Решение № 6603 от 04.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6603 гр. София, 04.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Антоанета Н. Стефанова като разгледа докладваното от Виктория В. Грънчарска Въззивно гражданско дело № 20231100512179 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника С. В. И. срещу решение №6230/21.04.2023 г., постановено по гр. дело №26893/21 г. на СРС, 118-и състав.

С обжалваното решение е признато за установено по иск с правно основание чл.

422, ал. 1 от ГПК, във връзка чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. Чл. 198о, ал.1 от Закона за водите и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на С. В. И., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, бул. ****, че „Софийска вода“ АД, ЕИК 130175000, с адрес: , бул. „Цар Борис 3“ № 159, ет. 2 и 3 е носител на правото на парично вземане за сумата от 1714,57, представляваща потребена вода от длъжника за имот, находящ се на адрес: гр. ****, клиентски номер № 2800038655 за периода от 12.02.2016 г. до 10.07.2020 г. ведно със законна лихва от 14.10.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумата 342, 53 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.03.2016 г. до 10.07.2020 г., за което вземане съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 49584/2020 г.

В жалбата са развити доводи за неправилност и необоснованост на решението.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния закон. Твърди, че няма валидно сключено облигационно отношение, както и че вземанията по процесните фактури са погасени изцяло по давност. Моли се 1 решението да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан. Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. Второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

За да бъде доказан искът по чл. 79 ЗЗД ищецът следва да установи следните правопораждащи факти, а именно: 1/ по иска за главницата – че спорното главно право е възникнало, по-конкретно, че между страните съществува договорно правоотношение с предмет доставката на вода до процесния имот, количеството на реално доставената до имота на ответника вода за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума; респ. че са налице обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и 2/ по акцесорния иск за обезщетението за забава в размер на законната лихва – че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на обезщетението за забава възлиза именно на претендираната сума.

В доказателствена тежест на ответника при установяване на горните факти е да докаже погасяване на дълга.

По отношение на първото наведено възражение във въззивната жалба въззиният съд намира, че е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, потребители на услугите ВИК са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна собственост. В разглеждания случай между страните не се спори с оглед изявленията на ответника, че 2 е собственик на процесния имот, което налага извод, че същият е бил потребител на водоснабдителни и канализационни услуги в имота през исковия период. В подкрепа на това е и представеното извлечение от персоналната партида на ответника-въззивник в Имотния регистър, воден от Служба по вписвания – София, от което е видно, че на 30.12.2003 г. ответникът е придобил собствеността върху процесния имот, чрез покупко-продажба и от този момент до подаване на зачвлението по чл. 410 ГПК не е прехвърлял имота и не е учредявал в полза на трето лице право на ползване.

Предоставянето на водоснабдителни и канализационни услуги на потребителите срещу заплащане се осъществява от ВИК оператори, като в границите на една обособена територия само един оператор може да извършва тази дейност – арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор на ВИК услуги на територията на гр. София е „Софийска вода“ АД. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването на услугите ВиК се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен орган, като не се предвижда сключването на отделен писмен договор с всеки потребител. В разпоредбата на чл. 11, ал. 7 и ал. 8 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги е предвидено задължение за всички ВиК оператори да публикуват одобрени от КЕВР общи условия на договорите за предоставяне на ВиК услуги най – малко в един централен и един местен ежедневник и общите условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им. В последващ период от 30 дни потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното експлоатационно дружество заявление, в което да предложат различни условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая не се твърди и не се установява ответникът да се е възползвал от тази възможност, поради което следва да намери приложение предвидената в нормата на чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ последица – общите условия на ищеца стават задължителни за ответника с изтичането на посочените в чл. 11, ал. 7 и ал. 8 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги периоди / Решение № 129/07.01.2013 г. по т. д. № 683/2011 г. на ВКС, ТК, І ТО/. При това положение се налага извод, че между страните по делото е било налице договорно отношение по продажба на водоснабдителни и канализационни услуги за питейно-битови нужди с включените в него права и задължения на страните съгласно Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи и Общите условия.

За установяване факта на предоставяне на ВиК услуги в обема, съответстващ на претендираната цена, е прието заключение на комплексна съдебно-техническа, неоспорено от страните. Съгласно заключението, което натоящият състав също 3 кредитира, процесният имот е водоснабден и дружеството е доставяло ВИК услуги до него включително и през процесния период, като количествата ВИК услуги, предоставени за исковия период, са общо 755,859 куб. м. Доставката на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води за периода от 12.02.2016 г. до 10.07.2020 г., съобразно издавани фактури за периода, е в размер на 2057,10 лева, от които 1714,57 лева главници и моратовна лихва 342,53 лева.

Въззивният състав намира, че възражението за изтекла погасителна давност, направено едва във въззивната жалба, не следва да бъде разгледано. Законодателят е установил с нормата на чл. 131 във вр. чл. 133 ГПК преклузивен срок за упражняване от ответника на процесуалните му права по въвеждане на възражения срещу заявените с исковата молба претенции на ищеца. Срокът за заявяване от страната на конкретнитей възражения срещу исковите претенции е срокът за депозиране на отговор по делото – един месец от получаване на препис от исковата молба за отговор.

След изтичането на същия срок на основание чл. 133 ответникът губи правото и възможността да заявява възражения, освен ако пропускът не се дължи на особени, непредвидени обстоятелства. В случая такива нито се твърдят, нито се установяват по делото.

Предвид нормата на чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно от съда и за да бъде надлежно сезиран съда за произнасяне досежно погасеността по давност на съдебно предявените вземания, е необходимо нарочно възражение от длъжника,с което да се позове пред съда на изтеклия в негова полза давностен срок. Възражението при спазване на процесуалните срокове следва да бъде упраженено от страната в срока по чл. 131 ГПК, и при неупражняване в същия, страната във вр. с чл. 133 ГПК губи правото да го заяви по-късно. Заявеното едва с въззивната жалба възражение за изтекла погасителна давност от ответника, без да са изложени доказани непредвидени обстоятелства за незаявяването му в срока по чл. 131 ГПК, на основание чл. 133 ГПК е преклудирано.

По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен (в случая 30 дни след издаването на фактура), длъжникът изпада в забава след изтичането му. Следователно ответникът дължи обезщетение за забава върху дължимата от него главница от 1714,57 лева за периода от 14.03.2016 г. (когато е изпаднал в забава) до заявената от ищеца крайна дата – 10.07.2020 г., като същото определено по реда на чл. 162 ГПК и съобразно заключението на вещите лица възлиза на сумата в общ размер на 342,53 лева. За посочената сума и период акцесорният иск се явява основателен и следва да бъде уважен.

4

В обобщение на изложеното, съдът намира че решението е постановено в съответствие с материалния и процесуален закон и следва да се потвърди изцяло, вкючително по присъдените разноски.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има ищецът – „Софийска вода“ АД. Тъй като ищецът не претендира разноски, такива не следва да се присъждат в негова полза.

Така мотивиран съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРДЖАДАВА решение №6230/21.04.2023 г., постановено по гр. дело №26893/21 г. на СРС, 118-и състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.

3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5