Решение № 5836 от 26.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5836 гр. София, 26.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20221100505976 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20015132 от 21.02.2022г., постановено по гр. дело № 39605/2019г. по описа на СРС, 155-ти състав, поправено с Решение № 20058946 от 23.09.2022г., постановено по гр. дело № 39605/2019г. по описа на СРС, 155-ти състав, е признато за установено по предявения иск от „Профи кредит България“ ЕООД, че С. В. В. дължи на „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 1003,50 лева, главница, дължима по Договор за потребителски кредит № 3020163876 от 30.05.2017г., законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2018г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за разликата над 1003,50 лева до пълния предявен размер от 4070,63 лева. С решението е осъден С. В. В. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 32,76 лева, представляваща направените по делото разноски в производството по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.08.2018г. по ч.гр. дело № 49866/2018г. по описа на СРС, 155-ти състав, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 44,72 лева, представляваща направените по делото разноски.

1

Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, с която се обжалва решението в частта, с която са отхвърлени исковете. Изложени са съображения, че решението е неправилно и не е налице липса на идентичност между вземането в заповедното производство и това в исковото. Твърди се, че всички претендирани задължения по договора произтичат от неизпълнение на договорните задължения от страна на С. В.. Сочи се, че неправилно било изчислено направеното прихващане от страна на съда на дължимата главница по договора. Предвид прогласената недължимост на претендираното с исковата молба възнаграждение за пакет допълнителни услуги, което не се обжалва с въззивната жалба, моли да бъдат присъдени главница и договорно възнаграждение. Поддържат, че общо платените суми по кредита били в размер на 1381,80 лева, които следвало да бъдат отнесени по вноските за главница и договорно възнаграждение. Посочено е, че отпусната главница била в общ размер от 2000 лева, като след прихващане на платената главница от 720,53 лева, следвало на дружеството да бъде присъдена сума над присъдената в размер на 1003,50 лева до 1279,47 лева. Следвало да бъде присъдено и дължимото на кредитора договорно възнаграждение, което било възникнало по силата на действителна договорна клауза, породила своите последици в размер на 306,09 лева, тъй като уговорената лихва била в размер на 967,36 лева, а платената такава била в размер на 661,27 лева. Искането към съда е да отмени обжалваното решение в частта, с която са отхвърлени исковете над сумата от 1003,50 лева до дължимата главница в размер на 1279,47 лева и неизплатеното договорно възнаграждение в размер на 306,09 лева, ведно със законна лихва. Заявяват, че не обжалват решението относно останалите отхвърлени суми.

С уточнителна молба от 23.09.2022г. „Профи кредит България“ ЕООД са посочили, че всички задължения, които се претендират със заявлението по чл.

410 ГПК и с исковата молба, са възникнали на основание неизпълнение на сключения Договор за потребителски кредит № 3020163876. Претендираната сума в размер от 4070,63 лева била общото неизплатено задължение по договора, което включвало отделни неизплатени задължения, както следва: сумата от 1684,62 лева, представляваща неизплатена остатъчна част от отпусната в заем сума; сумата от 585,29 лева, договорно възнаграждение за периода от 02.01.2018г. до 02.06.2019г. и сумата от 1800,72 лева, 2 представляваща възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, дължимо за периода от 02.01.2018г. до 02.06.2019г.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от С. В. В..

С протоколно определение от 10.04.2023г. въззивният съд е допуснал уточнение на въззивната жалба относно обжалваемия интерес, като същият се счита за разликата над 1003,50 лева до пълния общ размер от 1585,56 лева.

Решение № 20015132/21.02.2022г., постановено по гр. дело № 39605/2019г. по описа на СРС, 155-ти състав, поправено с Решение № 20058946 от 23.09.2022г., постановено по гр. дело № 39605/2019г. по описа на СРС, 155-ти състав, в частта, с която е уважен предявения иск за сумата от 1003,50 лева - главница, дължима по Договор за потребителски кредит № 3020163876 от 30.05.2017г., законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която е отхвърлен предявения иск за разликата над сумата 1585,56 лева до пълния предявен размер от 4070,63 лева, като необжалвано е влязло в сила.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е недопустимо поради следните съображения:

СРС е сезиран с предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК иск за установяване недължимост на сума, за която е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.08.2018г. по ч.гр. дело № 49866/2018г. по описа на СРС, 155-ти състав.

Производството по ч.гр. дело № 49866/2018г. по описа на СРС, 155-ти състав е образувано по заявление по чл. 410 ГПК, подадено от „Профи кредит България“ ЕООД срещу С. В. В., с което се претендират следните суми: сумата от 4070,63 лева, главница по Договор за потребителски кредит № 3020163876 от 30.05.2017г., сумата от 20 лева, начислени такси по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането, начислени за периода от 03.07.2017г. до 3

20.02.2018г., сумата от 12,91 лева, лихва за забава за периода от 03.07.2017г. до 20.02.2018г.

На 14.08.2018г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено С. В. В. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 4070,63 лева, главница, дължима по договор за потребителски кредит № 3020163876 от 30.05.2017г., сумата от 20 лева, такси за периода от 03.07.2017г. до 20.02.2018г., сумата от 12,91 лева, представляваща лихва за забава за периода от 03.07.2017г. до 20.02.2018г., законна лихва върху главницата, считано от 30.07.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 132,87 лева, направени по делото разноски, от които сумата от 82,07 лева, платена държавна такса и сумата от 50 лева, юрисконсултско възнаграждение.

Препис от заповедта е получен от С. В. чрез неговия работодател на 12.11.2018г.

В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от длъжника С. В., в което е посочено, че дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, като изрично е зачеркнато „Не“ в бланката на възражението- л. 15 от заповедното дело. Във възражението е посочено, че не отказва да плати задължението си към „Профи кредит България“ ЕООД, но тъй като изплаща друг запор в момента за сумата от 1828,47 лева и му удържат по 325 лева от заплатата, както и по друг кредит от 40 022,17 лева, изтеглен от ДСК Банк, по който му удържат по 485,20 лева, моли да изплаща кредита си към „Профи кредит“ на вноски, поради липса на парични средства.

С разпореждане № 13176 от 03.06.2019г. СРС е дал указания на „Профи кредит България“ ЕООД по чл. 415 ГПК да предяви иск относно вземането си срещу С. В. В. в едномесечен срок.

С оглед всичко изложено, въззивният съд намира, че в случая не е била налице една от абсолютните процесуални предпоставки за съществуването на правото на иск за установяване по реда на чл. 422 ГПК на вземането на кредитора, тъй като с подаденото възражение по чл. 414 ГПК длъжникът изрично е признал дължимостта на посочената сума. В този смисъл са ясните волеизявления на длъжника С. В., че дължи изпълнение на присъдените суми заповедта, както и че не отказва да плати задължението си към дружествотозаявител. Единственото искане на длъжника е било да заплаща задълженията 4 си разсрочено, предвид влошеното му финансово състояние, което отново е насочено към признание на вземането, предмет на заповедта за изпълнение от 14.08.2018г. и нейното изпълнение.

В мотивите към т. 10а на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Посочено е, че правото на иск на кредитора е обвързано от депозираното от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок, поради което служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл.

414, ал. 2 ГПК. Предметът на делото по установителния иск е ограничен до съществуване на вземането на заявеното основание и в предявения в заповедното производство размер, но и съобразно с оспорването на това вземане от длъжника с възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. Именно подаването на възражение, с което се оспорва вземането, поражда правен интерес за кредитора да предяви положителен установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане.

Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че липсата на материалноправно възражение срещу заповедта по чл.

410 ГПК и признаването на вземането от страна на длъжника, лишава дружеството-ищец от правото да иска установяването им по съдебен ред. Дадените от съда, пред когото е висящо заповедното производство, указания до заявителя да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, съгласно чл. 415, ал.

1 ГПК, не освобождават съда, разглеждащ предявения установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, от задължението му да провери абсолютните процесуални предпоставки, които обуславят съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Съдът, пред когото е висящо исковото производство, не е обвързан от констатацията на съда по заповедното производство, че е подадено в срок възражение от длъжника срещу вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, както и от дадените указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, а е длъжен да провери допустимостта на предявения установителен иск.

5

В конкретния случай длъжникът не е подал възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, напротив, признал е дължимостта на сумата, за която е била издадена заповедта за изпълнение и е направил искане за изплащането й на вноски. Предвид изложеното, заповедта за изпълнение е влязла в сила и провежданото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземанията по заповедта е процесуално недопустимо.

Ето защо настоящият съдебен състав счита, че на основание чл. 270, ал.

3, изр. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в обжалваната му част и производството по делото в обжалваната му част – прекратено.

С оглед цената на предявения иск, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 20015132/21.02.2022г., постановено по гр. дело № 39605/2019г. по описа на СРС, 155-ти състав, поправено с Решение № 20058946 от 23.09.2022г., постановено по гр. дело № 39605/2019г. по описа на СРС, 155-ти състав, в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е отхвърлен предявения от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх.