Решение № 4647 от 27.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4647 гр. Пловдив, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330103120 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. М. Г., ЕГН ********** срещу „Ай ти еф груп“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1000 лева, получена от ответника при начална липса на основание, в периода 27.02.2024 год. до 28.01.2025 год., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.02.2025 год., до окончателното изплащане на сумата. /размерът на искова претенция е съобразен с допуснатото изменение на иска с протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание от 25.09.2025 год./

Ищецът твърди, че в периода 27.02.2024 год. до 28.01.2025 год. на различни дати е заплатила на ответното дружество различни суми в общ размер на 4000,00 лева. Твърди, че сумите са платени без основание, тъй като от ответното дружество ги претендирали от нея, а към датата на извършване на плащанията, нямала каквито и да бло парични задължения към ответника.

По изложените съображения моли исковата претенция да се уважи.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Ай ти еф груп“ АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Поддържа, че исковата молба е нередовна, неясна и не съдържа конкретика и обосновка по фактите и правото. По отношение на твърдението на ищеца, че претендираната сума е платена без основание, ответникът твърди, че ищцата е поискала на 31.10.2024 г. от „Ай ти еф груп“ АД да й изпрати на електронен адрес сключения между страните договор за потребителски кредит № ***, 1 погасителен план и приложение към същия, с който е предоставена на Т. Г. сума в размер на 3000 лв. Твърди се, че договорът е сключен по инициатива на кредитополучателя, чрез средствата за комуникация от разстояние. Твърди се, че договорът е сключен при спазване на всички законови изисквания и процедури, при индивидуално договорени с потребителя клаузи. Поддържа се, че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора.

Моли да се остави без разглеждане, поради нередовна исковата молба, евентуално – да се отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан.

С протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 25.09.2025 год. съдът е допуснал увеличение на исковата претенция като същата от частичен иск в размер на 50 лева е изменена на иск с размер от 1000 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се установява, че между „Ай Ти Еф Груп” АД като заемодател и Т. М. Г. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № *** /л.32-36/, по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 3000 лева. Отразеният в договора годишен лихвен процент е 47,43 %, годишният процент на разходите е 65.00 %, а задължението следва да се погаси на 24 месечни вноски. Видно от приложения погасителен план към договора /л.38/ на ищцата е начислена и неустойка в размер на 182.78 лева, платима месечно ведно с погасителната вноска. Това обстоятелство, както и обстоятелството, че е налице голяма разлика в процентно изражение между ГЛП – 47.43% и 65.00 % - тоест съществуват допълнителни лихвени или извънлихвени задължения, които формират този по-висок годишен процент на разходите, следва, че вземането за неустойка е вменено като задължение на длъжника, поради липсата на представено обезпечение, предвидено в СЕФ /л.38-44/. Съобразно т. 8 от СЕФ края на следващия ден от сключването на договора, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция в размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения или 2) две физически лица- поръчители, всеки от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не помалко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“. При неизпълнение в срок на посоченото задължение, съгласно част ІІІ, т.4.3 от СЕФ в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка. Друг разход, който също не е посочен договора и за който съдейки 2 по съдържанието на договора, страните не са постигнали съгласие, но въпреки всичко е включен в погасителния план това е заплащането на такса в размер на 150 лева, платима на разсрочено заедно с погасителните вноски.

Не е спорно между страните, че заемната сума е усвоена от ищцата.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Ай Ти Еф Груп" АД като заемодател и Д. Р. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3000 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, явно приложимите разпоредби на СЕФ, възлагат в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители /които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания/ или банкова гаранция в размер на усвоената сума за главница по договора и дължимата възнаградителна лихва.

При неизпълнение на това задължение се дължи и неустойка в общ размер от 4388.64 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите изискващи обезпечение и вменяващи задължението за плащане на неустойка при непредставянето му и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, за поръчителство и банкова гаранция са на практика неосъществими за потребителя. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва /което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или поръчители, които да отговарят на многобройните, 3 кумулативно поставени изисквания към тях /така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът явно не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора /съответно, сигурен разход за потребителя/ и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В ГПР по договора е следвало да бъде включена и събираната видно от погасителния план такса в общ размер от 150 лева.

Размерът на тази такса не само, че като разход не е включен в ГПР, а самата такса не фигурира въобще в сключения между страните договор.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 65 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече от съдържанието на договора не става ясно на какво основание се дължи тази такса, как в погасителния план е определен нейния размер.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че договор за паричен заем № *** е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал.

4

1, т. 10 ЗПК.

След като бе разгледан преюдициалният въпрос, касаещ действителността на договора за кредит, то следва да се обсъди основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Ищецът твърди, че е заплатил по договора сумата от общо 4000 лева, като по делото са приети разписки за извършени плащания /л.61-72/ по сметка на ответната страна в общ размер от 4000 лева в периода 27.02.2024 год. до 28.01.2025 год. – период, в който е действал сключеният договор между страните. Чистата стойност по кредита е 3000 лева. Тоест, платената сума над 3000 лева – сумата от 1000 лева се явява недължимо платена и като такава следва да се върне на ищцата.