Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1731 от 05.07.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 1579/2022
Вид
Решение № 1731
Подписан
05.07.2022
В сила
05.07.2022
Състав
Любомир Луканов, Яна Емилова Владимирова, Клаудия Рангелова Митова

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1731 гр. София, 04.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Ирина Ст. В. като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско дело № 20221100501579 по описа за 2022 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК, във вр. с глава ХХVI от ГПК.

С решение № 20193218 от 2.10.2021 г. по гр.д.№ 14691/2021 г. на Софийски районен съд, ІІІ гражданско отделение, 139 състав, е прекратен с развод бракът, сключен на 15.08.1992 г. в с. Бистрица, за което е съставен акт за граждански брак № 8/15.08.1992 г. на с. Бистрица, район „Панчарево“, между К. АТ. В., ЕГН **********, и В. М. В., ЕГН **********, като дълбоко и непоправимо разстроен, на основание чл. 49, ал. 1 СК; обявено е на основание чл. 49, ал. 3 СК, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът В. М. В., ЕГН **********; постановено е на основание чл. 326 ГПК след прекратяване на брака съпругата К. АТ. В., ЕГН **********, да продължи да носи своето брачно фамилно име В.; отхвърлен е предявеният от К. АТ. В., ЕГН **********, против В. М. В., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 56, ал. 1 СК, във вр. чл. 56, ал. 5 СК за предоставяне ползването на семейното жилище с адрес: с. Бистрица, ул. ****; отхвърлен е предявеният от В. М. В., ЕГН **********, против К. АТ. В., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 56, ал. 1 СК, във вр. чл. 56, ал. 5 СК за предоставяне за съвместно ползване на двамата съпрузи на семейното жилище – с адрес: с.

Бистрица, ул. ****. Осъден е В. М. В., ЕГН **********, да заплати на К. АТ.

В., ЕГН **********, на основание чл. 329, ал. 1, изр. 1 ГПК сумата от 625 лв.

– разноски, сторени по делото; В. М. В., ЕГН **********, да заплати по сметка на съда сумата от 50 лв. – допълнителна държавна такса и разноски за експертиза.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от К. АТ. В., чрез 1 процесуалния представител адв. И.Ю., срещу решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. АТ. В. против В. М. В. иск с правно основание чл. 56, ал. 1 СК, във вр. чл. 56, ал. 5 СК за предоставяне ползването на семейното жилище с адрес: с. Бистрица, ул. ****. Излагат се съображения за неправилност на решението в тази част. Сочи се, че въпросът относно ползването на семейното жилище е останал неразрешен в бракоразводния процес, доколкото претенциите и на двамата съпрузи били отхвърлени.

Твърди се, че неправилни са изводите на съда, че съпругата нямала жилищна нужда, тъй като била едноличен собственик на двуетажна къща на ул.

„Венец“ 1а, за която са били събрани достатъчно свидетелски показания, че се ремонтира и непосредствено във времето ще се ползва за жилище – в тази връзка във въззивната жалба се сочи, че именно към датата на постановяване на решението жилищната нужда на съпругата била безспорно установена, а обстоятелството дали притежаваният от нея имот ще бъде ремонтиран, така че да бъде годен за живеене, било бъдещо несигурно събитие и съдът не следвал да го взема предвид. Прави се искане решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде предоставено ползването на семейното жилище на К.В..

В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от В.

М. В., чрез процесуалния му представител адв. П.П.. Излагат се съображения за нейната неоснователност.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена и въззивна жалба от В. М. В., чрез процесуалния му представител адв. П.П., срещу решението в частта, с която на основание чл. 326 ГПК след прекратяване на брака съпругата К. АТ. В. да продължи да носи своето брачно фамилно име В., както и в частта, с която е обявено на основание чл. 49, ал. 3 СК, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът В. М. В.. Сочи се, че нормата на чл. 53 от СК, която предоставяла възможност на съпруга при развод да възстанови фамилното си име преди брака, била диспозитивна, като уреждала единствено правна възможност, а преценката относно упражняването била на съда.

Сочи се, че съгласно чл. 26, ал. 1 СК от 1968 г., съпругът не можел да носи фамилното име на другия съпруг, ако последният се противопоставя.

Съгласно чл. 103, ал. 1 СК от 1985 г., след развода съдът може да постанови съпругът да носи името на другия съпруг, ако последният е съгласен, като било допуснато изключение от този принцип – ако единият съпруг е станал известен с името на другия, съдът може да реши той да продължи да носи същото име. Сочи се, че при действието на СК от 2009 г. доколкото съдът е длъжен да се произнесе с изричен диспозитив относно фамилното име на съпрузите след прекратяване на брака, преценката за запазване на брачното име принадлежала на съда, като липсвало основание да се приеме, че в този случай той действа при условията на обвързана компетентност. Аргумент в този смисъл била разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗГР, която сочела как се формира фамилното име. На следващо място се изтъква, че правото на фамилно име е част от основните човешки права – правото на неприкосновеност на личния живот, прогласено в чл. 32, ал. 1 КРБ и чл. 8, ал.

1 КЗПЧОС. Сочи се, че фамилното име обозначава връзката на лицето с определено семейство, поради което принадлежи на членовете на последното.

Жалбоподателят се позовава на практика на ЕСПЧ, съгласно която 2 фамилното име обозначава връзка към определено семейство, която, макар да е част от личния живот на лицето, трябва обективно да съществува пред обществото. Сочи се и противоречива практика на ВКС по въпроса – определение по гр.д. № 1664/2011 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно което във всеки отделен случай трябвало да се извърши преценка за това можело ли да се запази брачното име, както и определение по гр.д.№ 6656/2014 г., ІІІ г.,. съгласно което чл. 53 СК давал право на съпруга, приел името на другия съпруг, да заяви желание за възстановяване на предбрачното си име, като разпоредбата не отдавала правно значение на волята на съпруга, чието фамилно име е прието преди сключване на брака. В тази връзка жалбоподателят е посочил, че е налице необходимост от постановяване на тълкувателно решение по въпроса „дали в производството по развод по исков ред има правно значение противопоставянето от страна на единия съпруг другият съпруг да запази фамилното му име, което е приел преди сключване на брака?“ . Сочи се, че при запазване на това фамилно име се нарушавали изискванията на чл. 14, ал. 1 ЗГР; създавала се привидна правна връзка, включително било възможно да се създаде заблуждение, че един мъж има две съпруги, ако и двете носят неговата фамилия; засягало се неблагоприятно основното човешко право на неприкосновеност на личния живот на съпруга, съдържащо в себе си и правото на фамилно име, чийто същински титуляр е именно противопоставилият се съпруг. Относно решението на първоинстанционния съд в частта, с която е прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът В.В., сочи се, че той е полагал грижи за семейството си през всичките години на брака си, издържал е съпругата и децата си. От друга страна ищцата имала брачни провинения – изневери, докато съпругът е в чужбина по работа като шофьор, същата не работела и не полагала грижи за семейството; сменила ключалките на семейното жилище, изгонила съпруга си от него, настройвала децата им срещу баща им. Прави се искане решението да бъде отменено в обжалваните части, да бъде постановено, че и на за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи и да бъде постановено, че след развода съпругата ще носи предбрачното си фамилно име „М.“. Прави се искане да бъде отменено решението и в частта, с която В.В. е осъден да заплати на К.В. направените по делото разноски пред първата инстанция, както и да бъдат присъдени в негова полза разноските за въззивната.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от К. АТ. В., чрез процесуалния представител адв. И.Ю.. Излагат се съображения за нейната неоснователност.

Решението на първоинстанционния съд като необжалвано е влязло в сила в частта, с която бракът между съпрузите е прекратен.

В проведеното по делото открито съдебно заседание от въззивника и въззиваем В.В. е представено ново писмено доказателство и е заявено нововъзникнало обстоятелство – сочи се, че с нотариален акт за дарение на идеални части от недвижим имот на низходящи № 94, том I, рег.№ 1757, дело № 92/2022 г. по описа на нотариус К.К., рег. № 064 в Регистъра на Нотариалната камара, който нотариален акт е съставен на 5.05.2022 г., въззивницата и въззиваема К.В. е дарила на Д.В. В., С.В. В. и М.В. В. собствените си идеални части от семейното жилище – ½ ид.ч. от 3 самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес: с.

Бистрица, район Панчарево, ул. ****, заедно със съответните части от общите части на сградата; ½ ид.ч. от сграда с идентификатор *** със същия административен адрес; 1/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** със същия административен адрес. В нотариалния акт е посочено, че върху ½ ид.ч. от имотите, предмет на договора, в полза на Д.З.Д. има запазено пожизнено и безвъзмездно право на ползване. Въззивницата и въззиваема В. не оспорва сключването на сделката и е изразила становище за приемане на нотариалния акт като доказателства по делото. Посоченият нотариален акт е приет като доказателство от въззивния съд в хипотезата на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК.

От въззивника и въззиваем В. е представено служебно известното на настоящия състав решение № 598 от 8.11.2021 г. по гр.д. № 8389/2021 г. на Софийски градски съд, III въззивен брачен състав, с което е потвърдено решение по гр.д. № 12593/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 149 състав, за оставяне без уважение молбата на К.В. за издаване на заповед за налагане на мярка за закрила по Закона за защита от домашното насилие срещу В. М. В..

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. По правилността му, въззивният съд намира следното:

Относно вината за разстройството на брака:

Вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи – видно е, че отчуждението между тях е настъпило още докато са съжителствали в семейното жилище. На първо място следва да се отбележи, че между страните е безспорно обстоятелството, че съпругът В.В. е дългогодишен международен шофьор и се прибира в дома си за кратки периоди от време /между 10 и 30 дни два-три пъти годишно/. Установява се, че с тази работа въззивникът и въззиваем В.В. е осигурявал издръжката на цялото семейство – съпругата си и трите им деца. Същевременно обаче дългите пребивавания в чужбина неминуемо са довели до отчуждаване на съпрузите – твърдения в този смисъл са налице както в исковата молба на К.В., така и в насрещните искове, предявени от В.В., като същите намират потвърждение в показанията на разпитаните по делото свидетели. Вина за това отчуждение имат и двамата съпрузи – решението единият съпруг да работи предимно в чужбина е взето без противопоставянето на другия, а същевременно съпрузите не са предприели никакви действия да съхранят и заздравят връзката си, като и двамата са допуснали физическата дистанция между тях, дължаща се на вида и характера на работата на съпруга, да доведе до отчуждение. Същевременно и двамата признават, че още в ранния период на брака си са имали различия, които не само не са били преодолени, а са се засилили след периода 2002-2003 г., когато съпругата се е изнесла от 4 семейното жилище /извод в този смисъл може да бъде направен от показанията на св. Г. и св. И. – последните ценени при условията на чл. 172 ГПК, доколкото свидетелката е сестра на въззивника и въззиваем В./.