Определение № 205 от 07.06.2022, Окръжен съд - Русе

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 205 гр. Русе, 07.06.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ в закрито заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Силвия Павлова

Членове:

Йордан Дамаскинов

Боян Войков като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно частно търговско дело № 20224501000136 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба от "А." ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. С. чрез юрк. Х.А. против Разпореждане № 2474/31.03.2022 г. по ч.гр.д. № 1661/2022 г. на РС – Русе, с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Б. С. Б., ЕГН: **********, с адрес с. Т., обл. Р., за сумите 90,19 лв. – договорна лихва за периода 05.06.2020 г. – 21.05.2021 г., и 40,42 лв. – обезщетение за забава за периода 22.05.2021 г. – 22.03.2022 г.

Жалбоподателят счита обжалваното разпореждане за неправилно.

Разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а само да се посочат допусканията за неговото изчисляване. Думата „допускане“ следвало да се тълкува в смисъл за предвиждания за бъдещето, а не в смисъл като разходи, част от ГПР. Те били уредени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и съобразно нейното транспониране в лицето на т. 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 3 ЗПК. При изчисление на ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК били взети предвид всички разходи по кредита, като в настоящия случай това било само лихвата.

Съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК не се включвали разходите, които потребителят 1 заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Не следвало да се включва неустойката, тъй като нейната дължимост настъпва при неизпълнение на задълженията на заемателя по чл. 4, ал. 1 от договора, което не можело да се предвиди изначално. Задължението на длъжника включвало не само връщането на главницата по заема, но и заплащане на договорната възнаградителна лихва. От друга страна след изпадането си в забава кредитополучателят продължава да държи и ползва заетата сума и би било в противоречие с принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване, че за него отпадало задължението да заплаща възнаграждението. Основното правило, установено с разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, давало право на кредитора да иска изпълнение заедно с обезщетението за вредите от забавата. Уговореният лихвен процент не се свеждал само до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а също и цена за предоставената под формата на заем на парични средства услуга. Тази цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва, поради което не можело да се извършва преценка за съответствието с добрите нрави. Към момента на сключването на договора нямало законодателно ограничение на максималния размер на цената на услугата.

Законната лихва не ограничавала страните да уговарят цена за ползването на паричния заем в различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не било наречено от законодателя с термина „лихва“, а било определено като обезщетение за забава. Страните можели да договарят възнаградителна лихва свободно, доколкото тази свобода не била ограничена от разпоредбата на чл.

10, ал. 2 ЗЗД. По отношение дължимостта на обезщетението за забава съгласно чл. 86 ЗЗД, изчислено върху непогасената част от главницата, то обезщетението за забава било начислено само върху нея. Моли за отмяната на обжалваното разпореждане и за произнасяне по съществото на въпроса, т.е. да бъде издадена заповед за за изпълнение по отношение на отхвърлените вземания.

Частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна, в предвидения за това преклузивен срок и срещу акт на съда, подлежащ на инстанционен контрол, поради което същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

2

За да постанови обжалваното разпореждане, районният съд е съобразил, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин.

Посоченият в договора ГПР бил неверен, защото не била включена неустойката по чл. 4 от Договора, което обуславяло неговата недействителност. Според решаващият състав договорът за заем е нищожен и на друго основание, тъй като ГЛП бил в размер на 40,32%, който надвишавал трикратния размер на законната лихва и така се явявал в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Не би могло да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, изразяваща се в това, че нищожността на отделните части не влечели след себе си нищожността на целия договор, когато нищожните клаузи са заместени от повелителните правила на закона или сделката би могла да бъде сключена и без недействителните си части, тъй като договорът за кредит не можел да съществува без клаузите за ГЛП и ГПР, защото бил възмезден договор и възнаградителната лихва е част от същественото му съдържание, както и представлявало изрично изискване съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК.

Следвало да се вземе предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит не отговарял на изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК – за определяне възнаградителната лихва и годишен процент на разходите, същият се явявал недействителен и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщането само на чистата стойност на получения кредит.

Настоящият въззивен състав споделя изложените от районния съд съображения относно неспазването на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Аргументите на жалбоподателя за това, че съдебната практика за договорната лихва, която се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави, ако е уговорена в размер над трикратния на законната лихва, е неприложима, са принципно правилни, доколкото ЗПК се явява специален закон, който въвежда конкретни законови рамки, обуславящи косвено размера на ГЛП.

Това става именно чрез разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която ГПР, в чиято калкулация участва и ГЛП, не може да бъде повече от 5-кратния размер 3 на законната лихва. От друга страна, няма нормативно установена горна граница на размера на възнаградителната лихва, който може да бъде договарян така, както е изискването за максимален размер на ГПР. От това следва изводът, че щом е налице законодателно разрешение на въпроса с ГПР, в чиято калкулация имплицитно е включен и ГЛП, то страните могат свободно да договарят възнаградителна лихва, доколкото нейният размер не би повлиял ГПР да надхвърли установения законов максимум. Въпреки това, изводът за нищожност на клаузата за договорна лихва поради противоречие с добрите нрави, дори и да бъде приет за неправилен, не е достатъчно основание за постановяване на съдебен акт с противоположен на приетия от районния съд резултат.

Доводът в жалбата, че ГПР съответствал на изискванията на ЗПК, е неоснователен. В настоящия случай посоченият фиксиран годишен лихвен процент по договора е 40,32%, а годишният процент на разходите – 49,39%.

Чл. 5, ал. 2 от Договора действително предвижда заплащането на неустойка, ако в тридневен срок заемополучателят не осигури обезпечение, което да отговаря на условията, посочени в предходната алинея от същия договор. От друга страна в чл. 5, ал. 2 от Договора е описано, че неустойката в размер на 239,72 лв. се разсрочва заедно с всяка от погасителните вноски, т.е. е с един и същи падеж, като към определените месечни вноски по чл. 3, т. 2 и 4 от Договора се добавя сума в размер на 51,28 лв. С тази клауза кредитодателят реално уговаря допълнителна печалба за себе си, която се равнява на почти 40% от чистата стойност на кредита (600 лв.) и очевидно няма характера на неустойка, макар и в договора да е записана като такава. Изискванията за предоставяне на обезпечение под формата на две физически лица – поръчители, всяко от което следва да има минимален осигурителен доход от поне 1 000 лв., неоправдано изисква предоставянето на обезпечение за сума, която е в размер от почти два пъти установената към момента на сключване на кредита размер на минималната работна заплата за страната или под формата на банкова гаранция в размер на цялото задължение, не съответства на принципа на добросъвестност и прехвърля финансовия риск от неизпълнение изцяло върху заемополучателя, още повече че в хипотезата на предоставяне на банкова гаранция длъжникът не би имал въобще интерес от сключване на договора за кредит, тъй като ще разполага с лични или заемни средства в същия размер, което обезсмисля необходимостта му от това да 4 сключва договор за потребителски кредит за сума, с която вече разполага.

Освен това тази неустойка е разсрочена на погасителни вноски едновременно с останалите видове плащания по договора за заем, от което следва изводът, че това всъщност представлява прикрита договорна лихва в полза на заемодателя. Поради тези съображения същата е трябвало да бъде включена в калкулациите на ГПР, независимо че същата не се претендира, защото изискването за коректно и правилно посочване на ГПР важи за целия договор, независимо дали се претендират всички или част от вземанията, произтичащи от него.

Посочената в чл. 1, ал. 3 от Договора клауза, по силата на която заемополучателят се задължава да заплати и такса за „експресно разглеждане“ на документи за отпускане на паричния заем в размер на 359,84 лв., който е в размер от близо 60% от чистата заемна сума, също се явява неравноправна, доколкото на търговеца му е забранено на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК да начислява такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата за разглеждането на документи безспорно е такса във връзка с усвояването на кредита, тъй като се въвежда като предпоставка за неговото отпускане, поради което е неравноправна.

Нито таксата за експресно разглеждане на заема, нито неустойката по чл. 5, ал. 2 от Договора, която по своя характер не представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, тъй като поради изложените по-горе съображения представлява прикрита клауза за допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, са отразени в ГПР съобразно изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, като включва лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид. Следователно е неоснователно твърдението в жалбата, че при изчисляване на ГПР били взети всички разходи по заема, като съществувал само един единствен разход – този по лихвата. Неправилното посочване на ГПР в договора за потребителски кредит следва да бъде ценено като нарушение на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно задължителното изискване към договора за кредит да съдържа ГПР. Това нарушение влече след себе си предвидената в чл. 22 ЗПК санкция, а именно недействителност на договора за потребителски кредит.

5

Доводите на жалбоподателя, че възнаградителната лихва не можело да бъде приравнена на цената по договора, също са неоснователни, тъй като противоречат на правната теория и практика. Вярно е, че обезщетението за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД не представлява „лихва“, но същото е в презумиран от законодателя размер – в този на законната лихва, при положение че кредиторът не търси или не е доказал вреди в по-голям размер.

Възнаградителна лихва, както и насрещната престация по възмезден договор, определена като „цена“ за предоставена услуга, могат да съществуват и възникват само и единствено на базата на валидно възникнало облигационно двустранно правоотношение. Когато обаче са налице основания за неговата недействителност, то кредиторът не може да претендира възнаградителна лихва или цена по договора, защото правното основание за получаване на престация такъв характер е валидно договорно правоотношение. Не може тази цена обаче да бъде асоциирана с обезщетението за забава или цената на заемната услуга, доколкото същото се дължи по силата на закона и в презумиран от законодателя размер, за разлика от договорната лихва или цената за предоставената заемна услуга, които се определят от страните по взаимно съгласие. Недействителността на правната сделка предполага възникване на вземане въз основа на неоснователно обогатяване, което като юридически факт представлява извъндоговорно основание да се търси връщането на дадената на кредитополучателя по недействителния договор сума, като именно в този смисъл е и разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която предписва, че при обявяването на договора за потребителски кредит за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и Определение № 60729/08.11.2021 г. по гр.д. № 1340/2021 г., IV Г.О. на ВКС, според което по всеки друг нищожен договор страните дължат връщане на даденото по него на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и изискуемостта, забавата и погасителните срокове са различни в хипотезите на изпълнение по договорно правоотношение и при неоснователно обогатяване.