Определение № 161 от 18.01.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 161 гр. Пловдив, 18.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Руска Ат. Андреева като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Въззивно частно гражданско дело № 20245300500090 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „А1 България“ ЕАД, ЕИК: 131468980, чрез пълномощник адв. Р. Г. – АК – гр. ********, против разпореждане, обективирано в Заповед № 7753/15.11.2023 г. за изпълнение на парично задължение, издадена по ч. гр. д. № 13971/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, ХХII гр. състав, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в частта, с която се претендират следните суми: 31,13 лева – такса за събиране на дължими суми за периода 07.10.2020 г. до 27.09.2022 г.; 271,99 лева – неустойки, 2,00 лева, - обезщетение за обработка на просрочено вземане, както и за 47,98 лева – лихви за забава върху главниците – всички въз основа на договор, сключен между жалбоподателя и З. М. И., както и претенцията за заплащане на 480 лева – адвокатско възнаграждение.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят „А1 България“ ЕАД счита така постановеното разпореждане за неправилно. Между дружеството и „Кол пойнт“ ЕООД имало облигационно правоотношение по договор за извънсъдебно и съдебно събиране на вземания, по силата на който „Кол пойнт“ ЕООД се задължавало към „А1 България“ ЕАД да заплаща за сметка на последното възнаграждения на адвокатски дружества и адвокати, които да осъществяват процесуално представителство на телекомуникационното предприятие. Към заявлението бил представен и файл, в който се съдържала уговорката за заплащане на възнаграждение за процесуално представителство по дело срещу З. М. И.. Размерът на уговорената неустойка до три абонаментни вноски, дължим при предсрочно прекратяване на договора по вина или инициатива на потребителя, обезпечавал вредите от неизпълнение на договора. Размерите на отстъпките от цените на услугите и устройствата били известни на абоната още при сключването на договора. На потребителя било известно и съдържанието на неустоечната клауза. Тя била съобразена с постигнатото между „Мобилтел“ ЕАД (старо наименование на „А1 България“ ЕАД) и КЗП спогодба от 21.04.2016 г. по гр. дело № 12268/2014 г. по описа на СГС. Сам длъжникът с недобросъвестното си поведение предизвикал активирането на 1 неустоечната клауза.

Моли съда да отмени първоинстанционния съдебен акт в обжалваната част.

Претендира разноски.

По същество частната жалба е неоснователна. Това е така поради долуизложените съображения.

Длъжникът в заповедното производство е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Предвид това, преди да издаде заповедта съдът е задължен служебно да извърши проверка на основание чл. 411, ал. 1, т. 2, пр. 2 и т. 3, пр. 2 от ГПК: както за съответствие на искането със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни клаузи в договора по смисъла на ЗЗП.

Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. За да отговаря на критерия за неравноправност, клаузата е необходимо да не е индивидуално уговорена, т.е. потребителят да не е имал реалната възможност да влияе на нейното съдържание. Процесуалният закон задължава заповедния съд да откаже издаване на заповед за изпълнение и при наличие на обоснована вероятност искането да се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител.

На първо място, дали клаузата е уговорена индивидуално, не е в правомощията на заповедния съд да установи безспорно. Доколкото обаче основанията за прекратяване на договора са посочени в общи условия, то е налице обоснована вероятност клаузите да не са индивидуално уговаряни.

В разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В решенията по дела на СЕС – С-26/13 с С-96/14, Van Hove, се приема, че „ изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно изложен точния механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици “.

При неясно и двусмислено формулиране на задълженията на потребителя той остава в невъзможност да прецени икономическите последици от сключения договор – чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗПК, респективно финансовата тежест, която поема при допускане на неизпълнение.

Предвид данните по делото, настоящият съдебен състав приема, че в конкретния случай съществува обоснована вероятност претендираните вземания за неустойка, да се основават на неравноправни клаузи в договорите, сключени с потребителя. Начинът, по който се формират неустойките за предсрочно прекратяване, остава неясен за потребителя.

В процесните анекси и приложения към договор за предоставяне на мобилни услуги от една страна се урежда неустойка в размер на три стандартни (без отстъпка) месечни абонаментни такси при предсрочно прекратяване по инициатива или вина на потребителя, а от друга се урежда, че „в допълнение“ към неустойката в този случай абонатът се задължава да заплати и части от отстъпките на предоставените му услуги и устройства за някакъв времеви период. Изначално не е ясно каква е функцията на това „допълнение“ – това се изяснява едва в хода на съдебния процес, където доставчикът на услугата посочва, че същото има характер на неустойка.

Отделно от това, в процесния договор се съдържа информация относно цената на стандартен месечен абонамент, както и стандартна цена на предоставените на потребителя устройства. Напълно неясно остава обаче каква част от стойността на ползваните отстъпки и 2 каква част от стойността на отстъпките за предоставени на потребителя устройства се задължава да заплати той при евентуално предсрочно прекратяване на договорите по негова вина или инициатива. Никъде не се посочва каква би била общата сума, която потребителят би платил при такова предсрочно прекратяване, нито каква би била общата сума, която би спестил, ако договорът действа през целия си срок – или друг прост и ясен, достъпен за средния потребител механизъм на изчисляване на размера на неустойката. Всичко това прави невъзможно за потребителя да прецени икономическата тежест при поемане на задължението, поради което и изводите на заповедния съд за наличие на обоснована вероятност за неравноправност на клаузата за определяне на неустойки при предсрочно прекратяване на процесните договори са правилни. В този смисъл, предвижданите от общностното право критерии за осигуряване на потребителска защита не са изпълнени, а клаузите са вероятно неравноправни.

Въз основа на изложеното по-горе, не може да се сподели аргументът на жалбоподателя, че неустоечните клаузи били ясни и известни по съдържание на потребителя още при сключването на договора.

На следващо място, настоящият състав намира, че искането на заявителя е в противоречие с добрите нрави. В частта си, съизмерима с размера на три стандартни месечни абонаментни такси, претендираната неустойка би заместила дължимото от абоната изпълнение на задължението да заплаща цена за договорените мобилни услуги, независимо дали ще се предоставят такива услуги. След като при действащ договор заплащането на месечни такси е насрещната престация за мобилната услуга, то така уговорената неустойка при прекратяване би довела до недопустимо неоснователно обогатяване на оператора.

Поради това настоящият състав не намира за основателни оплакванията на жалбоподателя, че неустойката в тази част била валидна, защото оставала в рамките на присъщата й обезщетителна функция.

По отношение на уреденото в т. 27.1 от общите условия на „А1 България“ ЕАД обезщетение за обработка на просрочени задължения, съдът приема, че е налице обосновано предположение, че цитираната клауза неравноправна. В редакцията на ОУ към 19.07.2018 г. е записано, че абсолютният размер от 2,00 лева без ДДС е изчислен на база „разпределение на относимите разходи за поддръжка и амортизация на системата за таксуване, мрежови разходи, и за персонал“. Не могат да се споделят оплакванията на жалбоподателя, че таксата се начислявала за дейност извън основният предмет на дейност на доставчика.

Търговецът, като икономически по-силната страна, следва да организира дейността си по такъв начин, че да разполага с ресурси да обезпечава изпълнението на сключените договори и да взема мерки при евентуално неизпълнение от страна на абоната. Финансовата тежест на тези ресурси, а именно: поддръжка на системите за таксуване, мрежови разходи и персонал – доколкото те са активи на доставчика на услугата, не следва да се възлага на потребителя, дори ако са налице просрочени задължения. Изложеното води до извод, че приложението на тази неиндивидуално уговорена клауза е високо вероятно да нарушава изискванията за добросъвестност и да води до значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя, респ. същата е вероятно неравноправна по смисъла чл. 143, ал. 2, т. 20, вр. ал. 1 от ЗПП. По аналогични съображения, не следва да се уважава и искането на дружеството за издаване на заповед за изпълнение за сумата 31,13 лева, представляваща такса за събиране на дължими суми.

При тези изводи за неоснователност на заявлението в частта за главниците, за мораторните лихви върху тях също не следва да се издава заповед за изпълнение.

По отношение на искането на заявителя за включване в заповедта за изпълнение на сумата от 480 лева, представляваща разноски за адвокатски хонорар: въззивният съд намира, че това искане е неоснователно. За да бъдат присъдени разноски на заявителя от заповедния съд, необходимо е искането да бъде обективирано в заявлението, а към него да бъдат 3 приложени доказателствата за извършването на разноските. В конкретния случай това не е сторено. Едва в частната си жалба заявителят посочва наличието на облигационно правоотношение между себе си и платеца по представената пред районния съд фактура за извършени разходи за адвокат. Договорът, въз основа на който това правоотношение е възникнало, обаче не е представен. Макар да няма пречка друг да извърши плащането на разноските за сметка на заявителя, за да се приеме разходът за доказан, нужно е да бъдат представен както договорът, въз основа на който се твърди, че се прави плащането, така и съответни документи за извършването на отчетната сделка между „А1 България“ ЕАД и „Кол пойнт“ ЕООД. В противен случай, за съда няма основание да приеме, че са налице действително сторени от заявителя разноски, а единствено те подлежат на присъждане съгласно постановките на ТР 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от изложеното, със заявлението по електронен път е постъпил и файл с формат .xlsx. В него в табличен вид са поместени данни за различни физически лица, сред които и длъжницата по процесното заявление, ведно с посочване на различни суми срещу името на всяко лице в колона с наименование „Адвокатски хонорар с ДДС“. Този файл обаче не представлява документволеизявление, понеже не е подписан. Не би могло да се приеме, че той съставлява цитираното в представената фактура „Приложение № 1“, нито някакъв друг документ, относим към делото. С оглед на тези съображения, следва да се приеме, че разноските за адвокатски хонорар в размер на 480 лева не са доказани, поради което и не следва да се уважава искането за включването им в заповедта за изпълнение.