Решение № 4665 от 07.06.2016, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

Номер 07.06.2016г. Град С.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД,

Първо ГО, 15 състав

На петнадесети април Година 2016

В публичното заседание в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА и секретар А.М. като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 7662 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът А.И.К. излага в исковата молба, че е собственик по давностно владение на недвижим имот – апартамент №**********, находящ се в гр. С., р-н. „***********“, състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, с обща застроена площ от 61,10 кв.м., ведно с 0.592% ид.чати от правото на строеж върху мястото. Владението му било предадено въз основа на сключен на 23.02.2004г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по който заплатил над 80 % от продажната цена. Въпреки това, продавачът Г.С.И. – първия ответник - не изпълнил задължението си да прехвърли собствеността върху имота по съответния ред, като вместо това учредил ипотека върху имота в полза на трето лице – С.Х. АД –втория ответник. Продавачът уверил ищеца, че ипотеката скоро ще бъде заличена и имотът ще бъде прехвърлен без тежести и задължения. Това не се случило и върху имота била учредена и втора ипотека, а скоро след това същият бил прехвърлен на трето лице. С тези си действия продавачът лишил купувача от правото му да иска обявяване на предварителния договор за окончателен. На 24.04.2014г. ЧСИ В.И. извършила опис на имота по искане на кредитор на продавача, а именно С.Х. АД, като по време на описа в имота се намирал наемател на ищеца. Ето защо за него възниква правен интерес да предяви срещу длъжника по изпълнителното дело Г.С.И. и взискателя С.Х.

АД установителен иск с правно основание чл.440 от ГПК за това, че Г.С.И. не е собственик на имота, както и на намиращите се в същия движими вещи. В о.с.з., проведено на 19.06.2015г. заявява чрез процесуалния си представител, че не поддържа твърдението, че към намиращите се в имота движими вещи е насочено принудително изпълнение, с оглед на което с протоколно определение от същата дата съдът е прекратил производството по предявеният иск с правно основание чл.440 от ГПК по отношение на намиращите се в имота движими вещи, което определение е влязло в законна сила.

На следващо място, ищецът поддържа, че сделката, с която длъжникът Г.И. е учредил в началото на 2005г. в полза на „С.Х.“ АД договорна ипотека върху процесния недвижим имот, е нищожна. В исковата молба и уточнителни молби от 09.06.2014г. и 01.07.2014г. поддържа четири основания за нищожност на ипотека, всяко от които представлява самостоятелен иск, предявени в условията на евентуалност, при следната последователност на разглеждане: на първо място ищецът твърди, че ипотеката е нищожна, поради противоречие със закона и по-конкретно с изискванията на чл.149, ал.1 от ЗЗД, тъй като в ипотечния акт не е посочено съществуващо вземане на взискателя, което същата обезпечава; на второ място ипотеката е нищожна, поради липса на основание – тъй като същата е сключена за обезпечаване на вземане на С.х. към Г.И., произтичащо от сключен договор за възлагане на управление, като ищецът твърди, че задължение по такъв договор никога не е възниквало; на трето място ипотеката е нищожна, като накърняваща добрите нрави, тъй като е учредена върху единственото жилище на длъжника, в полза на търговски субект, за обезпечаване на задължение, произтичащо от договор за управление; и на последно място ипотеката е симулативна, тъй като не цели настъпването на правните последици, визирани в акта, а има за цел само да увреди правата на ищеца като купувач по сключения предварителен договор.

Ответникът С.Х. АД подава писмен отговор, в който оспорва допустимостта на исковете, както и тяхната основателност. Сочи, че предпоставка за завеждане на иска по чл.440 от ГПК е ищецът да не владее имота, тъй като ако е във владение, редът за защита на интересите му, е този по чл.435, ал.4 от ГПК. Ищецът се е възползвал от това си право и е подал жалба с вх. №909 от 07.05.2014г. срещу действията на ЧСИ на осн, чл.435, ал.4, по която жалба е образувано ч. гр. д. №9790/2014г. на СГС, II В състав. Исковете за нищожност на процесната ипотека също са недопустими, тъй като ищецът не е собственик на имота, освен това възраженията за нищожност могат да бъда противопоставени на С.х. само от другия ответник, тъй като почиват на отношения, произтичащи от договор за управление, сключен между двамата ответници. Извън това, счита исковете за неоснователни, поради следното:

Ответникът по делото Г.И. е собственик на процесния недвижим имот на основание нот. акт за дарение №131, том V, дело №950/1994 г. на нотариус при нот. служба при СРС.

Върху имота е учредена договорна ипотека в полза на С.Х. АД с нотариален акт №24, том I, рег. №0864, дело №23/15.02.2005г. на нотариус Е.е.. С.х. е взискател по две изп. дела с длъжник Г.И. при ЧСИ В.И.. Първото от тях - №191/2008г. е образувано срещу длъжника въз основа на изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл.417, т.9 от ГПК за сумата от 1 000 000 лева и разноски. Това вземане на х.а е обезпечено с ипотека върху процесния недвижим имот. На 18.08.2008г. по изпълнителното дело била наложена възбрана върху имота, след което действията по същото били спрени, поради подадено възражение от ответника срещу заповедта за изпълнение. След влизане в сила на решението по установителния иск, с който било признато съществуването на вземане на Х.а спрямо Г.И. в размер на 721 401 лева, действията по изпълнителното дело били възобновени. Установено било, че възбраненият имот е бил продаден след налагането на възбраната, на трето лице – Д.е.е.б.. На 24.04.2014г. бил извършен опис на недвижимия имот, като по време на това принудително действие е направено възражение от ищеца в настоящото производство, който претендира да владее имота на основание предварителен договор от 23.02.2004г. На 07.05.2014г. е депозирана жалба с правно основание чл.435 ГПК от ищеца по делото, с която се иска отмяна на извършения опис – оценка на недвижимия имот, по която жалба е образувано посоченото ч.гр. д. № 9790/2014г. Второто изпълнително дело е с №226/2008г. и е образувано въз основа на заповед за изпълнение и изп. лист, издадени по ч.гр. д. №21309/2008г. на СРС, 69 състав за сума в размер на 100 000 лева. Вземането по този изп. лист произтича от сключен договор за управление с Г.И. и е обезпечено с договорната ипотека, атакувана с исковете в настоящото производство. На 31.10.2008г. по това изп. дело е извършен опис-оценка на апартамента, към която дата във владение на имота е открита съпругата на длъжника, чиито постоянен и настоящ адрес и към момента на описа, и съгласно актуална справка от ГРАО НБД – Население, е идентичен с адреса на процесния недвижим имот. Ето защо, неверни са твърденията на ищеца, че владее имота от 23.02.2004г. в период за повече от 10 години. За установяване на вземането си по заповедта за изпълнение срещу длъжника С.х. е завел иск с правно основание чл.415, ал1 от ГПК, по който е образувано гр. д. №8289/2013г. на СГС, I

- 9 състав. Счита, че в настоящото производство ищецът не може да обосновава правния си интерес въз основа на придобито право на собственост по давностно владение, тъй като давността не се прилага служебно и към настоящия момент ищецът не разполага с реален титул за собственост. Оспорва датата на представения договор за покупко-продажба на имота. Счита, че договорът е създаден единствено да възпрепятства изпълнителното производство и външно изявената воля на страните по договора е привидна.

Ответникът Г.С.И. не депозира писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК.

Предявени са следните искове: иск с правно основание чл.440, ал.1 от ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че първият от тях – Г.С., длъжник по изп. дело №191/2008г. по описа на ЧСИ В.И., не е собственик на процесния недвижим имот – апартамент в гр. С. и кумулативно съединен с него иск с пр. осн. чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 149, ал.1 от ЗЗД за прогласяане нищожността на договорна ипотека, сключена с нот. акт № 24, том I, рег. №0864, дело №23 от 15.02.2005г. на нотариус Е.е., поради противоречието й със закона, съединен при условията на евентуалност с искове за прогласяване нищожността на ипотеката на осн. чл.26, ал.2, пр.4 – поради липса на основание за сключването й, с пр. осн. чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави и с пр. осн. чл.26, ал.2, предл.5 – тъй като е привидна.

Съдът е длъжен във всяко положение на делото да следи за допустимостта на предявените искове. При извършването на тази проверка преди постановяване на съдебния акт, съдът констатира, че предявеният иск с пр. осн. чл.440, ал.1 от ГПК е недопустим и производството по него следва да бъде прекратено. В исковата молба ищецът поддържа, че към датата на извършения опис на процесния имот по изп. дело №191/2008г. той е владял имота чрез трето лице – наемател. По реда на чл.440, ал.1 от ГПК третото лице има нужда, а следователно и интерес от защита, ако вещта се държи от длъжника, така че може да бъде описана. Ако вещта се намира в държане на самото трето лице, то разполага с право на жалба по чл.435, ал.4 от ГПК / „Българско гражданско процесуално право“, изд. 2012г., проф. Ж.с., проф. А.м., проф. д-р О.с., доц.

Д-р В. П., гр. ас. Р. И. – стр. 1168/. Константна е и съдебната практика, намерила израз в редица актове на ВКС, сред които решение № 57/16.09.2013г. по т.д.№ 929/11г. ІІ ТО опр.№ 562/21.11.2011г. по ч.гр.д.№ 365/11г. І Г.О., опр. № ***г. по гр.д.№ 380/2010г.ІV Г.О., опр. № 642/07.12.2012г. І Г.О., Опр. № 42 по ч. гр.дело .№ 7789 /2013, I Г.О. и много други, в които се приема, че само ако третото лице не е било във владение на имота към момента на описа, то може да защити правота си чрез специалния отрицателен установителен иск по чл. 440, ал.1 ГПК, който е иск на невладеещото трето лице. Когато то е било във владение на описания имот, срещу който е насочено изпълнението, то следва да защити правата си чрез жалба по чл. 435, ал.4 ГПК. Третото лице не разполага с право на избор кой от двата пътя на защита да използва, тъй като те се изключват взаимно. Ето защо, не могат и да се ползват едновременно. Не се оспорва от ответника, а и се установява от събраните по делото доказателства, че ищецът в настоящото производство е използвал предоставената му от закона възможност да обжалва действията на ЧСИ по насочване на принудителното изпълнение към процесния недвижим имот по реда на чл.435, ал.2 от ГПК, по която жалба е било образувано ч.гр. д. № 9790 по описа за 2014г. на СГС, което е приключило с окончателно решение, с което жалбата е оставена без уважение като неоснователна.

Така изложеното обосновава извод за липса на правен интерес у ищеца от предявяването на отрицателния установителен иск по чл.440, ал.1 от ГПК, при което същият се явява недопустим.

Производството по този иск следва да бъде прекратено.

По допустимостта на кумулативно съединения иск за прогласяване нищожността на процесната договорна ипотека поради противоречие на закона и евентуално съедините с него искове за прогласяване нищожността й на други три основания, настоящият състав намира следното:

Безспорно е в съдебната практика, че наличието на правен интерес е положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, като поначало правен интерес имат носителите на материални права, засегнати от правния спор, а по изключение установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК може да предяви и лице, което не е субект на правоотношението, предмет на иска, но е носител на права, които зависят от спорното правоотношение, като ищецът трябва да има правен интерес – пряк или евентуален. Ето защо допустими са установителни искове за прогласяване нищожност на сделка, предявени от лице, което не е страна по сделката, но решението по делото ще се отрази върху неговата правна сфера /решение №706/10 по гр.дело № 1394/2009 г. на ВКС, IV Г.О., постановено в производство по чл.290 от ГПК/.

В настоящия случай твърдението на ищеца е, че е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот по давност, при което съдът намира, че за него е налице правен интерес от установяване със сила на пресъдено нещо, че ипотека, учредена върху собствения му недвижим имот, е нищожна. Това произтича от самия характер на ипотечното право като тежест, която обременява имота и съответно ограничава ищеца при упражняването на абсолютното му право на собственост. Принципът е, че правният интерес от предявяването на иска съдът преценява въз основа на изложените от ищеца твърдения в исковата молба, като в конкретния случай твърденията на ищеца обосновават правния му интерес от посочените искове, с оглед заявеното придобиване на правото на собственост по давност. Предвид особеностите на конкретния случай, съдът намира, че приложение следва да намерят принципните положения, изведени от ВКС в Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС. Макар и изведени във връзка с въпроса са наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, изводите са приложими във всеки случай, когато трето за материалното правоотношение - предмет на спора - лице, е носител на право, което може да се окаже засегнато от спорното, следователно има правен интерес да отрече неговото съществуване. Ето защо, приложимо в конкретния случай е правилото, изведено в горепосоченото тълкувателно решение, че въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. Съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията, защото в противен случай би се стигнало до защита на едно несъщесвуващо право.