Решение № 114 от 15.07.2024, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 114 гр. Варна, 12.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана В. Джамбазова

Членове:

Росица Сл. Станчева

Юлия Р. Бажлекова при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20243000500103 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна жалба на И. Д. Д., чрез процесуален представител адв.Б. против решение № 1231/27.10.2023г. на ОС - Варна, постановено по гр.д. № 2377/2021г., в частта, в която са отхвърлени предявените от въззивника против Н. Г. Д.: 1/. иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД за горницата над уважения размер от 3 058.57 лева до предявения размер от 43 778.55 лева, претендирани като половината от заплатеното от въззивника по договор за ипотечен банков кредит от 13.02.2015г., сключен с „Централна кооперативна банка“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата; 2/. иск с правно основание чл.57, ал.1 СК за горницата над сумата от присъдените 3 516.09 лева, представляващи дължим наем за ползване на семейното жилище, предоставено на ответницата с решение за развод по гр.д. № 14992/2015г. на 1

ВРС, до предявения размер от 20 480 лева и за периода 27.05.2016г. – 27.09.2018г. и 3/. иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 980 лева, претендирани като обезщетение от невъзможността ищецът да ползва собствения му недвижим имот – ПИ с идентификатор **** по КККР на гр. Варна, за периода 22.08.2016г. – 28.09.2021г.

Изложените в жалбата оплаквания са за необоснованост и неправилност на така обжалваното решение поради противоречие с материалния закон и необсъждане на всички относими доказателства. Твърди се, че съдът не е изложил мотиви защо извършва приспадане на сумата от 12 394.73 лева само от направените от въззивника вноски по кредита в „Централна кооперативна банка“ АД, при условие, че съгласно заключението на ССЕ по сметката, от която е погасяван кредита са правени вноски и от въззиваемата, както и от трети лица, и вещото лице е посочило, че не може да посочи за сметка на кои вноски е разходвана тази сума. Не е отчетено, че с карта по тази сметка е разполагала и Н. Д., неправилно е прието, че сумата, внесена от М.И. е в изпълнение на общо на бившите съпрузи задължение, неправилно е прието, че заделената по разпределението на ЧСИ Захари Димитров сума за ЦКБ не е послужила за погасяване на този кредит. Относно отхвърлената част от иска по чл.57, ал.1 СК се сочи, че неправилно съдът е приел като приложима 3годишната погасителна давност, вместо общия 5-годишен срок. Излагат се подробни доводи, с които се оспорват изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска по чл.59 ЗЗД

Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на обжалваното решение и уважаване изцяло на предявените искови претенции.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна – въззиваемата Н. Г. Д., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.

В с.з., чрез процесуалните представители въззивната жалба, респ. отговорът, се поддържат.

При извършената проверка по валидността на обжалваното решение съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност. За да се произнесе по допустимостта на същото, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, съдът съобрази следното:

ОС – Варна е бил сезиран с предявени от въззивника И. Д. против Н. Г.

2

Д. обективно съединени искове с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД, чл.86 ЗЗД, чл.57, ал.1 СК и чл.59 ЗЗД.

С оглед предмета на въззивната жалба спорът пред настоящата инстанция е висящ само досежно отхвърлените части от исковата претенция по чл.127, ал.2 ЗЗД във връзка с договор за ипотечен кредит от 13.02.2015г., сключен с „Централна кооперативна банка“ АД и от иска с правно основание чл.57, ал.1 СК, както и по отхвърления изцяло иск по чл.59 ЗЗД. В частта относно произнасянето на първоинстанционния съд по иска с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД за договор за потребителски кредит от 13.12.2013г., сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД и акцесорната му искова претенция по чл.86 ЗЗД, както и в осъдителната му част по останалите искове, решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Изложените в исковата молба и уточнени по реда на чл.129 и чл.143 ГПК относими фактически основания са, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод с влязло в сила решение от 27.05.2016г. на РС – Варна, постановено по гр.д. № 14992/2015г. По силата на това решение семейното жилище, представляващо еднофамилна жилищна сграда в гр.Варна, кв.Галата, с.о. Боровец-юг, е било предоставено за ползване на въззиваемата и малолетното им дете. Посочено е, че въпросната сграда е построена по време на брака между страните върху дворно място, съставляващо лична собственост на въззивника, поради което е придобита в режим на СИО, прекратена с развода. Твърди се, че на основание чл.57, ал.1 СК ответницата му дължи за ползването на съсобствения им жилищен имот месечен наем в размер на 320 лева, при приспадане на ползваната част и от общото им дете, както и обезщетение за това, че ищецът е лишен от възможността да ползва собственият си недвижим имот – дворното място, в което е построена сградата в размер на 180 лева месечно. С оглед на това са предявени искове за осъждане на въззиваемата да му заплати сумата от 20 480 лева, съставляваща дължимия от нея наем за ползването на семейното жилище за периода 27.05.2016г. – 28.09.2021г. и сумата от 10 980 лева, претендирана като дължимо обезщетение за лишаване от ползването на имота му, съставляващ негова лична собственост, поради едноличното ползване на същия от въззиваемата за периода 22.08.2016г. – 28.09.2021г.

В исковата молба са наведени и твърдения, че по време на брака 3 съпрузите са сключили два договора за банков кредит – договор от 13.12.2013г. с Райфайзенбанк България ЕАД и договор за ипотечен кредит от 13.02.2015г. с Централна кооперативна банка АД. Получените по тях суми са били нужни и разходвани за задоволяване нуждите на семейството. Във връзка с втория договор се твърди, че в периода до м.08.2021г. въззивникът е направил погасителни вноски в размер на сумата от 50 482.78 лева, от която с лични вноски в размер на 32 979.78 лева, направени от банковата му сметка с IBAN BG21CECB979010787790** и със сумата от 17 503 лева, заплатени вноски от лицето М. Г. И. в изпълнение на парично задължение към въззивника, установено с решение по гр.д. № 16250/2016г. на РС – Варна.

Твърди, че ответницата му дължи половината от заплатените лични вноски и пълния размер на заплатеното от М. Г., с оглед на което е предявил и иска си по чл.127, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата от 33 992.89 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното заплащане на главницата /уточнителна молба вх. № 21157/20.10.2021г./.

С подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор въззиваемата Н. Д. е оспорила предявените против нея искове като неоснователни. Относимите към спора, предмет на въззивното производство, възражения са, че нормата на чл.57, ал.1 СК е неприложима, тъй като семейното жилище, придобито от страните в режим на СИО, е предоставено за ползване от нея и общото им дете по силата на одобрено от съда споразумение по чл.49, ал.4 СК, в която хипотеза твърди, че не възниква договор за наем, а отношенията им се уреждат по правилата на договор за заем за послужване, претендираният наем не отчита ползваната от детето част, никога не е препятствала въззивника да ползва процесното дворното място и намиращото се в него паркомясто, нито го е ползвала еднолично и за себе си, а само доколкото това е било необходимо за ползването на жилищната сграда – семейно жилище. Оспорва тези искове и по размер, както и като погасени по давност за периода преди 28.09.2018г.

Относно исковата претенция по чл.127, ал.2 ЗЗД досежно договора за кредит в ЦКБ навежда възражения за недопустимост поради липса на правен интерес, тъй като платеното от въззивника не надхвърля припадащата му се част. Оспорва твърденията му относно размера на направени от него лични погасителни вноски, както и че направените такива от сестра й М.И. са в изпълнение на нейно задължение лично към бившия й съпруг И. Д.. Навежда 4 подробни твърдения относно взаимоотношенията между тях и основанието за извършените плащания от сестра й, както и за направени лично от нея погасителни вноски. В условие на евентуалност, ако съдът приеме, че заплатеното от М.И. /17 503 лева/ съставлява връщане на личен дълг към въззивника, прави възражение за прихващане със сумата от 7 825 лева, представляваща половината от сумата от 15 650 лева, платени от М.И. по договор за поръчка от 30.09.2013г. и със сумата от 438 лева, представляваща дарени от сестра й парични средства, с които са извършени погашения по процесния кредит.

С молба вх. № 7368/22.03.2023г. въззивникът е поискал на основание чл.214 ГПК съдът да допусне изменение на предявения от него иск по чл.127, ал.2 ЗЗД чрез увеличение на претендираната сума от 33 992.89 лева на 43 778.89 лева. Искането е основано на твърдения, че с влязло в сила разпределение от 28.02.2023г. на ЧСИ в полза на Централна кооперативна банка АД, в качеството й на ипотекарен кредитор по договор за ипотека по нот.акт № 154, том 1, дв.вх.рег. № 2939/13.02.2015г. на СВ, е разпределена сумата от 19 5571.33 лева. Уточнено е, че ипотекираният и продаден на публична продан имот е бил лична собственост на въззивника, даден като обезпечение по процесния договор за кредит, поради което и въззиваемата следва да му заплати половината от разпределената за ЦКБ сума /9 785.31 лева/.

С протоколно определение от 28.03.2023г. първоинстанционният съд е допуснал исканото изменение.

По своята същност изменението на иска е настъпила по почин на ищеца в хода на процеса промяна в предмета или страните по иска. Промяната в предмета може да засегне било основанието /правопораждащите юридически факти за претендираното от ищеца право/ или петитума на иска /отправеното до съда искане/. Разпоредбата на чл.214 ГПК въвежда изричната забрана за едновременно изменение на петитума и основанието, тъй като в този случай ще е налице предявяване на изцяло нов иск.

В настоящия случай с молбата си по чл.214 ГПК въззивникът е въвел в предмета на спора нова искова претенция за заплащане на допълнителна сума, основана на незаявени до този момент фактически обстоятелства. Предмет на първоначалния иск по чл.127, ал.2 ЗЗД са заплатените до датата на 5 предявяването на исковата молба суми за погасяване на кредита от 13.02.2015г., при наведени фактически основания, че така извършените от него до този момент плащания надхвърлят припадащата му се част от задължението. Твърдението за извършено след предявяване на иска ново погашение чрез реализираната публична продан на даден като обезпечение личен имот, съставлява нов правопораждащ юридически факт, настъпил след предявяване на иска, а основаното на него искане за присъждане на припадащата се на ответницата част от това плащане по същество съставлява нов иск. Включването му в предмета на спора е по реда на чл.214 ГПК е недопустимо.

Следователно допуснатото от първоинстанционния съд увеличение на иска е недопустимо, което обуславя и недопустимостта на обжалваното решение в частта му, в която е разгледан и отхвърлен предявения от въззивника иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД за горницата над първоначално предявения размер от 33 992.89 лева до сумата от 43 778.55 лева. В тази му част същото подлежи на обезсилване.

В останалата му обжалвана част решението е допустимо като постановено по надлежно предявени допустими искови претенции.

По съществото на спора, съобразно очертаните предметни предели на въззивното производство и наведените в жалбата оплаквания, въз основа на доказателствата и приложимия закон, настоящият състав на съда приема за установено от фактическа и правна страна следното: