Решение № 260689 от 21.10.2020, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№....... гр. София, 21.10.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 12535 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 144857 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 11618/2018 г., Софийски районен съд, 165 - и състав, е признал за установено на основание чл. 124 ГПК, че Д. Г.М., ЕГН **********, не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, като погасени по давност сумите по изпълнителен лист от 10.04.2009 г. по гр. д. № 17754/2009 г. по описа на Софийски районен съд, както следва: сумата от 10 000 лв. - главница, сумата от 5 284,38 лв. - договорни лихви, и сумата от 505,59 лв. - разноски. Осъдено е „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на Д. Г.М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1 431 лв. - разноски в производството.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника по делото „О.Ф.Б.“ ЕАД, чрез юрисконсулт С.А., с която се обжалва първоинстанционното решение в цялост. Твърди се, че то е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че неправилно районният съд е приел, че за да има валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността, е необходимо кумулативното наличие на: отправено искане на взискателя за предприемане на изпълнително действие и предприемане от страна на съдебния изпълнител на поисканото от взискателя изпълнително действие. В случая с молба от 30.05.2014 г. въззивникът е поискал да бъде наложен запор върху възнаграждението, което длъжникът Д.М. получава в качеството си на управител на „С.-**“ ООД, като самото искане е достатъчно да прекъсне както срока на перемпцията, така и срока на погасителната давност. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че на 17.07.2014 г. са настъпили последиците на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, въпреки че с разпореждане на съдебния изпълнител от 14.10.2015 г. е пристъпено към насрочване на опис на движими вещи, притежавани от длъжника. Твърди се, че не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита давността прекъсната. Посочва се, че последното изпълнително действие спрямо длъжника М. е от 21.05.2018 г. - опис на движими вещи. Съдът не е съобразил и обстоятелството, че погасителната давност за вземането е била спряна за периода от 03.11.2009 г. - датата на образуване на изпълнителното дело, до 26.06.2015 г. - датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в случая приложимо е било ППВС № 3/18.11.1980 г. От 26.06.2015 г. отново е започнала да тече погасителна давност за вземането, като до предявяване на иска - 19.02.2018 г. петгодишният давностен срок не е изтекъл. На основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давността за процесното вземане е спряла да тече от 19.02.2018 г. Предвид изложеното, се моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца Д.М., чрез адвокат Д.Г., с доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане тя да бъде оставена без уважение. Оспорва се твърдението на „О.Ф.Б.“ ЕАД, че е активно легитимиран взискател по цесията, а следователно и по изпълнителното дело, тъй като липсват доказателства за писмено уведомление до длъжниците В.М.и Д.М. за прехвърляне на вземането от стария кредитор „Банка ДСК“ ЕАД на „О.Ф.Б.“ ЕАД. Оспорва се, че с подаването на молбата от 30.05.2014 г. е прекъсната давността, доколкото исканото изпълнително действие не е било предприето и не е изпълнено от ЧСИ, както и се явява практически неизпълнимо, предвид обстоятелството, че трудовият договор на длъжника със „С.-**“ ООД е бил прекратен месеци по - рано - 30.11.2013 г. Оспорва се и твърдението на въззивника, че погасителната давност за вземането е била спряна за периода от 03.11.2009 г. до 26.06.2015 г. Твърди се, че последното валидно изпълнително действие срещу длъжника Д.М. е наложеният запор върху всички собствени дружествени дялове в „С.-**“ ООД, отразен в Агенцията по вписванията на 26.07.2012 г., от която дата са изминали повече от две години, през които взискателят е бездействал. Изпълнителното производство е прекратено ex lege на 27.07.2014 г., като всички изпълнителни действия след тази дата са невалидни. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за производството пред въззивната инстанция.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, същата е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно поради следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.

Първоинстанционният съд е сезиран от Д. Г.М. с искова молба, с която срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника следните суми: 10 000 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.03.2009 г. до окончателното плащане на вземането, 5 284,38 лв. - договорни лихви и 505,59 лв. - присъдени разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 10.04.2009 г. по гр. д. № 17754/2009 г. по описа на Софийски районен съд, поради изтичане на погасителната давност, тъй като взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.

433, ал. 1, т. 8 ГПК. В исковата молба се твърди, че вземанията по изпълнителния лист са прехвърлени от „Банка ДСК“ ЕАД на ответника с договор за цесия от 23.12.2011 г. Според ищеца последното изпълнително действие е наложеният на 17.07.2012 г. запор върху дружествените му дялове в „С.-**“ ООД, вписан в Агенцията по вписванията на 26.07.2012 г. Изпълнителното производство е прекратено по силата на закона на 27.07.2014 г., като всички подадени от взискателя молби и предприети от ЧСИ изпълнителни действия след тази дата, са невалидни. Новата петгодишна давност е започнала да тече на 27.07.2012 г. и към момента на депозиране на исковата молба - 19.02.2018 г. е изтекла, поради което процесното вземане се е погасило по давност. Посочва се, че до ЧСИ е постъпила молба вх. № 106351/30.05.2014 г. от взискателя за налагане на запор върху възнаграждението на ищеца, което получава в качеството си на управител на „С.-**“ ООД, но в рамките на посочения изпълнителен способ не е предприето изпълнително действие, поради което давността не е била прекъсната с посочената молба. Оспорва се активната легитимация на „О.Ф.Б.“

ЕАД с доводи, че длъжниците В.М.и Д.М., последният в качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от 21.12.2006 г., не са били надлежно уведомени за прехвърлянето на вземанията. Посочва се, че спрямо длъжника В.М.последното валидно изпълнително действие е предприето на 02.08.2011 г., от която дата са изминали повече от две години, през които взискателят е бездействал (поради което ако изпълни дълга, ищецът не би могъл да встъпи в правата на удовлетворения кредитор в рамките на това изпълнително производство).

Ответникът „О.Ф.Б.“ ЕАД в срока за отговор по чл. 131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че за процесното вземане е взискател по изпълнително дело № 20098410402727 по описа на ЧСИ В.М., по което са извършвани множество изпълнителни действия спрямо поръчителя Д.М., прекъсващи давността, като последното такова е от дата 21.05.2018 г. - опис на движими вещи на длъжника, поради което не е настъпил ефектът на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Излагат се доводи, че дружеството е надлежен кредитор и взискател по изпълнителното дело, тъй като съобщения за извършената цесия са изпратени до длъжниците, но са останали непотърсени.

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска са страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът - взискател. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска.

Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска (в този смисъл ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

С ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на тълкувателното решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Прието е, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Според тълкувателното решение при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

Разпечатката съдържа 26 от 78 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/8935e9c6-644d-4b6e-8925-28a9ee104d90