Решение № 1210 от 22.10.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1210 гр. София, 22.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Здравка Иванова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно гражданско дело № 20241000503227 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба от А. С. С., с която обжалва решение № 4 278 от 12.07.24 г., постановено по гр. д. № 7 617/23 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав в частта, в която съдът е отхвърли предявеният иск за неимуществени вреди над присъдената сума от 12 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв.

В жалбата се твърди, че атакуваното решение в тази част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС. Твърди, че при отхвърлянето на иска съдът въобще не е обсъдил доводите за справедливия размер на обезщетението, изложени в §24 от исковата молба, и принципните насоки на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на правото по чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване делото в разумен срок, поради което смята, че е налице липса на мотиви. Цитира практика на ЕСПЧ, в която са посочени критерии за определянето на справедливо обезщетение. Твърди, че според тези насоки на ЕСПЧ изчисленията се основават на база от 1 500 евро за всяка година от продължителността на производството, като тази базова сума може да се редуцира (увеличава или намалява) в зависимост от спецификите на случая. Смята, че определеното обезщетение е изключително 1 занижено и недостатъчно да поправи вредите от прекомерното забавяне на делото, което предвид изключителната продължителност е равносилно на лишаване от достъп до правосъдие и справедливост. Прави аритметични изчисления въз основа на основната работна заплата. Твърди, че в съдебната практика на ВКС има няколко решения, с които на други пострадали от престъпленията, разследвани по същото забавено досъдебно производство, са присъдени обезщетения по чл. 2 б от ЗОДОВ от само 12 000 лева. Твърди, че недопустимо е съдът да дискриминира с определянето на толкова ниско по размер обезщетение от 12 000 лева за продължителност на делото от вече 32 години в сравнение с размерите, които средно се присъждат в други случаи на други забавени разследвания и възлизат на номиналната стойност от по поне 1000 лева за всяка една година от продължителността на забавеното разследване. Твърди, че обезщетението следва е достатъчно и да е съразмерно на онова, което би присъдил и самият ЕСПЧ в подобни случаи. Смята, че определянето на претендиралото обезщетение по правилата за остойностяване на неимуществените вреди, установени в практиката на ЕСПЧ не би било несъобразено с икономическата обстановка в страната и региона. Това е така, защото присъжданите от ЕСПЧ обезщетения също държат сметка за икономическите условия.

Твърди, че са налице и други значими разлики в стандартите за определяне размера на неимуществените вреди, прилагани от ЕСПЧ и тези от националните ни съдилища. Според практиката на ЕСПЧ е приемливо националният съд да присъди значително по-ниско по размер обезщетение в сравнение с размера, който самият ЕСПЧ би присъдил, и това няма да засегне ефективността на вътрешноправните средства, ако държавата е въвела наред с процедурата за компенсация и друга ефективна процедура, която реално може да доведе до ускоряване на забавеното производство. Следователно при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и при адаптирането на базовата сума от скалата към конкретния случай ЕСПЧ държи сметка и за това дали държавата е въвела и други способи и процедури за ускоряване, дали и доколко те са ефективни и наистина допринасят за ускоряване, а ако са ефективни, дали са ползвани от страната, претендираща обезщетението, какъв е бил ефекта от това. Твърди, че в практиката на ЕСПЧ поведението на страните по делото, в частност на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди от нарушението по чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС, има едно единствено значение - дали то е допринесло за забавяне на делото, с колко и в каква степен, като това се взема предвид при сформиране преценката дали продължителността на делото е прекомерна. ЕСПЧ приема, че няма нарушение на член 6 § 1, ако поведението на жалбоподателя е основната причина за неоправдано забавяне на производството. Твърди, че в практиката на ЕСПЧ е установено правилото, че повтарящите се и продължаващи забавяния на едно и също дело водят до поголяма отговорност на държавата.

От изложеното прави извод, че са налице разлики в стандартите и правилата за определяне на справедливо обезщетение от неразумно забавяне на дело, прилагани от ЕСПЧ, и тези, прилагани от националния съд, поради това изборът на националния съд да определи това обезщетение в отклонение от стандартите на ЕСПЧ е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 30 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2 2

125/18 г., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4 104/17 г. на ВКС и решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о.

Твърди, че в резултат на разследваните престъпления баща му беше лишен от свобода близо 4 години, без съд и присъда, без да е извършил престъпление, а единствената му „вина“ бе турският му етнически произход, в този период от време бяхме подложени на унизително и нечовешко третиране, докато той беше лишен от свобода, семейството ни бе поставено пред много тежки изпитания за осигуряване на прехраната ни, били на ръба на физическото оцеляване, после бяхме изгонени от България, а на всичко това бяхме подложени с цел провеждане на асимилирането на хората от турската етническа общност за страх и назидание на останалите от общността, за да не се противят и да се примирят с принудителната промяна на имената им и забрана на етнокултурните им традиции и език. В тази връзка твърди, че съдът въобще не е отчел тези обстоятелства относно залога на делото, съответно не ги е остойностил по справедлив начин, тъй като присъденото обезщетение не съответства на залога от делото за мен, а в действителност колкото по-значим е той, толкова по-голямо по размер е справедливото обезщетение, което е адекватно да компенсира неимуществените вреди от забавянето на делото.

Твърди, че ползваните средства за ускоряване на производството не дават резултат и поради забавянето давността за разследваните престъпления е изтекла, следователно заради забавата няма да се установи кои са виновниците и съответно от никого няма да бъде потърсена отговорност, респ. обезвредата за причинените ми с деянието огромни имуществени и неимуществени вреди като пострадало от деянията лице няма да е възможна. Изхождайки от тези особености и ползвайки насоките на ЕСПЧ, общият размер на претендираното от мен обезщетение следва да бъде определено на база по 2 000 евро (около 4000 лева) за всяка година от неговата продължителност.

Твърди, че следва да се вземат предвид предубедеността на прокурора, водил разследването дълги години; целенасоченото бавене на делото с всички възможни средства и несъобразяването на актовете на другите институции за приключване на досъдебната фаза, които първоинстанционният съд е пропуснал, но е можел, да констатира от събраните по делото доказателства и да отчете. Твърди, че според практиката на ЕСПЧ, когато като последица от бавенето на делото е загубен залога му, тогава се прави глобална оценка и в обезщетението се включват и щетите от загубата на залога на делото.

По отношение на твърдяната предубеденост на прокурора инвокира довод, че прокуратурата не е предприела всички необходими и възможни мерки за приключване на делото се съдържа в доклада на заместник - главния прокурор В. П., изнЕ. на 25.01.2007г. пред Комисията по правата на човека и вероизповеданията в 40-то народно събрание, а именно В. П. е бил прокурорът, водещ и наблюдаващ разследването години наред. Твърди, че първоинстанционният съд лесно и още на пръв поглед е можел да констатира тази предубеденост и процесуалните напъни на разследващите с експертиза да доказват „българския етнически генезис на мюсюлманите в България“, за да омаловажат разследваните деяния и въобще т.нар. „възродителен процес“, респ. да оправдаят деянията и 3 техните извършители, което е пропуснал. В тази връзка твърди, че етнически обусловената предубеденост на прокурора, ръководил и наблюдавал делото дълги години в периода до изтичане на абсолютната давност, не е без значение за определяне на справедливия размер на обезщетението и не следва да се подминава с доводи, че отговорността на държавата била обективна и не била обусловена от обстоятелството дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни. Релевира твърдения относно броя на образуваните производства по чл. 369 от НПК. Твърди, че в обжалваното решение съдът също така е могъл да признае, но не го е сторил, че усилията за ускоряване на производството на компетентните органи имат голямо значение, тъй като принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството и да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне.

Твърди, че съдът е пропуснал да отдаде значение на изтеклата абсолютна давност за определяне на размера на обезщетението от забавянето на делото. Изтичането на абсолютната давност за разследване на престъпленията, предмет на делото, за първи път се споменава от органите на държавата едва в определенията по исканията за ускоряване по чл.

368 от НПК. Твърди, че изтичането на давността осуетява упражняването на правата ми за обезщетяване на вредите от деянията и оставя чувство за безнаказаност и безотговорност, поради това в случаите, когато, докато делото е бавено, е изтекла давността, емоционалните терзания и чувството за липса на справедливост, обезверяването, безсилието и фрустрацията са много по-значими и дълбоки отколкото, когато въпреки бавенето на делото същото е преминало в съдебна фаза и съдът е решил по същество въпроса за отговорността на предадените на съд обвиняеми.

Като основание за определяне на размера на обезщетението твърди, че съдът следва да вземе предвид изключително прекомерната продължителност на досъдебната фаза, без друг аналог в юриспруденцията в страната. В обжалваното решение не е отдадено никакво значение и паричен еквивалент на изключително прекомерната 32 годишна продължителност на делото, освен формалното му отбелязване в мотивите на решението.

Твърди, че продължителността на досъдебното производство надвишава разумния срок с минимум 22 години. Във връзка с изтичането на давността, съгласно практиката на ЕСПЧ загубата на възможности, причинена от нарушението на чл. 6§1 ЕКЗПЧОС (разумния срок), е основание за присъждане на обезщетение за изгубените възможности, като в повечето случаи заради изтеклото време е трудно да се определи точният размер на причинените от това имуществени вреди, поради което ЕСПЧ определя едно общо обезщетение, отчитайки и добавяйки съответна част в парично изражение за изгубените възможности. Твърди, че от разсекретните документи (заповеди) се установява, че лишаването от свобода - това на баща ми и на други като него във връзка с така наречения възродителен процес е ставало не само със знанието, но и с изричната санкция и съгласуване на главния прокурор.

Разпоредбата на чл. 5§1 от ЕКЗПЧОС не само гарантира правото на свобода и сигурност - лицата да бъдат свободни от произволно задържане от страна на властите, но изисква и налага позитивното задължение на държавата да защитава лицата срещу 4 произволно задържане и да разследва по ефективен начин всяко произволно и незаконно задържане/лишаване от свобода. Твърди, че в практиката на СЕС, подобно на практиката на ЕСПЧ, се допуска обезщетяване на загуба на възможност, която за разлика от пропусната полза съществува само вероятност от настъпването на вредата.