Решение № 2623 от 26.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2623 гр. Пловдив, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20245330118394 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. Д., ЕГН ********** против „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която са предявени обективно съединени установителни искове в условията на евентуалност, с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.

22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК, вр. с чл. 92 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ...... от 31.07.2024 г., с предоставена сума от 900 лева, при ГЛП - 50 и ГПР – 65,56 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 1 и ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.

Моли за прогласяване недействителността на договора, а в условията на евентуалност – на клаузата на чл. 11, ал. 1 – за дължимост на неустойка при непредоставено обезпечение - уговорена в ущърб на потребителя, в противоречие с добрите нрави и материалния закон, излизаща извън присъщите й функции, водеща до скрито оскъпяване на кредита и създаваща предпоставки за неоснователно обогатяване за кредитора. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Всички изисквания на ЗПК били спазени, а неустойката не следвало да се включва в ГПР, налице било неизпълнение на поето задължение, което довело до начисляването й, като клаузата за дължимостта й била действителна. Потребителят имал право в 14дневен срок да се откаже от договора, без да е обвързан от спорната неустойка, респ. – възможност за продължаване на уговорения тридневен срок за предоставянето й, чрез 1 подаване на нарочна молба до кредитора или предоставяне на заместващо обезпечение, чрез издаване на запис на заповед, което не сторил. Потребителят бил запознат предварително с условията на договора и дължимостта на неустойка при непредоставено обезпечение. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Възразява против присъждането на такива на насрещната страна.

По насрещния иск:

В срока по чл. 131 ГПК и на основание чл. 211, ал. 1 ГПК, ответникът е предявил насрещен осъдителен иск, който с Определение № 5493/25.04.2025 г. е приет за съвместно разглеждане.

Правна квалификация - чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11 ЗПК.

Ищецът претендира присъждане на сумата от 750 лева – част от неизплатена главница в размер на 900 лева по договора за потребителски кредит № ............. от 31.07.2024 г., ведно със законната лихва от постъпване на НИМ в съда – 27.12.2024 г. до окончателното погасяване. Твърди, че е извършено едно плащане в размер на 150 лева. Поради неизпълнение на задълженията, на осн. чл. 6, ал. 3 от договора, с НИМ обявява предсрочна изискуемост. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Договорът бил недействителен, сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като се дължала само чистата стойност на кредита. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Моли да не бъдат присъждани такива на ищеца.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По главния иск:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за потребителски кредит № ...... от 31.07.2024 г., по който предоставената сума от 900 лева е усвоена./вж. Oпределение по чл. 140 ГПК/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги прецени и съпостави с приетите писмени доказателства.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с иск като процесния, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 2

4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на договора, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

3

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 65,56 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 50 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената неустойка /520,15 лева - равна на 57,79 % от заема/ да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, така и относно банковата гаранция, за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната 4 разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл.

11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г./.