Решение № 2916 от 05.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2916 гр. София, 02.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100500192 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.08.2022 год., постановено по гр.дело №55371/2021 год. по описа на СРС, ГО, 154 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу К. Ч. Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 и чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6 211.44 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 год. до 30.04.2020 год., сумата от 770.80 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.07.2019 год. до 02.06.2021 год., сумата от 64.37 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018 год. до 30.04.2020 год. и сумата от 12.01 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2018 год. до 02.06.2021 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.06.2021 год. до окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №33304/2021 год. по описа на СРС, ГО, 154 с-в и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 357.29 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 191.17 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна 1 жалба от ответника К. Ч. Т.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционното решение било постановено в нарушение на разпоредбите на чл. 56 и чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България. Ищецът злоупотребявал с нормативната уредба, за да си гарантира надписване на суми, като освен това бил нарушил чл. 61, ал. 2 от Общите условия.

Ответникът не бил клиент на „Т.С.“ ЕАД и не бил искал доставка на услуга, поради което и не дължал нейното заплащане /чл. 62, ал. 1 ЗЗП/. Тълкувателно решение №2 от 25.05.2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, можело да бъде приложено само по отношение на сградната инсталация, но не и за услугата отопление на процесния имот, каквато не била заявявана от ответника. Това Тълкувателно решение по никакъв начин не регламентирало отношенията между страните по делото. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се посочи на първо място, че чл. 56 от Конституцията на Република България прогласява общото право на защита за всеки, чиито права са нарушени. За да го гарантира, Конституцията задължава законодателя да предвиди такива процедурни правила, които предоставят реална възможност страната да участва във всеки стадий на исковия процес в защита на нейното гражданско субективно право или задължение /чл. 122, ал. 1/. В разглеждания случай е несъмнено, че е било обезпечено правото на ответника да участва лично или чрез представител в процеса, поради което и същият не е бил лишен от възможността да упражни правото си на защита.

Упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това, обаче, не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат 2 увредени права и законни интереси на други – чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България. Предявяването на права, които една от страните счита, че черпи от договор, не представлява злоупотреба с право, което следва да бъде санкционирано. Принципно превратното упражняване на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които се извършва злоупотребата с право, увреденият може да иска съответно и обезщетение и преустановяване на увреждащата злоупотреба. Добросъвестност е налице, когато правото се упражнява с убеждението, че то съществува. Без значение е дали съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално грешката на страната при преценката на правото дали е извинителна или неизвинителна. В тази връзка следва да се посочи също така, че обстоятелството, че претендираните от ищеца права /вземания/ са оспорени по исков ред от ответника не води до извода, че упражняването им представлява злоупотреба. Именно оспорването на едно право води до необходимостта от неговата защита.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по 3 договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В частност по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – нотариален акт за замяна на недвижим имот, удостоверения, молба за вписване на законна ипотека и молба-съгласие за заличаване на законна ипотека, че ответникът е собственик на процесния апартамент №4, находящ се в гр.София, ул.“Презвитер Козма“, вх.1, поради което същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалите към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год., понастоящем отменена/ и Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 год. за топлоснабдяването.

Безспорно е във въззивното производство, и въз основа на писмените доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода и протоколи, се установява, че стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия за периода от 01.05.2018 год. до 30.04.2020 год. възлиза на 6 211.44 лв., а стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018 год. до 30.04.2020 год. – на 64.37 лв.

Неоснователен е и доводът на жалбоподателя относно приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при 4 доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това.

Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.

Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.