Решение № 6496 от 14.06.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6496 гр. София, 14.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20221110109566 по описа за 2022 година

Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439 ГПК.

Производството е образувано по искова молба от Р. ИВ. В. против „Топлофикация - София” ЕАД за признаването за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумата от 6553,74 лв., от които: главница в размер на 4540,36 лева за периода от 01.03.2002 г. до 30.04.2009 г., законна лихва в размер на 2013,38 лева за периода от 01.05.2002 г. до 29.03.2010 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 13.09.2010 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение от 11.06.2010 г. по ч. гр. дело № г. по описа на СРС, 86 състав.

Твърди се в исковата молба, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № С Х. По изпълнителното дело не били извършвани действия от страна на взискателя за период, по-дълъг от три години, както и период от пет години, поради което счита, че вземанията са погасени поради изтекъл давностен срок. Сочи, че са били налице и основанията за прекратяване на изпълнителното дело поради бездействие на взискателя в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поддържа, че към настоящия момент от ищеца не били удържани суми в изпълнителното производство. Моли да бъде признато за установено в отношенията й с ответника, че не дължи процесните суми, предмет на издадения изпълнителен лист. Претендира разноски.

В срочно подаден отговор ответникът оспорва допустимостта и основателността на предявения иск. Счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок.

Прави подробно изложение относно института на давността. Сочи, че по процесното изпълнително дело били предприемани множество изпълнителни действия, които са водили до прекъсване на давността. Сочи, че давността за вземането е пет години, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение, а не три години. Поради тези и 1 останалите подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност.

Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните са отделени фактите, че ответникът е кредитор по процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист на 13.09.2010 г. и е образувано изпълнително дело № 1272/2010 г. по описа на ЧСИ Сия Халаджова. Във връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба, спорно по делото се явява единствено обстоятелството дали вземането е погасено по давност.

Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу Р. ИВ. В., същият е издаден на основание чл. 416 ГПК, т. е. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение. Давността за вземането се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е приетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В случая по делото не са налице данни след издаването на заповедта за изпълнение да е предявен иск за установяване съществуването на процесното вземане, поради което се налага изводът, че след настъпване изискуемостта на вземането, давността не е била прекъсната с депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК.

По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно решение. В изпълнителния лист от 13.09.2010 г. е отразено, че е налице влязла в сила заповед за изпълнение, която подлежи на изпълнение. Не се доказа в производството датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист, поради което съдът приема, че най-късната дата на влизане в сила на заповедта за изпълнение е датата на издаване на изпълнителния лист, а именно – 13.09.2010 г.

Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, 2 както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.

Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените възможности за защита в заповедното производство.

В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд – напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО, ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО, ГК;

Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК и Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.

Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства, водещи до неговото спиране или прекъсване.

Както се посочи по-горе, не се доказа в производството по делото датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради което съдът приема като такава датата на издаване на изпълнителния лист – 13.09.2010 г., доколкото към тази дата заповедта за изпълнение със сигурност е била влязла в сила /което обстоятелство е удостоверено и в изпълнителния лист/.

Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В случая издадената заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК и издаденият въз основа на нея изпълнителен лист са за парично задължение за заплащане на потребена топлинна енергия и лихва за забава. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, "понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от 3

Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.".

Следователно, еднаквостта или различието на размера на задължението за плащане нямат отношение към характеристиката му като периодично, като единствено е необходимо той да е предварително определен или определяем. Вземанията на ответното дружество съдържат изброените признаци на понятието, поради което представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се прилага тригодишен срок на погасителна давност – задълженията на потребителите на предоставяните от топлопреносното предприятие стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. Съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД обаче, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.

Основен спорен въпрос между страните е дали в случая е приложима кратката тригодишна погасителна давност с оглед вида на вземането, или се прилага петгодишната погасителна давност, независимо, че вземането е установено със заповед за изпълнение, а не със съдебно решение. По така поставения въпрос съдът намира следното:

Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал.

2 ЗЗД се налага с оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата.

Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.