Решение № 170 от 27.05.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 170 гр. Бургас, 27.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нина Р. Моллова Белчева при участието на секретаря Жана Авр. Кметска като разгледа докладваното от Нина Р. Моллова Белчева Търговско дело № 20242100900197 по описа за 2024 година

Производството е образувано по повод на исковата молба на „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, със седалище и адрес на управление в гр. София, пл.Света Неделя № 7, против Т. Л. П., ЕГН **********, с посочен адрес в гр. С., ул. Я.

П. № **.

Твърди се, че на 23.03.2020 г. е подписан Договор за банков револвиращ кредит № 0006/418/23032020 между „УниКредит Булбанк“ АД като кредитодател, и „КЛИМАКУУЛ“ ООД с управител Т. П., като кредитополучател, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредитен лимит в размер на 40 000 лева- чл. 2 от договора. Солидарни длъжници по договора за кредит били Т. Л. П. и Л. Т. П..

Съгласно чл.3 от договора, целта на кредита била предоставяне на средства за текущи разплащания с доставчици и покупка на материали, с договорен лихвен процент в размер на сбора от лихвения индекс и надбавка в размер на 4,43 %, като към датата на подписване на договора за кредит годишният лихвен процент за редовен дълг бил в размер на 4,5%. Сочи се, че съгласно чл.4.2 от договора, при просрочие се начислявал лихвен процент върху просрочената главница в размер на договорния лихвен процент плюс надбавка от 2%. Съгласно чл.4.3 от договора, при просрочие в заплащането на главницата или лихвата, се начислявал фиксиран лихвен процент за просрочие върху целия дълг в размер на 5%. Този фиксиран лихвен процент се начислявал едновременно с лихвените проценти по чл.4.1 и чл.4.2. Съгласно чл.5.1 от договора се събирала еднократна комисионна в размер на 0,5% върху предоставения кредит. Съгласно чл.5.2 от договора се начислявала такса за ангажимент в размер на 1

1,5%. Крайният срок за погасяване на дълга се сочи, че е 23.03.2021 г. с падежно число 20-то число на месеца. Подписани били няколко анекса, с които се предоговарял крайния срок за погасяване, последно на 23.06.2023 г., променил се кредитния лимит на 39 500 лева, приети били нови обши условия и погасителен план.

Предвид непогасяване на кредита, ищеца подал заявление по чл. 417 ГПК, въз основана което била издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 7680/2023 г. по описа на Районен съд- Бургас и изпълнителен лист. С оглед връчване на книжата по чл.47, ал.5 от ГПК, се предявява настоящата искова молба, с която на основание чл.422 ГПК се моли да бъде признато за установено по отношение на солидарния длъжник Т. Л. П. съществуването на вземане на „УниКредит Булбанк“ АД, ЕИК 831919536, за сумата от 29 500 лв.- главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда, сумата от 2 286,94 лв., представляваща лихва за периода от 20.03.2023 г. до 13.12.2023 г., от които 358,52 лева- договорна лихва за периода 20.03.2023 - 20.06.2023 г., 826,29 лева- наказателна лихва за просрочена главница за периода 20.03.2023- 13.12.2023 г., и 1102,16 лева- наказателна лихва за просрочие за периода 20.03.2023 г.- 13.12.2023 г., за които суми била издадена сочената по- горе заповед.

По делото постъпи писмен отговор от особените представители на ответника, с който се оспорват предявените претенции. Навежда се твърдение за недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК във връзка с нарушения по чл.11, ал.1 от ЗПК, като се сочи, че се дължи само чистата стойност на кредита. Наред с това се сочи нищожност на клаузите на чл.4.1.1. и чл.4.2, като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Нищожност се твърди и на клаузите на чл.4.3, на основание чл.26, ал.1, предложение трето от ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави.

Постъпила е допълнителна искова молба, с която се оспорват наведените в отговора твърдения за пороци на договора и анексите. Сочи се, че сключения договор не бил потребителски и бил извън обхвата на ЗЗП, тъй като кредитополучателят е търговско дружество.

По делото е депозиран допълнителен отговор на допълнителната искова молба, с който се поддържат наведените твърдения и искания.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори по делото, че на 23.03.2020 г. е подписан Договор за банков револвиращ кредит № 0006/418/23032020 между „УниКредит Булбанк“ АД като кредитодател, и „КЛИМАКУУЛ“ ООД, като кредитополучател, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредитен лимит в размер на 40000 лева- чл. 2 от договора. Видно от приложеното съглашение солидарни длъжници по договора за кредит са Т. Л. П. и Л. Т. П..

2

От заключението по съдебно- счетоводната експертиза се установява, че в периода от 23.03.2020 г. до 03.05.2022 г. по кредита е била усвоена сумата от общо 56291 лв., като от 22.06.2021 г. до 09.04.2025 г. е била погасена сумата от общо 20170,75 лв., както следва: главница в размер на 14291,14 лв., договорна лихва за редовна главница в размер на 4415,14 лв., договорна лихва за просрочена главница в размер на 8,08 лв., наказателна лихва при просрочие на главница в размер на 791,43 лв., FEE_MAINT Liquidation в размер на 664,96 лв.

Не се спори по делото и че последно крайния срок на плащане на задълженията е бил анексиран и е бил определен до 23.06.2023 г.

От страна на особените представители на ответника се навеждат доводи за недействителност на договора на основание нарушения по Закона за потребителските кредити и Закона за защита на потребителите, за които съдът намира следното:

Видно от договора, същият е сключен с цел търговското дружество „Климакуул“ ООД да извърши текущи разплащания с доставчици и покупка на материали.

Солидарно отговорният длъжник- ответника, от 25.05.2015 г. и понастоящем е управител и съдружник в дружеството /справка в ТР/. В този смисъл така сключеният договор не притежава характеристиките на потребителски договор, поради което по отношение на Т. П. потребителската защита е неприложима по аргумент за обратното от разпоредбата на § 13 ДР на ЗЗП, регламентираща, че всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност е потребител. Съобразно решения по дело С-348/14 на СЕС, както и по дело С-110/14 на СЕС, с оглед задължителната практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право /Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договор/, върховната инстанция в практиката си /решение № 38/2017 г. по т.д. 2745/2015 г. на I т.о., решение № 28/2022 г. по гр.д. № 2847/2020 г. на IV г.о./, по реда на чл. 290 от ГПК, е постановила, че физическо лице- съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Пак там върховната инстанция приема, че в случаите, когато физическо лице е поело да бъде гарант за изпълнение задълженията на търговско дружество, съдът трябва да установи дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер. В настоящия случай, 3 както бе посочено по- горе Т. П. е управител на дружеството- кредитополучател, поради което наведените доводи, касаещи недействителност на договора в качеството му на потребител, не следва да бъдат разглеждани поради тяхната неприложимост.

Що се касае до възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, касаещо лихвата по т.4.3 от договора, съдът го споделя. Видно от клаузите по т.4.3 от договора, анекс № 4 и анекс № 5, при просрочие на лихва или главница и/или лихва, едновременно с лихвата за редовен дълг и лихвата за просрочен дълг, се начислява и фиксиран лихвен процент в размер на 5% върху наличния кредит. Т.е. при просрочие в плащането на главница или лихва наказателната лихва по т.4.3 се начислява заедно с наказателната лихва по т.4.2 и договорната лихва.

Съдът намира, че са налице основанията договорката по т.4.3 да се счита за нищожна, като противоречаща на добрите нрави на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД. Видно от съдържанието на клаузата, касае се за санкция в случай на неизпълнение на задълженията в срок, независимо, че е налице и санкция по т.4.2 за същото неизпълнение. В този смисъл за едно и също просрочие на главница или лихва се дължи лихвата по т.4.3., независимо, че за същото просрочие на същите задължения се предвижда да се заплати лихвата по т.4.2. Наред с това лихвата по т.4.3. се начислява върху целия наличен кредит, а не върху просрочената му част. Ето защо съдът намира, че така уговорена клаузата по т.4.3. излиза извън присъщата санкционираща функция и не отговаря на принципа на добросъвестност в договорните отношения. Действително съобразно нормата на чл.9 от ЗЗД е налице свобода на договарянето относно клаузите на договора, включително и да се договаря между страните лихва за забава в плащанията. Това, обаче, е поставено под условието да не противоречи на добрите нрави. В случая, както бе отбелязано по- горе, договорката противоречи на принципите на добросъвестност и на добрите нрави, поради което се явява нищожна.

Съгласно дадените в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г., тълк.д.№ 1/2009 г., на ОСТК на ВКС разрешения, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, като съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Посочено е, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Визирано е, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е този на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. В този смисъл върховната инстанция приема за нищожна поради накърняване на добрите нрави клауза за неустойка /какъвто характер има наказателната лихва/, уговорена извън присъщите й 4 обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка- парични или непарични, и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението- съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В случая размера на уговорената неустойка по т.4.3. не е свързана с очакваните от неизпълнението вреди, а е предварително определена и се начислява върху целия размер на кредита, като за същия период от време се претендира и възнаградителна лихва, която също не е в малък размер, както и наказателна лихва по т.4.2. На това основание и поради нищожността на клаузата ответника не следва да дължи сумата от 1102,16 лв.

В останалата си част, обаче, договора е валиден и обвързва страните- в случая ответника. Съобразно заключението по съдебно- счетоводната експертиза, след образуване на заповедното производство по кредита е постъпило плащане в размер на 3317,19 лв., които суми ищеца е осчетоводил за погасяване на главницата. Ето защо претендираната главница следва да бъде намалена със сочената сума, поради което претенцията се явява основателна в тази й част до сумата от 26182,81 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение до окончателното изплащане на сумата.

Разпечатката съдържа 26 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/895b74dc-2954-458c-846a-9834dccd43f1