Решение № 4764 от 26.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4764 гр. Пловдив, 26.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20235330106478 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба подадена от Г.

С. Д. с ЕГН: **********, с адрес в гр. П., ул. „Н. И.“ ***, ет. *, ап. *, чрез пълномощника йадв. С. П. против „Вива Кредит“ ООД, с ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, вр. чл. 19 ЗПК.

Ищцата твърди, че между нея и ответника „ВИВА КРЕДИТ“ ООД бил сключен на 11.11.2022г. договор за паричен заем № *****, по силата на който й била предоставена в заем сумата от 1300 лева при фиксиран лихвен процент по заема 40,32% и годишен процент на разходите- 49,36%, платим на вноски в размер на 99,95 лева всяка от тях. Посочена била и общата сума за погасяване на кредита- 2998,50 лева.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора за заем ищцата дължала такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 817,80 лева. Ищцата твърди, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи плащания за процесната такса поради недействителност на тази клауза от договора. Счита на първо място, че същата заобикаля закона и накърнява правата на другата страна в облигационното правоотношение.

Таксата за експресно разглеждане била във фиксиран размер- 817,80 лева и липсвала каквато и да е еквивалентност между нея и извършената услуга от заемодателя.

Счита, че клаузата е неравноправна, тъй като с нея се целяло неоснователно забогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлявала скрит разход по договора, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея реално се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На следващо място твърди, че договорът за кредит се е оскъпил, тъй като не представила обезпечение и ответното дружество й начислило неустойка в размер на 545,10 1 лева на основание чл. 5, ал. 2 от договора. В цитираната разпоредба било предвидено заплащане на неустойка в посочения размер, в случай, че в 3 дневен срок от сключване на договора кредитополучателя не представи обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. Счита, че това условие е в очевидно противоречие с интересите на потребителя и на практика е неизпълнимо, защото ако той разполага с предоставената му в заем сума, която да внесе като гаранция, то не би теглил кредит в същия по-малък размер и то срещу възнаградителна лихва в размер на 40,32% годишно.

Твърди се в исковата молба, че заемодателят няма интерес от обезпечението, а от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита печалба-скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви, в който смисъл цитира съдебна практика на съдилищата.

По тези съображения ищцата счита, че договора за потребителски кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Лихвения процент по договора бил фиксиран, но в същото време липсвала яснота относно начина на изчисляване на възнаградителната лихва. В погасителния план липсвала разбивка на погасителните вноски, от която да е видно каква част от тях съставлява главница и каквавъзнаградителна лихва. Изискването за посочване на ГПР, който да не надхвърля 50% било спазено само формално, поради което не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. ГПР бил посочен в размер на 49,36%, но липсвала яснота кои компоненти са включени в него и как е сформиран същия. Именно поради тези непълноти и неточности в съдържанието на договора за потребителски кредит и съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК същия се явявал недействителен.

Твърди, че поради невключване на таксата за експресно разглеждане в посочения в договора размер на ГПР, както и размера на неустойката последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в правоотношението. Това съставлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП. Нищожността на неравноправните клаузи в договора, сочещи неверен ГПР водило до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността. Счита, че по силата на чл. 23 от ЗПК в този случай дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира такса за експресно разглеждане, както и неустойка.

Въз основа на гореизложените твърдения ищецът е сезирал съда с искане да постанови Решение, с което да прогласи за нищожен сключения между страните Договор за паричен заем № *** от ****г. на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т.10, т.11 и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

При условията на евентуалност, съдът е сезиран с искане за прогласяване за недействителни клаузите на чл. 5, ал. 2 и ал. 1 от Договор за паричен заем № *** от *** г.

Претендира присъждане на направените разноски и определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Подробни съображения се излагат от пълномощника на ищцата в писмена защита.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ВИВА КРЕДИТ” ООД е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.

Не оспорва факта на сключване на договора, параметрите на същия и това, че ищеца е усвоил заемната сума.

Оспорват се наведените от ищеца доводи за нищожност на клаузата предвиждаща такса за експресно разглеждане на договора. Твърди, че същата представлява цената на предоставена от кредитора услуга-за експресно разглеждане на документи и поради това е свободен да определи нейния размер. Ищецът имал възможност свободно и доброволно да 2 реши дали да се възползва от тази услуга или да изчака 10 дни, в който случай нямало да дължи такси. Счита, че така уговорената такса не следва да се включва в ГПР, тъй като не е действие по усвояване и управление на кредита, а и предхождала по време сключването му.

По отношение на твърденията за нищожност на клаузата за неустойка ответника оспорва същите, като счита, че ако ищецът беше изпълнил добросъвестно поетото договорно задължение за предоставяне на обезпечение не би търпял предвидената санкция. Въз основа на подробно изложените в отговора съображения моли за отхвърляне на предявения иск и присъждане на направените разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е налице спор, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на **** г. е сключен между тях Договор за паричен заем № *****, по силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 1300 лева при фиксиран лихвен процент по заема 40,32% и годишен процент на разходите- 49,36%, платим на вноски в размер на 99,95 лева всяка от тях. Посочена е в договора и общата сума за погасяване на кредита- 2998,50 лева.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора за заем ищцата дължи такса за експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 817,80 лева.

Предвидено е с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от договора заплащане на неустойка в размер на 545,10 лева в случай, че в 3 дневен срок от сключване на договора кредитополучателя не представи обезпечение чрез поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. На това основание на ищцата е начислена и неустойка в предвидения в договора размер.

Няма спор, че ищцата е усвоила заемния ресурс, нито относно параметрите на договора и правата и задълженията на страните предвидени в него.

Като писмени доказателства по делото са приети договор за заем № *****/**** г. и погасителен план към него.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР 3 представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,36%, а възнаградителната лихва- 40,32% годишно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на кредита в размер на 817,80 лева е включена в общо дължимата сума по договора, която възлиза на 2998,50 лева.

Включена по този начин към общо дължимите от ищеца суми по договора, таксата на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144,т 9 от ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга и същата представлява скрит разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР и с прибавянето на сумата процента на разходите значително надхвърля посочените в договора стойности и въвежда потребителя в заблуждение.

Предвидена е в договора и неустойка в размер на 545,10 лева дължима разсрочено към месечните погасителни вноски, към всяка от които се прибавя сумата от 18,17 лева.