Решение № 193 от 28.03.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. София, 26.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Валя Рушанова

Членове:

Красимир Шекерджиев

Деница Вълкова при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора К. М. И. като разгледа докладваното от Деница Вълкова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002201073 по описа за 2023 година Производството е образувано по касационна жалба на адвокат Д.Г. от САК – защитник на подсъдимия П. И. Х., срещу въззивна присъда № 58 от 07.04.2023г. по ВНОХД № 1467 по описа за 2023 г. на Софийски градски съд (СГС).

С жалбата и допълнителното писмено изложение към нея се навежда касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, като се изразява несъгласие с установената от възивния съд фактическа обстановка по съображения за допуснати съществени процесуални нарушения при оценката и анализа на доказателствата, довели до грешен фактически извод, че подсъдимият Х. е извършил деянието, предмет на обвинението. Моли се за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия на основание чл.24, ал.1, т. 1 от НПК във връзка с правомощията на ВКС визирани в разпоредбата на чл. 354, ал.1, т.2 от НПК.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият П. Х. и защитникът му адвокат Д.Г. се явяват лично и поддържат касационната жалба и писменото допълнение към нея, като защитникът акцентира върху наличието само на косвени доказателства, които не доказват по категоричен начин вината на подсъдимия и сочат, че новата въззивна присъда е постановена поради трасологична следа, която не е иззета по реда на НПК, не е извършено процесуално следствено действие претърсване и изземване и не е съставян протокол.

1

В лична защита и в последната си дума подсъдимият моли ВКС да отмени въззивната присъда, тъй като не е извършил престъпление и да бъде оправдан.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като счита, че доказателствата за извършеното престъпление от подсъдимия са многобройни – основно гласни, а също и веществени - CD носител, флаш памет и оставени следи от подсъдимия, които са експертно изследвани, поради което предлага ВКС да остави в сила въззивната присъда.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

СГС е отменил присъда от 17.11.2022г. по НОХД № 15071/2020г., постановена от СРС, с която подсъдимият П. И. Х., род. на 10.04.1996 г., е бил признат за невиновен по обвинението за престъпление по чл.170, ал.2, вр. ал.1 от НК, за което е предаден на съд и вместо нея е постановил нова (обжалваната пред ВКС въззивна присъда), с която го е признал за виновен в това, че на 17.02.2020г., около 01.40 часа в гр.София,ул.“П. Увалиев“ № 1, ап.8 е влязъл в чуждо жилище, ползвано от Б.Б.К., като деянието е извършено нощем, поради което и на основание чл. 170, ал.2 вр. с ал.1 НК и чл.54 от НК му наложил наказание една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим за изтърпяване, като на основание чл.59, ал.1, т.1 от НК постановил да се приспадне от наложеното наказание времето, през което подсъдимият е бил задържан.

С въззивната присъда подсъдимият П. Х. е осъден да заплати в полза на държавата направените деловодни разноски, както и държавната такса за служебно издаване на изпълнителен лист.

Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна – защитник на подсъдимия, в законоустановения срок и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346, т.1 от НПК.

По същество касационната жалба е основателна, макар не по всички изложени в нея съображения. ВКС констатира съществено нарушение на процесуалните правила от кръга на абсолютните, изразяващо се от една страна в противоречие между мотивите и диспозитива на атакуваната въззивна присъда, от друга – във вътрешни противоречия в мотивите и от трета – в необсъждане на противоречиви доказателствени материали по реда на чл.305, ал.3 от НПК, всяко от които обуславя самостоятелно касационно основание по чл.348, ал.3, т.2 вр. ал.1, т.2 НПК - липса на мотиви.

Същевременно, отговорността на подсъдимия е ангажирана за изначално несъставомерно поведение съобразно описаното в диспозитива на обжалвания съдебен акт. В тази насока, касационният съд съобрази следното:

Видно от съдържанието на първия обвинителен акт ( по НОХД №11094/2020 г. на СРС) и внесения впоследствие втори обвинителен акт, по който се е произнесъл първоинстанционният съд, постановил отменената от 2

СГС оправдателна присъда, подсъдимият П. Х. е предаден на съд за престъпление по чл.170, ал.2, предл. първо, вр. ал.1 от НК за това, че на 17.02.2020г., през нощта - около 01.40 часа в гр.София, ул.“П. Увалиев“ № 1, ап.8 влязъл в чуждо жилище, ползвано от Б.Б.К.. Посочената наказателноправна разпоредба установява квалифициран състав на престъпление против правата на гражданите по Глава трета от Особената част на НК и защитава неприкосновеността на жилището като основно тяхно право. Тя установява основание за наказателна отговорност, когато деецът е влязъл нощем в чуждото жилище, ако за извършване на деянието е употребена „сила, заплашване, хитрост, ловкост, злоупотреба с власт или специални технически средства“, които да предшестват или съпътстват проникването в чуждото жилище. Следователно и видно от хипотезата и диспозицията на цитираната правна норма законодателят инкриминира не фактическото проникване в чуждо жилище „нощем“, което само по себе си може да е правомерно, а преодоляването на несъгласието за това проникване на обитателя на съответното жилище по този специфичен (общественоопасен) начин. Установеното от фактическа страна в мотивите на обжалваната присъда поведение на подсъдимия, че влязъл нощем в чуждо жилище със сила и ловкост, без съгласие на обитателката К. (вж. стр.13 от мотивите на въззивната присъда) е съставомерно деяние от обективна страна, докато описаното в диспозитивите на обвинителния акт и на въззивната присъда не е такова и за него не може да се носи наказателна отговорност, защото нито прокурорът, нито съдът са посочили, че проникването е станало със сила и ловкост или по някои от другите алтернативно изброени в чл.170, ал.1 от НК неправомерни начини, всеки от които е съставомерен признак (самостоятелно или в комбинация с някои от останалите), както по чл.170, ал.1 от НК, така и по квалифицирания състав на чл.170, ал.2 от НК, с който е обвързано конкретното обвинение. Констатираната непълнота в диспозитива на осъдителната въззивна присъда води до противоречие с мотивите към нея относно елемент от състава на престъплението, което обуславя липса на мотиви и отменително основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.

ВКС констатира противоречия и в мотивната част на въззивната присъда.

На стр.5 СГС е приел, че от видеозаписа от камера в района на жилището на свидетелката К. се виждал единствено силует, който не позволявал да се разпознае заснетото лице, докато на стр.7 е посочил, че видеозаписът установява „движения и действия на подс. Х.“ (вж. л.17 и 18 от въззивното дело), въз основа на което е обосновал извода за авторството на деянието от страна на подсъдимия.

Липса на мотиви се извежда и от необсъдените противоречия между показанията на пострадалата свидетелка К., поставени в основата на осъждането на подсъдимия и приобщените към доказателствената съвкупност по реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК показания на свидетелите Е.Д. и Р.А., които заявяват, че когато отишли като дежурни полицаи в апартамента на пострадалата след обаждане на тел.112, подсъдимият им заявил в нейно присъствие, че той е подал сигнала за проникване в дома й от мъж, когото лично подгонил, но не могъл да хване (вж. л.103-104 от НОХД №15071/2020 3 г. на СРС и л.52-523 от ДП). На практика, доколкото подсъдимият отказва да дава обяснения, с показанията си полицейските служители са включили в процеса на доказване защитната му теза, която не е обсъдена в мотивите на въззивната присъда и която очевидно противостои на заявленията на пострадалата, че подсъдимият е влязъл в жилището й. Преодоляването на това противоречие в гласните доказателства е особено наложително предвид, че пострадалата не свидетелства в качеството на очевидец относно този основнорелевантен факт от предмета на доказване, а като свидетел, който е възприел извънпроцесуални негови признания докато е бил задържан в полицейското управление. СГС е основал фактическите си изводи за авторството на деянието и на база заключението на назначената от СРС комплексна техническа експертиза, без да го обсъди в цялост, включително с разясненията на вещите лица Н. и Л., които са заявили пред съда, че липсват категорични частни признаци, които да потвърждават пълна идентичност между обувката и трасологичната следа показани на изследваните фотоснимки, за които СГС е приел, че са оставени от подсъдимия (вж. л.208 от същото НОХдело). В този смисъл мотивите на присъдата не отговарят на изискванията на чл. 305, ал.3 НПК, към които препраща разпоредбата на чл.

339, ал. 3 НПК относно правилата за оценка на доказателствените материали и мотивиране на обжалвания съдебен акт, което е самостоятелно основание за отмяна на въззивната присъда. Това не предпоставя уважаване на искането на касационния жалбоподател - защитник за оправдаване на подсъдимия от ВКС, обвързано с правомощията на касационната инстанция по чл.354, ал.1, т.2, вр. чл.24, ал.1,т.1 от НПК. Същото е неоснователно, защото не държи сметка, че в първо по ред касационно производство като настоящото, ВКС не може да установява нови фактически положения. При положително установената от въззивния съд съпричастност на подсъдимия в инкриминираното деяние искането за оправдаване поради недоказано авторство е лишено от процесуално основание.

Мотивите на въззивната присъда произвеждат и друг по - съществен процесуален проблем, който не може да бъде пренебрегнат от настоящата инстанция, защото ограничава правото на подсъдимия да научи своевременно за какво престъпление е предаден на съд, а не едва със съдебния акт по същество, какъвто е въззивната присъда. Контролираният съд недопустимо, за първи път с обжалваната присъда, е разширил обхвата на обвинението, като освен посоченото в обвинителния акт изпълнително деяние (влизане нощем без право в жилището на свидетелката Б. К.) е допълнил, че това е сторено от дееца по непозволен от закона начин – употребявайки сила и ловкост. По тези съставомерни признаци, както и по обвинителна теза кой от посочените в обвинителния акт факти обуславя сила и кой ловкост, подсъдимият не се е защитавал в първоинстанционното, а впоследствие и във въззивното производство, защото те не са му били предявени по съответния процесуален ред с втория (последен) обвинителен акт или по реда на чл.287 от НПК, чрез изменение на обвинението. Без съмнение вменяването на нови фактически действия и съставомерни признаци за първи път с въззивната присъда води до ограничаване на правото на защита на подсъдимия, което е 4 самостоятелно основание за отмяната й, съответно за отмяна и на първоинстанционната присъда и връщане на делото в разпоредително заседание на първоинстанционния съд, който следва да прецени редовността на обвинението от гледна точка на съответствието между фактите и съставомерните признаци в обстоятелствената част и тези в диспозитива на обвинителния акт, както и съставлява ли описаното в обвинителния акт деяние престъпление в контекста на правомощията си по чл.249, ал.2 и ал.1, вр. чл.248, ал.1, т.3 от НПК и чл.250, ал.1, т.2 от НПК. В новото разпоредително заседание СРС следва да съобрази приетото в Решение на Съда на ЕС по Дело С-608/21 от 25 май 2023 г. относно началния момент за получаване на информация за престъпното деяние, в извършване на което е заподозряно или обвинено лицето, както и необходимите подробности за съдържанието на обвинението съгласно качествения критерий на чл.6, параграф 1 от Директива 2012/13 на ЕП и на Съвета относно правото на информация в наказателното производство от 22 май 2012 година, като се ръководи и от принципните положения за съдържанието на обвинителния акт съобразно Тълкувателно решение № 2/2002 г., ОСНК на ВКС.