предоставят допълнителни услуги по избрани пакети „Фаст“ и „Флекси“. Допълнително, в раздел VI- ти от договора за кредит, посочените услуги вече са остойностени като за тях потребителят следва да заплати, както следва: за услуга „Фаст“ сумата от 600 лв. и за услуга „Флекси“ сумата от 1125 лв. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че в раздел VI- ти („Параметри“) първоначално за потребителя е определена обща сума за връщане по договора за кредит в размер от 2391, 86 лв., а след включване на възнаграждението по пакетите за „услуги“ сумата се увеличава на 4116, 86 лв.

С отговора на исковата се признава и с доклада по делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че възнаграждението за услугите „Фаст“ и „Флекси“ (в общ размер от 1 725 лв.) не е включено при формиране на приложимия към договора ГПР.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и М. П. Г. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на 3 кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Не съществува съмнение, че между страните, освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение в размер от 600 лв. за услугата „Фаст“ и възнаграждение от 1125 лв. услуга „Флекси“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит ( л. 5 от делото ) в раздел V- ти изрично са маркирани посочените услуги, а в раздел V I - ти вече е посочено и каква е тяхната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителни услуги. В тази връзка съдът счита за нужно да акцентира върху недобросъвестния подход на кредитора, който в раздел VIти от договора един път посочва като общо дължима сума по кредита по- ниска величина ( 2391, 86 лв. ), а след това отразява като „общо задължение“ сумата от 4116, 86 лв. Предвид това и доколкото са налице две различни величини посочени като общо дължима от потребителя сума по договора за кредит, то съдът приема, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посочения порок, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна недействителност на договора за кредит.

Отделно от гореизложеното, съдът счита и че клаузите от договора за кредит, по силата на които се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от общо 1 725 лв. за услуги „Фаст“ и „Флекси“ ( раздел VI- ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна услуга” ), не са индивидуално договорени. В тази връзка, те се явяват част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на твърдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца (длъжник по договора) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност (доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за пакет услуги „Фаст“ и „Флекси“ ( съобразно чл. 15 от приложимите към договора общи условия- л. 8 гръб от делото ), касаещи разглеждане на документите за отпускане на кредит, оценка на кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита, са присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни услуги, които се предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел V I - ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „Фаст“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК („Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ).