Решение № 2490 от 24.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2490 гр. София, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова А.а като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100500991 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответницата по иска Ф. Г. Т., чрез адв.

И. Н., срещу решение № 10885 от 07.10.2022 г. по гр.д. № 13585/2022 г. на СРС, ГО, 85 състав, в частта, с която по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, по предявения от „Топлофикация София“ ЕАД против Ф. Г. Т. иск, че ответницата дължи на ищцовото дружество следните суми: 1/. на основание 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ – сумата 2314,11 лв., представляваща стойност на доставената за периода 01.10.2018 г. – 30. 04.2020 г. топлинна енергия за топлоснабден имот, апартамент № 60, аб. № 253637, находящ се в гр. София, ул. *******, ведно със законната лихва от 15.12.2021 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното й изплащане; 2/. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата 364,23лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата по т. 1 за периода 15.09.2019 г. – 06.12.2021 г.; 3/. на основание 79, ал. 1 ЗЗД – сумата 25,02 лв. представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.11.2018 г.

– 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от 15.12.2021 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 71874/2021 г. по описа на СРС, 85 състав.

С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение 1 поради необоснованост на изводите на съда. Твърди се, че по делото не е доказано ответницата да е собственик или вещен ползвател на имота, поради което не притежава качеството потребител на топлина енергия за същия. Твърди се, че на ищеца не се дължи заплащането на такса за извършена услуга дялово разпределение, тъй като заплащането на услугата се дължи на дружеството, което я извършва. Твърди се също, че по делото не е доказано ищецът да е поставил ответницата в забава, поради което претенцията по чл. 86, ал.

1 ЗЗД се явява неоснователна. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и отхвърляне на предявените искове изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от ищцовото дружество „Топлофикация София“ ЕАД. С подадена чрез юрисконсулт на дружеството молба от 26.02.2024г. се поддържа неоснователност на въззивната жалба и се иска потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД не е подало отговор на въззивната жалба и не е взело участие в производството пред настоящата инстанция.

Решението е влязло в сила в отхвърлителните части, като необжалвано.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:

1. По отношение на иска за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 153, ал. 1 ЗЕ, сумата 2314,11 лв., представляваща стойност на доставената за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г. топлинна енергия:

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в чл. 149 и сл. ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите.

2

Страна по това неформално правоотношение е собственикът или титулярят на вещното право на ползване (съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) или облигационният ползвател на имота, в случай че между последния и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот (съгласно задължителните разясненията, направени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС.) Тоест, потребител (клиент) на топлинна енергия е всеки собственик на имота, титуляр на вещно право на ползване на имота или ползвател по силата на облигационно право на ползване на имота в сграда - етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Липсата на подадена от потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона (в този смисъл решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3184/2013 г., III г. о., ГК). Клиентът на топлинна енергия е длъжен да монтира средство за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба (чл. 153, ал. 1 ЗЕ).

В случая страните са обвързани от действително неформално договорно правоотношение, по силата на което ищецът - енергийно предприятие се е задължил да предоставя топлинна енергия, а ответницата - потребител се е задължила да заплаща цената за същата, при договорените условия и срокове.

Ответницата, в процесния период, е била собственик на апартамента. Този извод следва от съвкупната преценка на данните, съдържащи се в декларация по чл. 14 ЗМДТ, попълнена собственоръчно от Ф. Г. Т., в която същата е декларирала, че е единствен собственик на имота, въз основа на „съдебно решение № 523 от 07.10.1985 г. на Софийски градски съд“, както и на данните, съдържащи се в приложение № 1 към протокол от 04.07.2002 г. от общото събрание на етажните собственици на вх. Б на сградата, находяща се на ул. „*******, за избор на дружество, което да извършва услугата дялово разпределение, в което приложение ответницата се е подписала в качеството си на собственик на жилището.

Няма данни в исковия период друго лице да е било собственик, вещен ползвател или ползвател на облигационно основание на жилището, със сключен с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.

Предвид изложеното, доводите на въззиваемата за липса правоотношение между страните за процесния имот са неоснователни. на договорно

В спорния период са действали общите условия публикувани на 11.07.2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 10.08.2016 г. По делото няма данни и твърдения въззивницата-ответник, в срока и по реда на чл. 150, ал.3 от ЗЕ, да е възразила срещу ОУ и да е подписано индивидуално споразумение за доставка на топлинна енергия между страните.

Налице е изправност на ищеца. С отговора на исковата молба ответницата изрично е 3 посочила, че оспорва исковете само по основание, не и по размер.

Налице е неизпълнение на задължението на ответницата за заплащане цената на доставената топлоенергия – по делото няма наведени твърдения за плащане на дължимите суми, нито са доказани такива плащания.

Поради изложеното настоящият състав намира, че Ф. Г. Т. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата 2314,11 лв., представляваща стойност на доставената за периода 01.10.2018 г. – 30. 04.2020 г. топлинна енергия за топлоснабден имот, апартамент № 60, аб.

№ 253637, находящ се в гр. София, ул. *******, ведно със законната лихва от 15.12.2021 г. до окончателното й изплащане.

Възражението на ответницата, направено в отговора на исковата молба, за погасяване по давност на вземането на ищеца за посочената сума е неоснователно. Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, процесните вземания представляват периодични плащания и се погасяват с изтичане на тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Изискуемостта на вземанията е настъпила, съответно давността е започнала да тече, с изтичане на 45 дни след месеца, за който е възникнало задължението (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Това е така, защото съгласно чл. 33, ал. 1 ОУ от 2016 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, тоест падежът на тези задължения е определен. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 15.12.2021 г., към който момент тригодишният погасителен давностен срок не е изтекъл за вземанията за цена на доставена топлинна енергия за периода 01.10.2018 г. – 30. 04.2020 г.

2. По отношение на иска за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. 153, ал. 1 ЗЕ, сумата 25,02 лв. представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.11.2018 г.

– 30.04.2020 г. за топлоснабдения имот:

Съгласно чл. 139 ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Клиентите в сграда в режим на етажна собственост избират, с писмено съгласие и с минимално изискуемо мнозинство две трети от собствеността в сградата, лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ, за извършване на услугата дялово разпределение (чл. 139б, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ). Съгласно чл.

149б, ал. 3 ЗЕ, в договора за продажба на топлинна енергия от доставчик на клиенти в сграда – етажна собственост, услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на доставчика самостоятелно или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ.

Видно е от договор № 1785/04.09.2002 г., че етажната собственост е възложила на „Б.

4

“ ЕООД монтаж на индивидуални разпределители, термостатни вентили, термостатни глави и индикатори за разпределение на разхода на топлинна енергия; извършване на проверка и контрол на количеството доставена топлинна енергия в абонатната станция; обработка по апартаменти на потребената топлинна енергия; месечно или междинно отчитане на индивидуалните разпределители и водомерите за топла вода след приключване на отоплителния сезон; изготвяне на изравнителни сметки след приключване на годишното отчитане. Видно от договор от 28.05.2018 г. „Топлофикация София“ ЕАД е възложила на „Б.“ ООД извършването на услугата дялово разпределение. В чл. 36 ОУ от 2016 г. е предвидено, че клиентите заплащат услугата дялово разпределение на „Топлофикация София“ ЕАД. Поради изложеното доводът на въззивницата, че заплащането на услугата дялово разпределение се дължи на дружеството, извършващо услугата, а не на ищцовото, е неоснователен.

Както вече бе посочено, с отговора на исковата молба ответницата изрично е посочила, че оспорва исковете само по основание, не и по размер.