Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 98 от 28.05.2026, Апелативен съд - Бургас

Съд
Апелативен съд - Бургас
Дело
Въззивно гражданско дело 84/2026
Вид
Решение № 98
Подписан
28.05.2026
Състав
Павел Александров Ханджиев, Радостина Костова Калиманова, Янко Новаков Новаков

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 107 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 34 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 365 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 145, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 2 · Закон за защита на потребителите

РЕШЕНИЕ

№ 98 гр. Бургас, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Радостина К. Калиманова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно гражданско дело № 20262000500084 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 940 от 03.12.2025 г., постановено по гр.д. № 909/2025 г. по описа на Окръжен съд – Бургас:

(1) е прието за установено, че договор за потребителски кредит HL 43742 от 25.09.2008 г. и договор за банков кредит HL 77261 от 22.06.2016 г., сключени между “Юробанк България“ АД, ЕИК *********, от една страна, и С. Д. С., ЕГН **********, и А. Т. С., ЕГН **********, от друга страна, са нищожни като неравноправни;

(2) е осъдено “Юробанк България“ АД да заплати на С. Д. С. и А. Т. С. поравно на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 34 от ЗЗД сумата 73 286,15 лева, заплатена при начална липса на основание по договор за потребителски кредит HL 43742 от 25.09.2008 г. и договор за банков кредит HL 77261 от 22.06.2016 г. през периода 07.11.2008 г. – 10.03.2025 г. заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, 28.05.2025 г., до пълното плащане, като са отхвърлени предявените искове над тези размери и (3) са присъдени разноски.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника “Юробанк България“ АД. Поддържа се в жалбата, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно.

Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че евентуалната неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 21 и чл. 23 от договор за потребителски кредит HL 43742 от 25.09.2008 г. води до неговата нищожност.

1

Договорът можел да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на посочените клаузи, тъй като съществените задължения на страните се запазвали. Ликвидирането на посочения договор от правния мир би довело до финансиране на кредитополучателя без понасяне от негова страна на лихви и такси, което обезсмисля механизма на защита по Директива 93/13/ ЕИО. Поради стойността си посоченият договор за кредит не попадал в приложното поле на ЗПК (отм.).

Съдът не направил отделен, подробен и задълбочен анализ на конкретните оспорени клаузи, включително по отношение тяхната яснота и разбираемост. Не били разгледани аргументите на банката за действителност на договора. Липсвала неравноправност по чл. 1 и чл. 3 от договора. Кредитът бил уговорен, отпуснат и погасен в швейцарски франкове, като изборът дали средствата за погасяване да бъдат закупени от банката или от друго лице е бил предоставен на потребителя. Предвиденият механизъм в чл. 6, ал. 2 от договора не противоречал на правните принципи и се прилагал само, ако кредитополучателят не плаща навреме погасителните си вноски.

Разпоредбата на чл. 23 от договора следвало да се тълкува заедно с чл. 1, чл. 2 и чл. 6, тъй като в съвкупност тези уговорки изпълняват изискванията за прозрачност и предоставяне на информация на ясен и разбираем език съгласно Директива 93/13/ЕИО. Неправилен бил изводът, че валутният риск се понасял изцяло от кредитополучателя като се сочи, че банката носи риска от поевтиняването на валутата, в която следва да получи престациите по договора и която е по избор на кредитополучателя. Възразява се срещу формулираното от съда задължение на бнката да уведоми потребителя за прогнозните котировки на швейцарския франк в срока на погасяването на кредита. Препраща се към заключението на в.л. Т. Дж., според което такава прогноза за 17-годишен период е невъзможна и се обосновава наличието на балансиращия механизъм на чл. 21 от договора.

Оспорват се наред с това изводите на съда по отношение действителността на договор за банков кредит H L 77261 от 22.06.2016 г. и се настоява за самостоятелна преценка на същия. Договорът от 2016 г. не представлявал новация или спогодба по чл. 365 ЗЗД и следвало да се разглежда независимо от действителността на рефинансирания договор за кредит от 2008 г. Договорът от 2016 г. бил самостоятелен с оглед възможността на кредитополучателите да погасят задълженията си чрез договор за кредит с друга банка. Във връзка с уговорената възнаградителна лихва се сочи, че за банката-ответник не следвало да се прилагат понеблагоприятни условия от приложимите за която и да е друга банка.

Поддържа се прилагането на тригодишна погасителна давност за претендираните суми по предявените искове с правно основание чл. 55 ЗЗД. В условията на евентуалност се навежда възражение за изтекла петгодишна давност. Обосновава се отделен начален момент за давността за всяка една месечна вноска по договора за кредит. Аргументира се знанието на 2 кредитополучателите за твърдяната от тях неравноправност на договорните клаузи преди повече от 3 години, евентуално 5 години, като се сочи 2016 г. като най-късен момент, към който те са били информирани за тенденцията за повишаване на стойността на франка на валутния пазар. Обосновава се неоснователност на претенцията за връщане на суми с факта, че част от погашенията по кредита са извършвани чрез заверяване на сметката от други лица.

Поддържат се направените възражения за прихващане. Ако претенцията на ищците бъдела призната за основателна, на банката-ответник би следвало да бъде присъдено обезщетение за ползването на сумите по договорите за кредит, предоставени на кредитополучателите, и това обезщетение би следвало да е равно на размера на дължимата лихва за времето, през което банката се е лишила от ползването на съответните суми, като се съобрази заключението на вещото лице.

Иска се отмяна на обжалваното съдебно решение и отхвърляне на предявените искове. Претендират се сторените разноски. Не се правят доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците С. Д. С. и А. Т. С..

Поддържа се становище за неоснователност на жалбата.

Клаузите, свързани с деноминирането на заеманата сума в чуждестранна валута, валутния риск и начина на формиране на възнаградителната лихва, били неравноправни и нищожни. Тъй като те формирали основния предмет на договора за кредит, то същият бил изцяло нищожен.

Обосновава се нищожност на договора за рефинансиране поради липса на предмет. Този договор нямал самостоятелен характер, тъй като преуреждал вече възникнали отношения въз основа на първоначалния договор между страните. Излагат се аргументи, че с втория договор се новират задълженията на осн. чл. 107 ЗЗД, като кредитополучателите упражняват правото си по чл.

21 от първоначалния договор да превалутират заетата сума от швейцарски франкове в левове по курс “купува“ на банката към датата на превалутирането. И с този договор валутният риск бил неправомерно прехвърлен върху потребителите, а възнаградителната лихва към превалутираната главница била едностранно определена от банката.

Твърди се вътрешна противоречивост в доводите на въззивника. Сочи се, че приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза съвпада с изчисленията на предявеното вземане. Оспорват се възражението на въззивника за изтекла погасителна давност. Сочи се съдебна практика на СЕС и ВКС. Излагат се аргументи за неоснователност на направеното от насрещната страна възражение за прихващане.

Иска се потвърждаване на обжалваното съдебно решение. Претендират се разноски.

3

Апелативен съд – Бургас, като взе предвид оплакванията и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и с определение по чл. 267 ГПК е приета за разглеждане по същество.

Окръжен съд – Бургас е бил сезиран с искова молба от С. Д. С. и А. Т. С. против “Юробанк България” АД.

Ищците изложили твърдения, че са сключили с ответника договор за потребителски кредит от 25.09.2008 г. в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 000 € по курс “купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Действително получената от ищците сума по договора, след приспадане на такса за управление, била 39 400,01 € с равностойност 77 059,723 лева. За погасяване на кредита всеки месец ищците купували швейцарски франкове по курс “продава” на банката и заверявали “блокирана” сметка в швейцарски франкове с необходимата сума за погасяване на дължимите за периода главница, лихви, такси и други разноски. На 22.06.2016 г. страните сключили договор за банков кредит, с който първоначалният кредит се превалутирал от швейцарски франкове в лева по курс “безкасов продава” на банката, в резултат на което дължимата главница станала 108 636,33 лв, която следвало да се погаси на 160 месечни вноски, включващи главница и лихва. Двата договора били нищожни, тъй като съдържали неравноправни клаузи, които засягали основния предмет на договора и недействителността на тези клаузи водела до недействителност на целия договор. Неравноправни били клаузите, свързани с деноминирането на чуждестранна валута на заемната сума и валутния риск и клаузите, свързани с формирането на вземането на банката за възнаградителна лихва. Поради пълната нищожност на двата договора между страните не е съществувало валидно облигационно отношение и всички осъществени плащания са били без основание. Ето защо и на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 34 ЗЗД всяка от страните следвало да върне полученото по договора. Ищците дължат връщане на действително усвоената главница 77 059,72 лв., а банката дължи връщане на получената сума от 150 345,95 лв. След погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-маалкото банката дължи на ищците сумата 73 286,23 лв.

Отправени били от ищците искания: (1) да се прогласят за нищожни двата договора за кредит, от 25.09.2008 г. и от 22.6.2016 г. и (2) да бъде осъдена банката-ответник да им заплати сумата 73 286,23 лв., платена без основание, заедно със законната лихва от предявяването на иска до изплащането. Претендирали сторените съдебни разноски.

Ответникът оспорил исковете. Възразили, че исковата молба е нередовна, а установителният иск – недопустим поради липса на правен 4 интерес. По същество оспорили тезата на ищците за наличие на неравноправни клаузи във връзка с валутния риск и с възнаградителната лихва. Възразили, че дори да са налице отделни неравноправни клаузи, това не влече нищожност на целия договор за кредит. Възразили, че не е налице нищожност и на договора за рефинансиране, тъй като след прекратяването на предходния договор за кредит той има автономен характер. Повдигнали възражение за изтекла погасителна давност. По твърдение на ищците сумите, чието връщане претендират, са били платени в периода 07.11.2008 г. 13.03.2025 г. при начална липса на основание. Давността за тези вземания започвала да тече от деня на получаване на престацията. Дори давността да се свържела с момента на узнаване от страна на потребителя за противоправния характер на клаузите, то срокът е започнал да тече през 2015 г.-2016 г., когато въпросът за кредититев швейцарски фраанкове придобил широка обществена значимост и бил широко отразен медийно. Ответникът възразил, че ако претенцията на ищците бъде счетена за основателна, за банката е възникнало вземане за възнаградителна лихва, а в условия на евентуалност вземане за обезщетение за лишаването от ползване на предоставената на ищците сума:

60 613,80 лв. за времето до 10.04.2016 г. и 66 181,13 лв. за периода 29.06.2016 г. - 10.03.2025 г.

С обжалваното решение окръжният съд приел, че исковете са основателни и ги уважил.

При извършената служебна проверка съгласно правомощията по чл. 269 ГПК Апелативен съд – Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество то е правилно и на осн. чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите му, които не е нужно да повтаря. В допълнение и по повод конкретните оплаквания във въззивната жалба:

Неоснователни са оплакванията на въззивника против приетото от първоинстанционния съд наличие на неравноправни клаузи в ДПК от 25.09.2008 г., водещо до нищожност на договора, както и оплакванията, че в тази връзка съдът не направил отделен, подробен и задълбочен анализ на конкретните оспорени клаузи, включително по отношение тяхната яснота и разбираемост.