Решение № 23 от 29.01.2024, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 23 гр. Велико Търново, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

Ирена Колева при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от МАЯ ПЕЕВА Въззивно гражданско дело № 20234000500375 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 184 от 23.05.2023 г. по гр.д. № 658/2022 г. Окръжен съд Русе е осъдил Й. К., родена на 23.06.1972 г., с постоянен адрес гр. Цюрих, Конфедерация Швейцария, чрез пълномощника й П. Е. А. да заплати на И. М.

И. сумата в размер на 25100 лв., частично от общо дължимата сума в размер на 163782,45 лв., представляваща определено с решение № 14 от 08.10.2020 г. на Адвокатски съвет при АК Русе възнаграждение, ведно със законната лихва от 21.11.2022 г. до окончателното изплащане на делото. Присъдени са разноски.

С Определение № 561/20.06.2023 г. по гр.д. № 658/2022 г. е оставено без уважение искането на адв. С. К., пълномощник на ищеца И. И. за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

Против постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Й. К..

Сочи се, че постановеният съдебен акт е по недопустим иск, тъй като със сила на присъдено нещо е прието между страните, че заплащането на 1 възнаграждение на соченото в исковата молба основание, не се дължи.

Излагат се доводи за необоснованост на решението, мотивите на което съдържат превратно и изопачено представяне на установените по делото факти и на възраженията на ответницата, жалбоподател в настоящото производство. Изразява се несъгласие с приетото от съда, че Адвокатски съвет Русе е бил надлежно сезиран, за да определи възнаграждение на адв.

М.. Поддържа се възражението за неточно/лошо изпълнение на учредения мандат, като се твърди, че жалбоподателката не е получавала информация от ищеца за водените производства, че избраният от него способ за реституираните имоти е довел до частична реституция – в идеални части на двата имота, а не в реални такива, както и декларирането на имота три години по-късно е довело до начисляването на недължим данък. Първостепенният съд няма мотиви по възражението за прекомерност, като не е обсъдена правната и фактическа сложност на спора, няма произнасяне по приложимите разпоредби от Наредбата на Висшия адвокатски съвет. Не са развити доводи по възражението за погасителна давност. Оспорва се изводът, че давностният срок започва да тече от вземането на решение от Адвокатския съвет на 14.10.2020 г., като се счита, че този момент следва да е последното процесуално действие, извършено на основание мандата, а именно на 06.07.2007 г. с подписването на спогодба по гр.д. № 665/2006 г. на РОС.

Според жалбоподателя от този момент започва да тече петгодишната давност и тя изтича на 13.07.2012 г. Сочи се, че едва след оттегляне на пълномощията на адв. Минчев на 31.07.2014 г., същият е предприел действия да охрани правото си на парично притезание пред съд за извършените от него правни действия, произтичащи от пълномощното. Съдът не е съобразил, че със сила на присъдено нещо е установено, че няма сключен договор за правна помощ между страните, договорът за правна помощ от 22.10.2001 г. не е представен в реституционното производство по гр.д. № 3118/2003 г. на РРС, ищецът се е отказал от претенция за разноски по това дело, договорът за правна помощ от 22.10.2001 г. предвижда падеж седем години след реституирането на имотите, в този договор е посочено, че К. се задължава да упълномощи адв. М., въпреки че пълномощното е факт месец преди това. Игнорирани са показанията на разпитаната свидетелка, че с Й. К. не е коментирано възнаграждение за мандата, у нея е създадено впечатление, че адвокатът работи за добра кауза. Няма произнасяне по възражението за неправилност 2 на решението на Адвокатския съвет, поради протИ.речие с нормативен акт, като се поддържа тезата, че размерът на адвокатското възнаграждение се следва върху данъчната оценка на недвижимите имоти, и то по правилото на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./, а не върху пазарната им стойност. Оспорва се приложената от Адвокатския съвет редакция на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Моли съда да обезсили обжалваното решение, евентуално да го отмени като неправилно, и вместо него да постанови друго, с което бъде отхвърлен изцяло предявеният иск, евентуално се намали размера на вземането за адвокатско възнаграждение. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор, с който се заема становище, че постановеното първоинстанционно решение е правилно и обосновано, поради което жалбата следва да се остави без уважение. Претендира разноски за въззивната инстанция.

По делото е постъпила и частна жалба против Определение № 561/20.06.2023 г., постановено по гр.д. № 658/2022 г. на Окръжен съд Русе. В нея частния жалбоподател се позовава на разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г., като смята, че дължимото му се възнаграждение следва да се определи на база цялото заявено вземане от 163782,45 лв.

Искането е да се отмени обжалваното определение и се постанови изменение на постановеното решение в частта му за разноските, като се определи адвокатското възнаграждение, съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 7 от Наредба № 1/2004 г.

Насрещната страна не е заела становище по частната жалба.

Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, становищата на страните и като прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При извършване на проверката по чл. 269 ГПК настоящият състав констатира, че оспореното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав, в пределите на 3 правораздавателната власт на съда, в писмена форма, с разбираемо изложени аргументи, подписано от председателя на състава. Възражението, че съдът се е произнесъл по недопустим иск, тъй като е формирана сила на присъдено нещо между страните на същото основание по гр.д. № 667/2018 г. на Окръжен съд Русе, приключило с постановяването на Решение № 119/18.07.2022 г. по гр.д. № 4566/2021 г. на ІІІ Г.О. на ВКС, е неоснователно. Предмет на цитираното дело е било правото на ищеца да получи адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 22.10.2001 г., поради което и силата на присъденото нещо е формирана само на това основание – чл. 298, ал. 1 ГПК. Претенцията по чл. 37 вр. чл. 36, ал. 3 ЗА е различна от претенцията за заплащане на адвокатско възнаграждение на договорно основание, с различен фактически състав, и спрямо тази различна претенция постановеното влязло в сила съдебно решение не разпростира своите предели.

С оглед на това, доводът за наличие на процесуална пречка да бъде разгледан спора, а именно формирана сила на присъдено нещо, не може да бъде споделен.

При констатацията, че съдебното решение е допустимо, следва да пристъпи към решаване на спора по същество, съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК.

Пред Окръжен съд Русе е заведен иск от И. М. И. против Й. К., за заплащане на сумата от 25100 лв., част от общо дължимо адвокатско възнаграждение от 166274,97 лв. за извършена адвокатска работа, определено с Протоколно решение № 14/08.10.2020 г. на Адвокатски съвет при АК Русе, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. В съдебно заседание от 02.03.2023 г. е уточнено, че частичната претенция от 25100 лв. се претендира от претенция в размер на 163782,45 лв. само за извършени процесуални действия, касаещи осъществено процесуално представителство, посочено в решението на Адвокатския съвет.

Изложени са обстоятелства, че ищецът е бил пълномощник на ответницата, упълномощен с пълномощно от 21.09.2001 г., за извършване на правни и фактически действия, в резултат на които тя била призната за собственик на два недвижими имота в гр. Русе с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 3118/2003 г. на РС Русе, подробно посочени. С оглед на това, че не получил никакво възнаграждение за работата си, нито средства за заплатените административни и съдебни такси и разходи, ищецът завел гр.д.

4

№ 677/2018 г. на Окръжен съд Русе. В хода на производството били приети графически експертизи, според които договорът за правна помощ, сключен между него и ответницата, не носи нейния подпис, т.е. липсва договор.

Поради това, ищецът поискал полагащото му се възнаграждение за извършената работа да бъде определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА. С Протоколно решение № 14/08.10.2020 г. Адвокатски съвет, гр. Русе определил размер на адвокатското възнаграждение от 166274,97 лв., подробно посочен по пера за извършените извънсъдебни и съдебни действия, с описан механизъм на определянето му. Решението било обжалвано от Й. К. пред Висшия адвокатски съвет, който с решение от заседание на 15.01.2021 г. оставил жалбата без уважение. При постановяване на решението на ВКС, решението на Адвокатския съвет не било обсъдено, като в мотивите на съда е посочено, че такава претенция не е предявявана. С оглед на обстоятелството, че ответницата няма местопребиваване на територията на Република България, е заведен настоящия осъдителен иск за заплащане на сумата 25100 лв., частичен иск за дължимо адвокатско възнаграждение, определено с протоколното решение на Адвокатски съвет, Русе.

С отговора на исковата молба са направени следните възражения: искът е недопустим, поради формирана сила на присъдено нещо с Решение № 119/18.07.2022 г. по гр.д. № 4566/2021 г., ІІІ Г.О. на ВКС; направено е възражение за погасителна давност, като се сочи, че изискуемостта на вземането настъпва от последното правно действие, извършено от ищеца въз основа на предоставеното му пълномощно, а именно подписването на спогодба на 06.07.2007 г., влязла в сила на 13.07.2007 г., и от този момент започва да тече погасителната давност; при условията на евентуалност се сочи, че давността започва да тече от 31.07.2014 г. – момента на оттегляне на пълномощията на адв. И.; направено е възражение за неточно изпълнение, тъй като К. не е била уведомявана за извършените действия, избрания способ за реституиране не е бил най-ефективния, имотите не са били управлявани добросъвестно и в нейн интерес; ищецът не е отправял искане до Адвокатския съвет за определяне на възнаграждение, такова е било адресирано до Апелативен съд Велико Търново по гр.д. № 359/2019 г. и е подадено за целите на това производство; въпросът за заплащане на възнаграждение за правните и фактически действия, извършени от адвоката, не е стоял, поради което Й. К. е останала с убеждението, че неговата дейност 5 е безвъзмездна и в обществен интерес; претендираното възнаграждение в определения размер от Адвокатския съвет, Русе не съответства на Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения в редакцията й към момента на извършване на съответните правни действия; базата на изчисляване на възнаграждението, ползвана от Адвокатски съвет, Русе, е пазарна оценка на имотите, а не данъчната, която е релевантна според жалбоподателя; нарушена е нормата на чл. 55, ал. 1, б. „б“ ГПК /отм./; неправилно е присъден трикратния размер на възнаграждението.

За да уважи предявеният иск решаващият състав е приел, че ищецът е извършил фактически и правни действия във връзка с реституиране на посочените недвижими имоти, като за извършването на тези действия не е имало сключен договор за правна помощ. След установяване неистинността на договора, на който ищецът е основал претенцията си по гр.д. № 667/2018 г. на РОС, той е поискал определяне на възнаграждение от съответния адвокатски съвет, като молбата му е подадена чрез съда, и препратена до компетентния адвокатски съвет. Решението, с което е определен размера на възнаграждението, е обжалвано от К. и е потвърдено от Висшия адвокатски съвет. Възраженията за оспорване на размера са приети за неоснователни, същият е съобразен с правната и фактическа сложност на извършените правни действия, не е налице неточно/лошо изпълнение. Отречено е възражението за погасителна давност, като е прието, че изискуемостта на вземането за адвокатско възнаграждение настъпва с определянето му. По тези съображения частичният иск за сумата от 25100 лв. е уважен, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.