Решение № 3827 от 14.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3827 гр. София, 12.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

ДЕСИСЛАВА СТ. ЧЕРНЕВА при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20221100504203 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на ищцата Д. Н. Н., действаща чрез надлежно упълномощен представител, срещу съдебно решение № 20012985 от 14.02.2022г., постановено по гр. дело № 2077/2021г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 158 с-в. Решението се обжалва изцяло.

В жалбата се твърди, че решението на първата инстанция е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост, като не са направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемия ответник не е подал отговор на въззивната жалба.

В насроченото открито съдебно заседание въззивницата, чрез упълномощения представител поддържа жалбата по изложените в нея съображения, а въззиваемата страна А. М. М. счита жалбата за неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Представя писмена защита в срок, в която развива доводите си за правилността на обжалваното решение.

Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.

Софийски градски съд, в съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, 1 намира от фактическа и правна страна следното:

С решението по гр. дело № 2077/2021г. на СРС, ІІІ ГО, 158 състав, съдът е отхвърлил предявения от Д. Н. Н. срещу А. М. М. иск с правно основание чл. 127а, ал.

2 от СК, като неоснователен. Първоинстанционният съд е приел в мотивите си, че не се установява нужда на детето да пътува извън пределите на Република България.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Дължимата за въззивното производство държавна такса е внесена по сметка на СГС. По изложените съображения съдът приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Въззивната инстанция приема, че решението е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Въззивната жалба е основателна.

Съгласно нормата на чл. 127а, ал. 2 от Семейния кодекс (СК), когато родителите не постигнат съгласие по въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес на детето. Разрешението по чл. 127а, ал. 2 от СК за извеждане на ненавършило пълнолетие дете от територията на страната без съгласието на единия от родителите може да бъде дадено от съда само за пътувания в определен период от време и/или до определени държави, респ. държави, чийто кръг е определяем (в този смисъл е задължителното за съда указание, дадено в т. 1 от ТР № 1/03.07.2017 год. по тълк. дело № 1/2016 г., ОСГК на ВКС).

Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено по делото, че детето А.А. М. е родено от брака между страните по делото, който брак е прекратен с развод, като на майката е предоставено упражняването на родителските права, постановено е детето да живее при майката, а на бащата е определен режим на лични отношения с детето да има право да вижда и взема детето всяка първа и трета седмица от месеца от 10 часа до 18 часа в събота и от 10 до 18 часа в неделя, след което да го връща в дома на майката (лист 25-27 от делото на СРС).

В молбата до съда са въведени твърдения, че страните са в обтегнати отношения, а комуникацията помежду им е трудна, а на моменти е невъзможна.

Молителката е поддържала, че е в брак с друг мъж от когото има и друго дете, но поради категоричното несъгласие на ответник общото им дете да пътува в чужбина, се е налагало многократно да отказва покани за пътувания в различни държави като Словения, Германия и Испания.

Видно от представения пред въззивната инстанция социален доклад на Д „СП“ – Младост от 15.06.2023г., при социалното проучване е установено, че за учебната 2 година 2022/2023г. детето А. е ученик в девети клас в СУ „*******“ и има близка емоционална връзка с майка си, но между родителите му липсва всякакво сътрудничество. Компетентното Д „СП“ - Младост не изразява становище относно интересите на детето А. във връзка с настоящото производство.

Във въззивната жалба е наведен довод, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон.

Производството по чл. 127а от СК е такова по спорна администрация на гражданските правоотношения, в рамките на което съдът дължи преценка по целесъобразност. Т.е. за да се произнесе по искането в молбата по чл. 127а от СК, съдът дължи да изследва дали искането е в интерес на детето, а не какви са целите на родителя, който иска заместване съгласието на другия родител. В ТР № 1/03.07.2017 год. по тълк. дело № 1/2016 г., ОСГК на ВКС е прието, че интересът на детето за пътуване в чужбина се преценява конкретно за всеки отделен случай съобразно установените по делото обстоятелства. Съдът взема решението си въз основа на задълбочен анализ на конкретните факти, установени в хода на производството.

Интересите на детето следва да се обсъдят и от гледна точка на въздействието на евентуалната промяна в неговата жизнена и социална среда, върху правото му на образование, адекватна медицинска грижа с оглед възрастта и здравословното му състояние и други права и интереси на детето. Преценката интересите на детето обосновават извода на настоящия въззивен състав, че исканото разрешение, за което е образувано производството по чл. 127а от СК, е в интерес на непълнолетния А.А. М.. В интерес на детето е да пътува извън територията на нашата страна до държавите от Европейския съюз, за да придобива знания и впечатления от богатата култура на тези държави, като по този начин се разширява неговият светоглед, което ще се отрази благоприятно на неговото възпитание, образование и развитие като личност.

Този извод на съда се подкрепя както от събраните в първата инстанция доказателства, така и от отразеното в представения пред въззивната инстанция социален доклад на Д„СП“-Младост. Детето е ученик в девети клас в СУ „*******“ в гр. София, като няма данни да изостава в усвояването на знанията, които придобива в училище.

По делото липсват твърдения и доказателства за вредности за детето от контактите му с неговата майка и от евентуалните му пътуванията до държавите от Европейския съюз. Посочените държави са политически стабилни, без граждански и социални конфликти, с високи постижения в областта на културата, науката и техниката. В интерес на детето е да пътува извън територията на Република България, да придобива впечатления от посочените държави, като така се разширява неговият светоглед, в каквато насока е и разпоредбата на чл. 35, ал. 1, изр. І от Конституцията на Република България. Така формираният извод на настоящата съдебна инстанция е в съответствие и с правото на свободно движение в рамките на държавите-членове на Европейския съюз, гарантирано от чл.3, §2 от Договора за Европейски съюз.

Последното включва и правото на всяко дете да е с родителите си – арг. от чл.9 от Конвенцията за защита на правата на детето (Конвенцията) и правото на личен и семеен живот, гарантирано от Европейската конвенция за правата на човека.

Цитираните конвенции не сочат на безусловно задължение за съда да замести съгласието на родителите му детето да пътува с другия родител извън пределите на страната. Съдът дължи произнасяне по този въпрос, респ. има правомощието да замести съгласието на родител детето му да пътува извън пределите на Република България, единствено в случаите, в които родителите на детето не могат да постигнат съгласие по тези въпроси (по арг. от чл.127а, ал.1 и ал.2 от СК), каквото съгласие в настоящият случай не може да бъде постигнато, но само ако проектното пътуване на 3 детето в чужбина е в негов интерес. При преценката за интереса на детето, съобразена и с цитираните актове, се налага извод, че някои пътувания в чужбина на детето, дори с родителите биха могли да имат негативно въздействие за него, поради което съдът не следва да ги разрешава (напр. пътуване в държави, в които се води военен конфликт).

Детето има право на свободно предвижване - вкл. пътуване в чужбина, но не може да го упражнява нито само, нито със съгласието само на единия от двамата родители. При нужда на детето да пътува в чужбина и разногласие на родителите за това, съдът може да разреши конкретни пътувания за определен период от време и до определени държави или неограничен брой пътувания през определен период от време, но също до определени държави. Възможността на родител и дете да общуват пълноценно е основен елемент от семейния живот, който е защитен по силата на чл. 8 от Конвенцията, дори когато взаимоотношенията между родителите са разрушени ( в този смисъл - Monory v. Romania and Hungary, № 71099/01, § 70, 05 април 2005 г.; Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, §§ 28-29, 27 юли 2006 г.). Според установената практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), вътрешни мерки, които възпрепятстват възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява намеса в правото на зачитане на семейния живот. Намесата би била допустима, когато преследва цели, които са легитимни съгласно ал. 2 от чл. 8 на Конвенцията и могат да бъдат разглеждани като „необходими в едно демократично общество“, което предполага, че тя отговаря на належаща социална необходимост и по-конкретно че тя е пропорционална на преследваната легитимна цел и изисква да бъдат изтъкнати „относими“ и „достатъчни“ основания, за да се оправдае намесата.

Между конкуриращите се интереси, тези на детето и на двамата родители, следва да се постигне справедлив баланс, след извършване на задълбочен преглед на цялата семейна ситуация и на цяла поредица от фактори, по-специално от фактическо, емоционално, психологическо, материално и медицинско естество, и на балансирана и разумна оценка на съответните интереси на всяко от лицата, като без съмнение, съобразяването с висшите интереси на детето е от решаващо значение (в този смисъл Diamante and Pelliccioni, цитирано по-горе, § 176, 27 септември 2011 г.; Zawadka, цитирано по-горе, § 54; Hokkanen v. Finland, 23 септември 1994 г., § 55, Серия A № 299-A).

В конкретния случай извършвайки преценката за интересите на детето А.А. М. и в съответствие с чл.9, т.1 от Конвенцията на ООН за правата на детето, съдът следва да зачете правото на детето да напуска собствената си страна, вкл. като замести съгласието на бащата. За ответника – въззиваема страна в настоящото производство, липсват данни да е съпричастен към желанието на ищцата да изведе детето извън страната. Със задължителното тълкуване по ТР № 1/03.07.2017 год. по тълк. дело № 1/2016 г., ОСГК на ВКС, е прието, че за да може да бъде гарантирано опазването на най-добрия интерес на детето и да бъде избегната възможността за поставянето му в риск, следва да бъде изключена възможността детето да бъде отведено в място на размирици, в място, където още не са отстранени последиците от скорошни природни бедствия или в място, където, макар и временно, не е препоръчително пътуване.