Решение № 260013 от 04.01.2021, Районен съд - Монтана

№. 260013 / 4.1.2021 г.

Р Е Ш Е Н И Е

04.01.2021 година град М.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД - М., втори граждански състав в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и двадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ

МЛАДЕНОВА при секретаря Елена Ефремова, като разгледа докладваното от съдия МЛАДЕНОВА гр.д.№. 227 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.357 от КТ.

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.224 ал.1 от КТ, чл.272 КТ и чл.86 от ЗЗД.

Ищецът Б.И. xxx твърди в исковата молба, че на 01.04.2019 г., в изпълнение на решение на Районен съд - М. по гр.д.№.

200/2018 г., бил възстановен на работа от ответника като старши възпитател. Със Заповед №. 20/07.10.2019 г. ответникът прекратил трудовото му правоотношение и определил дължимото му се обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 1 124,36 лева. Това обезщетение е определено на база получено от него БТВ за месец октомври 2016 г., вместо към 01.07.2019 г. В трудовата му книжка, на стр. 26, ответникът е вписал, че е получил това обезщетение, което не е сторено. Твърди също така, че след прекратяването на трудовия му договор, с писмо с изх.№. 479/26.11.2019 г., ответникът го уведомил за направено от него извънсъдебно изявление за прихващане между насрещни вземания между страните по делото за сумата 2 201.76 лева по чл.222, ал.3 от КТ. Това обезщетение е получил на основание издадена от ответника Заповед №. 125/11.12.2018 г. във връзка със Заповед №. 19/29.09.2017 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение. Счита, че тези действия на ответника са в грубо нарушение на законите и го ощетяват с обща сума в размер на предявените искове от 3 326,12 лева.

Ищецът поддържа в исковата молба, че определеното със Заповед №. 20/07.10.2019 г. от ответника обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ в размер на 1 124,36 лева е на база получено от него БТВ за месец октомври 2016 година, вместо на база БТВ към 01.07.2019 г., и изобщо не му е изплатено, защото е удържано /прихванато/ с направеното от ответника извънсъдебно прихващане по чл.103, ал.1 и чл. 104 от ЗЗД от 26.11.2019 г. Това обезщетение ответникът е следвало да му изплати, съгласно разпоредбата на чл.228, ал.3 от КТ не по-късно от 30.11.2019 г., след който срок обезщетението се дължи заедно със законната лихва. Счита, че извършеното от ответника изявление за извънсъдебно прихващане между насрещни вземания в размер на 2 201.76 лева грубо противоречи на закона, защото спорът е трудов и за него се прилагат не общите разпоредби за договорите по ЗЗД, а специалния Кодекса на труда. В чл.272 от КТ са определени изчерпателно случаите, при които се допускат удръжки от трудовото възнаграждение. Не е уредено и е недопустимо да се правят удръжки /прихващания/ от дължими обезщетения по КТ. Освен това, той е получил добросъвестно обезщетението при прекратяване на трудовото правоотношение поради болест по чл.222,ал.2 от КТ в размер на 2201.76 лева.

Твърди, че съгласно чл.8, ал.2 от КТ добросъвестността му при получаване на сумата се предполага до установяване на противното. Ответникът не е възразявал при съдебните дела по повод уволнението ми, че неправилно е определил и изплатил това обезщетение, нито е правил искане за присъждане връщане на това обезщетение. Счита, че не дължи връщане на полученото от него обезщетение, ответникът няма установено вземане срещу него и незаконно е извършил прихващане между дължими и получени обезщетения. Освен това, ответникът не може да се ползва от права от незаконно извършени от него действия, а именно: отмяна от съда на незаконното му уволнение и възстановяването му на работа, последвано от прекратяване на трудовото правоотношение. Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което на основание чл.224, ал.1 от КТ да осъди ответника П.

„. М. –. с. Г. Д. о. М. да му заплати определеното от него със Заповед №.

20/07.10.2019 г. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 24 работни дни за 2019 г. –. 1124,36 лева, или обезщетение изчислено на база БТВ към 01.07.2019 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 01.12.2019 г. и законната лихва до окончателното заплащане на сумата и осъди ответника да му върне незаконно прихваната от него сума в размер на 2 201.76 лева с писмо изх.№. 479/26.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 01.12.2019 г. и законната лихва до окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски по водене на делото.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът П. ,,М.

М. - с. Г. Д. о. М. е подал отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на исковите претенции. Твърди, че не отговаря на обективната истина, че обезщетението по чл.224 е определено на база брутно трудово възнаграждение за месец октомври 2016 г. Базата за изчисляване е била съобразно разпоредбата на чл.177 от КТ към месец септември 2017 г., тьй като тогава ищецът е имал 10 отработен дни. Всички промени относно определяне на минималните основни работни заплати на училищното и предучилищното образование не засягат конкретният казус, тъй като ищецът по делото или не е бил в трудово правоотношение, или е бил в болничен, или нормативната промяна не е била влязла в сила към момента, когато е имал пълни отработени 10 отработени дни.

Изложеното обстоятелство, че следва да се определи базата за изчисление към 01.07.2019 г. не отговаря на истината, тъй като след възстановяването на работа 01.04.2019 г. на база съдебно решение по гр.д.№. 200/2018 г. на МРС до датата на прекратяване на трудовото правоотношение 07.10.2019 г. ищецът има само 5 отработени дни, т.е. не е налице при определянето на базата за изчисляване обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ разпоредбата на чл.177 от КТ. В този период от време той непрекъснато е бил в отпуск - платен, неплатен, или болничен.

Поддържа, че след като е върнат на работа с влязлото в сила съдебно решение се заличават правните последици на уволнението и се счита, че трудовото правоотношение не е било прекратявано. Поради тази причина базата за изчисление е 10-те пълни отработени дни, а не така, както е изложил исковата си молба. При това положение изложената претенция за обезщетението в размер на 1 124,36 лева е неоснователна.

Ответникът поддържа в отговора на исковата молба, че с решение по в.гр.д. 225/2018 г. по описа на МОС, влязло в законна сила на 22.01.2019 г. е потвърдено в частта относно исковете по чл.344, ал.1. 2 и 3 от КТ решение от 12.04.2018 г. по гр.д.№. 200/2018 г. по описа на МРС и допълнено с решение от 26.06.2018 г. на същият състав на МРС. С това решение е отменена заповед №. 19/29.09.2017 г., с която е прекратено трудовото правоотношение на ищеца по делото. Със заповед №. 125/11.01.2018 г. на база Наредба №. 4/20.04.2017 г., изменена с ДВ. бр. 76/19.09.2017 г., КТД от 19.06.2016 г. и анекс към КТД Д01-288/13.09.2017 г. за определяне на минималните основни заплати на ищеца И. е определено обезщетение по чл.222, ал.2 от КТ във връзка със заповед №. 19/29.09.2017 г. в размер на 2 201.76 лева. Към момента на издаването на заповедта решението по в.гр.д.№. 225/2018 г. по описа на МОС не е било влязло в сила. Поради тази причина сумата за обезщетение по чл.222, ал.2 от КТ е преведена и изцяло изплатена на 26.01.2018 г. Това обезщетение предполага прекратяване на трудово правоотношение, поради болест независимо коя от страните работника, служителя или работодателя по чл.325, ал.1. т. 9 от КТ. В случая прекратяването на трудовото правоотношение е отменено със съдебен акт и поради тази причина това обезщетение не се следва.

Твърди, че със заповед №. 20/07.10.2019 г. е прекратено трудовото правоотношение на Б.И., с което е определено обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 9 056,25 лева и по чл.224 ал.1 от КТ в размер на 1 124,36 лева, или общо 10 180,61 лева. Твърди, че съобразно разпоредбата на чл.272 от КТ изрично са уредени изчерпателно случаите, при които по изключение могат да се правят удръжки от трудово възнаграждение на работника или служителя без негово съгласие. Чрез тази разпоредба КТ закриля и гарантира изплащането на трудовото възнаграждение където без изрично съгласие на работника е недопустимо по реда на чл.272 от КТ като обект на закрила да се извършва прихващане. Но в конкретния случай това не са трудови възнаграждения нито обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ, нито по чл.222,ал.3 от КТ. Извън закрилата на трудовото възнаграждение остават обезщетенията и други плащания по трудово правоотношение, които не са срещу положен труд. Поради което не е пречка за прихващане на дължими обезщетения каквото е обезщетението по реда на чл.222, ал.2 от КТ /защото предполага законно уволнение, а не както е в случая с оглед постановеното решение по в.гр.д.№. 225/2018 г. на МОС/ с насрещни вземания на работодателя каквито са обезщетенията посочени по-горе. Твърди, че обезщетението по чл.222, ал.2 от КТ в размер на 2 201.76 лв. предполага законно уволнение оставане в сила на заповед №. 19/29.09.2017 г., но със съдебния акт по в.гр.д.№. 225/2018 г. на МОС влязло в сила на 22.01.2019 г. същата заповед на основание чл.344, ал.1 от КТ съдът е отменил като незаконосъобразна.

Моментът, в който трябва да бъде възстановено полученото обезщетение по чл.222, ал.2 от КТ е след влизане в сила на съдебното решение. Обезщетенията по чл.222, ал.3 от КТ и по чл.224, ал.1 от КТ, за които е извършено прихващане е в размер на 2 201.76 лв. Моментът, в който настъпва правото да се получи и от ищеца обезщетение след прекратяването на трудовото правоотношение. Това означава, че към датата на прекратяването на трудовото правоотношение между ищеца по делото и училището са прекратени две насрещни еднородни парични вземания, които са станали изискуеми, и са могли да бъдат прихванати до размера на по-малкото.

Съгласно чл.104, ал.2 от ЗЗД две насрещни вземания се считат за погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши. Твърди, че са неоснователни претенциите на ищеца по делото, че е недопустимо да се правят прихващания на дължими обезщетения по КТ. Налице е валидно допустимо прихващане, тъй като са налице изискванията за компенсация два дълга, две насрещни задължения, идентичност на субектите, еднородност и заместимост на насрещните задължения. И двете вземания са били ликвидни, т.е. размерът им е бил обусловен от един и същи юридически факт. При това положение с прихващането между вземането на обезщетението по чл.222, ал.2 от КТ в размер на 2 201.76 лева с вземането на ищеца за обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ - в размер на 1 124,36 лв. и обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 1 077,40 лв. успешно е погасено до размера на по-малкото и поради тази причина следва да се отхвърли претенцията и иска както по чл.224, ал.1 от КТ, така и по отношение на изцяло посочената претенция в размер на 2 201.76 лв. по реда на чл.103 от ЗЗД, като длъжен да връща сумите по трудово възнаграждение и обезщетение по трудово правоотношение, които е получил добросъвестно.

Ответникът твърди също така, че в конкретния случаи ищецът е знаел и е бил със съзнанието, че се дължи на работодателя това обезщетение по чл.222, ал. 2 от КТ, тъй като предполага законно уволнение, съгласно постановеното съдебно решение на Окръжен съд - М., по в.гр.д.№. 225/2018 г. Ищецът е продължил да изпълнява трудовата си функция след възстановяването от съда, за което е депозирал заявление в ответното П. М.

М. с. Г. Д. с вх.№. 179/01. 04.2019 г.. При това е следвало след възстановяването му да възстанови и сумата получена по чл.222 ал.2 от КТ, защото изрично е посочено, че същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Той е съзнавал, че не му се следва това обезщетение, тъй като то предполага законно уволнение, а след като съдът го е възстановил и постановил с решение като незаконосъобразно, то е недопустимо да получи такова.

Това съзнаване изключва възможността да се приложи разпоредбата на чл.271 ал.1 от КТ и да се приеме, че процесната сума е получена добросъвестно. Налице е и първата хипотеза на чл.55 ал.1 от ЗЗД, тъй като е получена сума при начална липса на основание, и съгласно т.р.№. 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС и подлежи на връщане, тъй като не е налице нито едно от изключенията от този принцип. Твърди, че изложеното в исковата молба, че не са поискали по в.гр.д.№.