Решение № 2398 от 11.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2398 гр. София, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ванина Младенова Въззивно гражданско дело № 20211100514567 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20129823 от 02.06.2021 г., постановено по гр. д. № 63875/2019 г. по описа на СРС, 46 състав, е отхвърлен предявеният от А. А. Р. срещу „К.И. И. БГ“ ЕАД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не дължи сумата от 1630,14 лева по изпълнителен лист от 12.09.2011 г., издаден по ч. гр. д. № 15302/2011 г. по описа на СРС, 77 състав, въз основа на който било образувано изпълнително дело № 20178410400817 по описа на ЧСИ Н.М., която сума включва главница в размер на 916,65 лв. по договор за кредит от 21.04.2004 г., ведно със законната лихва от 11.04.2021 г. и мораторна лихва в размер на 583,49 лв. за периода 30.06.2004 г. до 11.04.2011 г., както и 130 лв. разноски по делото. Ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца А. А. Р., в която излага съображения за неговата неправилност и незаконосъобразност. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че след образувано на първото изълнително дело № 9703/2011 г. по описа на ЧСИ Н.М. са извършвани изпълнителни действия, като последното изпълнително действие е от 10.11.2014 г. /насрочване на опис на движими вещи/. Поради непредприемане на изпълнителни действия в продължение на две години, делото е прекратено с постановление на ЧСИ от 18.01.2017 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.

Неправилно съдът е приел, че на 20.08.2015 г. са възложени правомощия по чл. 18 ЗЧСИ, като счита, че има грешка в датата. След прекратяването на изпълнителното дело на 27.01.2017 г. е образувано ново изпълнително дело от ответника по делото. Поддържа, че петгодишна погасителна давност за вземанията лист е изтекла и не дължи на новия кредитор сумите по изпълнителния лист. Счита, че не е уведомен за прехвърлянето на вземането с отговора на исковата молба. Дори да се приеме, че е уведомен с получаване на отговора на исковата молба на 08.03.2021 г., то не дължи процесните суми поради 1 погасяването им по давност. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.

Постъпил е в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба от ответника „К.И. И. БГ“ ЕАД, с който я оспорва. Излага съображения, че решението е правилно и законосъобразно. Сочи, че с молбата за конституирането му като взискател на съдебния изпълнител са били възложени правомощията по чл. 18 ЧСИ, с което е прекъсната давността за вземанията, както и че с прекратяването на изпълнителното дело не се обезсилват предприетите по него изпълнителни действия с обратна сила. Излага подробни аргументи, че приложение в процесния случай следва да намери ППВС № 3/1980 г., както и че настъпилата перемпция е без значение за давността. Длъжникът е запознат с факта на извършената цесия, като уведомление е приложено към отговора на исковата молба. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на А. А. Р. срещу „К.И. И. БГ“ ЕАД, с която е предявен с иск с правно основание чл. 439 ГПК, с който оспорва изпълнението, позовавайки се на изтекла след производството по издаване на изпълнителния титул погасителна давност относно вземането. Исковата претенция е основана на новонастъпили факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, което обуславя наличието на правен интерес за ищцата да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да бъдат разгледани доводите за неговата неправилност.

Между страните по делото е безспорно и видно от приложените копия на изпълнителните дела, че срещу ищеца в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 12.09.2011 г., на основание чл. 410 ГПК по гр. д. № 15302/2011 г. по описа на СРС, 77 състав, за сумата от 916,65 лв. – главница по договор за кредит от 21.04.2004 г., сумата от 583,49 лв. – мораторна лихва за периода от 30.06.2004 г. до 11.04.2011 г., както и 130 лв. разноски по делото, въз основа на който срещу него е образувано изпълнителелно дело № 20118410409706 по описа на ЧСИ Н.М., с рег. № 841, с район на действие СГС.

По делото не се спори и видно от представения договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 15 май 2015 г., в полза на „К.И. И. БГ“ ЕАД са прехвърлени от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД портфолио от вземания, произтичащи от договора за потребителски кредит, сключени от продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си на заемополучатели по тях, а купувачът купува и придобива от продавача вземанията, определени в Приложение № 1.

От представената извадка от страници на Приложение № 1 към договора е видно, че в полза на ответното дружество е прехвърлено процесното вземане срещу ищеца в общ размер на 2156,96 лв.

Като доказателство по делото е представено Потвърждение за извършената цесия, с което на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът „БНП П.П.Ф.“ ЕАД потвърдил извършената цесия на вземания, прехвърлени в полза на цесионера, съгласно договора от 15 май 2015 г., инидивидуализирани в Приложение № 1.

С пълномощно цедентът е упълномощил цесионера да уведомява съгласно 2 разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от негово име всички длъжници по всички вземания, които дружеството е прехвърлило с договора за продажба и прехвърляне на вземания от 15.05.2015 г.

Предвид изложеното съдът приема за устанено, че в полза на ищеца валидно са били прехвърлени процесните вземания.

Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор (цедента). Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.

Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение само при условие, че ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая няма твърдение, че ответникът е платил на различно от цесионера лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за извършената цесия би имало значение. По делото се установи, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. Изпратено е уведомление за извършено прехвърляне на вземания до длъжника, като в представената обратна разписка е отбелязно, че е сменен адреса. Съгласно съдебната практика - решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 78/09.07.2014 г., постановено по т. д. 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о. и др. уведомлението за цесията, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника съставлява надлежно съобщаване за цесията. В закона няма специални изисквания за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, поради което последната следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника с уведомлението, приложено към отговора на исковата молба, изходящо от цесионера, за което той е надлежно упълномощен от цедента, който факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед чл. 235, ал. 3 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Цитираната норма следва да намери приложение и по отношение на вземания, за които е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в законоустановения срок, както е в настоящия случай /така определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60818/15.12.2021 г. по гр. д. № 2482/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о./.

Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т.

8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според задължителните разяснения, дадени в мотивите по т. 10 предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) прекъсва давността: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността 3 образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. В тълкувателния акт е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин. Разяснено е, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес. Тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудителното изпълнение.

Съгласно възприетото разрешение в Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите е прието, че при непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила.