Решение № 8720 от 29.12.2025, Административен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 8720

Хасково, 29.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Хасково - IV състав, в съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Съдия:

ЦВЕТОМИРА ДИМИТРОВА

При секретар АНГЕЛИНА ЛАТУНОВА като разгледа докладваното от съдия ЦВЕТОМИРА ДИМИТРОВА административно дело № 20257260701625 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.46, във вр. чл.39а, ал.1, т.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), във вр. чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на К. Ш., роден на [дата]., гражданин на Република Т., с [ЕГН], с адрес в [населено място], действащ чрез пълномощник, насочена срещу Заповед № 272з-2951 от 10.09.2025г. на Началника на група “Миграция“ при ОДМВР – Хасково.

В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна, неправилна, и необоснована, издадена при допуснати нарушения на административно производствените правила и в противоречие с преследваната от закона цел. С нея неоснователно били ограничени права и законни свободи на лицето, гарантирани от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Не било взето под внимание от издателя на административния акт цялостното поведение на чуждестранния гражданин, както и това, че пребивавал на територията на ЕС. Не била съобразена разпоредбата на член 9, параграф 2 от Директива 2003/109/ЕО, според която поради особени причини или поради извънредни обстоятелства можело да се предвиди отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Съвсем повърхностно и избирателно било изпълнено задължението на органа по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, като в заповедта единствено било посочено, че лицето не попадало в категорията „уязвими“ и нямало данни за висящи производства по Закона за убежището и бежанците.

Претендира се отмяна на заповедта и присъждане на разноски по делото по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от пълномощник.

В писмена молба се твърди, че оспореният акт е в нарушение на правото на свободно придвижване по член 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС, както и на правото на семеен и личен живот по чл. 8 от КЗПЧОС. Не бил съобразен и с член 3 от Протокол № 4 от КЗПЧОС. Административният орган не изложил фактически основания относно липсата на предпоставките на ЗЧРБ.

Ответникът – Началник група „Миграция“ при ОДМВР – Хасково, писмено изразява становище за неоснователност на жалбата и иска отхвърлянето й. В случай, че същата бъде уважена, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на оспорващия и моли присъждане на същото в размер под нормативно определения минимум.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от Удостоверение изх. № 1 от 22.03.2021г., издадено от Община Маджарово (л. 115), жалбоподателят с посочени имена Ш. Ф. Ш. е роден в [населено място], общ.Маджарово, на 19.10.1965г. В удостоверението е отразено също, че е бил вписан в Регистъра на населението като [държава], както и че на 04.08.1978г. е бил изселен в Република Турция.

С Решение рег.№ 843694/10.09.2021г. на Директора на Дирекция „Миграция“ в МВР (л. 114) на жалбоподателя с посочени имена К. Ш. е било разрешено постоянно пребиваване в Република България на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ.

Видно от извършените служебни справки за постоянен и настоящ адрес (л. 98, 99, 112, 113), регистрираният постоянен адрес на жалбоподателя е в [населено място] на [улица], с дата на заявяване: 16.12.2021г., а регистрираният настоящ такъв, с дата на заявяване: 16.12.2021г., е в Република Турция.

Съгласно справка в Автоматичната информационна система (АИС) „Граничен контрол“ (л. 91, 97, 100, 107, 111), в едногодишния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване в България (чл.40, ал.1, т.5) жалбоподателят е пребивавал в Република България за общо около 14 дни, а след това (от датата на решението до 07.08.2025г.) още 40 дни, или общо за периода от 10.09.2021г. до 07.08.2025г. – 54 дни.

На 13.08.2025г. е било издадено Съобщение рег. № 272000-15524/13.08.2025г. (л.90) по чл.26, ал.1 от АПК до К. Ш., с което същият се уведомява, че срещу него започва административно производство по налагане на принудителна административна мярка на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ. Съобщението е било връчено на С. М. Б. на 19.08.2025г., на адрес: [населено място], [улица], със задължение да уведоми К. Ш. (вж. л.90 гръб).

На 19.08.2025г. от екип на дирекция „Миграция“ при ОДМВР – Хасково е била извършена проверка по местоживеене на лицето К. Ш., резултатите от която са отразени в Протокол за извършена проверка в помещение със съгласието на собственика или обитателя или в тяхно присъствие рег.№272р-20494 от 19.08.2025г. (л.94). Сочи се в протокола, че при проверка на адреси на [улица], които са идентични от ляво на улицата, в стая в една от находящите се на адреса сгради, е била отдадена под наем на чуждия гражданин К. Ш., които не бил установен на адреса, като нямало и негови лични вещи и багаж. В протокола собственикът на имота е обяснил, че няма вещи на лицето, защото същото идвало 5-6 пъти в годината, живеело в Турция, [населено място]. Протоколът е подписан от собственика (обитателя) на имота М. Б. М., полицейски орган и свидетел.

В заявление от 19.08.2025г. лицето М. Б. М. е посочило (л.92), че турски гражданин К. Ш. му е братовчед и че с него са сключили договор за наем на една стая от имота му с адрес в [населено място], [улица]. Посочил е и че договорът е бил сключен фиктивно, не получавал наем и лицето Шуайип нямало багаж на адреса.

Във връзка с искане за предоставяне на информация (л.95), Директорът на Офис Хасково на Териториална дирекция на НАП – Пловдив, е удостоверил (л.96), че след извършена справка в регистрите и програмния продукт на НАП, актуални към 26.08.2025 г., се установило, че за жалбоподателя има данни за подадена на 19.07.2025г. декларация обр. № 7, с начална дата на осигуряването 10.09.2021г., активна към момента на издаване на писмото. Задълженията за здравно осигуряване за целия период били внесени наведнъж на 14.07.2025г.

В Справка за чужденец – АИС „ЕРЧ“ (единен регистър на чужденците, л.98) от 03.09.2025г., е посочено, че актуални към 16.12.2021г. и 17.12.2021г. са следните адреси на лицето К. Ш., съответно: [населено място], [улица], и Република Турция. Същите обстоятелства са отбелязани и в справка от дата 18.08.2022г. (л.113).

В Справка за лице – АИС „Български документи за самоличност“ (л.99), от дата 03.09.2025г., е отразен постоянен адрес на К. Ш. в [населено място], [улица] настоящ адрес на същото лице в Република Турция – данни, актуални към 16.12.2021г. Същите обстоятелства са отбелязани и в справка от дата 18.08.2022г. (л.112).

На 09.09.2025г. е било изготвено Предложение с рег. № 272р-22159/09.09.2025г. (л.83) от полицейски инспектор в Група „Миграция“ при ОДМВР – Хасково, в което са изложени данните, установени в хода на извършена на К. Ш. проверка. Направено е предложение спрямо лицето да бъде издадена заповед, с която да бъде наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“. Изложени са фактически обстоятелства в подкрепа на предложението, вкл. е посочено, че в производството било доказано, че повече от четири години след получаване на разрешението си за пребиваване лицето не се установило и не пребивало на територията на Република България. Всичките му регистрирани влизания в страната били краткосрочни (само 14 дни в едногодишния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване). От получаване на постоянно пребиваване в България до започване на административното производство но налагане на ПАМ, т. е. за четири години, пребивавал в страната общо 54 дни. От данните в АИС на МВР и документалния масив на група „Миграция“ било видно, че няма данни за семейни връзки на чужденеца на територията на България по смисъла на чл.2, ал.3 от ЗЧРБ, нито данни за регистриран друг адрес на пребиваване, или други културни, трудови и социални връзки, а по производството не било известно той да спадал към категорията „уязвими лица“ или да имало друго производство за предоставяне право на пребиваване. Съпругата на чужденеца била [държава] и до момента не подала заявление за пребиваване или дори за краткосрочна виза в България. Независимо от предоставената му възможност, турския гражданин не представил обяснения или възражения относно трайното си установяване в страната. Адресът, който декларирал като адрес на пребиваване в страната – [населено място], [улица], бил формален, с оглед спазване изискването на законодателството. Нямало никакви данни, че по време на краткосрочния си престой в България предприел някакви действия, свързани с трайно установяване в страната. Дори след получаване на право за постоянно пребиваване в България заявил настоящ адрес в Турция, като това обстоятелство било отразено в Национална база данни „Население“ от общинските служби по гражданска регистрация и административно обслужване на населението. Всички данни по производството сочели, че пребиваването на лицето в България било само краткосрочно и то живеело именно в Турция, а законодателят в чл.99 ал.1 и 2 от ЗГР не бил предвидил възможност постоянно пребиваващи чужденци да заявяват настоящ адрес на пребиваване в чужбина. Освен формално предоставения адрес на пребиваване в България, събраните до момента данни навеждали на извода, че К. Ш., независимо от заявеното желание, всъщност още първоначално нямал намерение да се установи и да пребивава на територията на страната (като това били данни по чл.40, ал.1, т.3 от ЗЧРБ).

На 10.09.2025г. Началник на група „Миграция” при ОДМВР – Хасково е издал процесната Заповед рег. № 272з-2951 (л.79), с която на основание чл.40, ал.1, т. 3 и 5 от ЗЧРБ на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. Административният орган е обосновал издаването на заповедта с данни от АИС „Граничен контрол“ за периода 10.09.2021г. – 2025г., според които лицето се е намирало преимуществено извън територията на България, като за този период имало регистрирани само няколко краткосрочни влизания в страната. Позовал се е и на данни от справки в АИС на МВР, проверка по местоживеене и проверка в Национална агенция за приходите. Всички извършени проверки и справки по безспорен начин потвърждавали, че след получаване на разрешението си за пребиваване на 10.09.2021г., К. Ш. не се установил и не пребивавал на територията на страната.

Съгласно справките в АИС „Граничен контрол“ лицето пребивавало в България за кратко – само 14 дни в едногодишния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване и общо 54 до започване на административното производство по издаване на заповедта.

При извършената полицейска проверка на декларирания от чужденеца адрес в България и снетото писмено обяснение от собственика на имота, били получени данни, че последният и турският гражданин К. Ш. сключили фиктивен договор за наем. В къщата живеел синът на собственика на имота със своето семейство и нямало личен багаж на чужденеца. Турският гражданин не живеел в България и не пребивавал на декларирания от него адрес в страната. От извършената справка в регистрите и програмния продукт на НАП, актуални към 26.08.2025г., било видно, че за К. Ш. нямало данни за осигуряване по реда на Кодекса за социално осигуряване. На 09.07.2025г. била подадена декларация обр. № 7 по Закона за здравно осигуряване с начална дата на осигуряването 10.09.2021г., активна към настоящия момент. Задълженията за здравно осигуряване за целия период били внесени наведнъж на 14.07.2025г., което било почти четири години след възникването им на основание чл.40, ал.5, т.1 от ЗЗО. Резултатът от извършените справки в АИС „Български документи за самоличност“ също бил в подкрепа на данните, че в едногодишен срок от получаване на пребиваването, а и до момента, К. Ш. не се установил и не пребивавал на територията на страната. След получаване право на постоянно пребиваване, чуждият гражданин заявил постоянен адрес в Република България и настоящ адрес в Република Турция, което обстоятелство било отразено в Национална база данни „Население“ от общинските служби по гражданска регистрация и административно обслужване на населението, а законодателят в чл.99 ал.1 и 2 от Закона за гражданската регистрация не предвидил възможност постоянно пребиваващи чужденци да заявяват настоящ адрес на пребиваване в чужбина. Всички данни по производството сочели, че пребиваването в България на турския гражданин било само краткосрочно и той живеел именно в Турция. Постоянният му адрес в България бил [населено място] ул.“М. №***, а за настоящ адрес, т.е. адрес, на който живеел, чужденецът посочил Република Турция. Органът е приел, че чужденецът имал регистрирани само краткосрочни престои в България, но формалните влизания и излизания от страната и краткосрочното пребиваване не можело да се приемат за установяване на територията на страната. В хода на производството се извеждали също факти и обстоятелства, които можело да се квалифицират и като данни по чл.40, ал.1, т.3 от ЗЧРБ – неверни данни, предоставени за получаване на разрешението за пребиваване, което било предпоставка за налагане на принудителната административна мярка на това основание. Чужденецът, без да декларирал това формално, заявил желанието си трайно да се установи на територията на страната с подаване на заявлението за предоставяне право на постоянно пребиваване на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, каквото желание правната норма изисквала. Това желание обаче не кореспондирало с поведението му след разрешеното пребиваване, независимо дали такова било намерението при подаване на заявлението. Ако директорът на дирекция „Миграция” – МВР, предоставил правото на постоянно пребиваване, знаел за обстоятелството, че лицето нямало да се установи трайно на територията на Република България, щял да откаже исканото пребиваване.