Решение № 536 от 11.08.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 536 гр. София, 11.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева при участието на секретаря Кристина Орл. Цветкова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20268002100006 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Моба“ ЕООД срещу решение № 6575 от 31.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10 900/2024 г. по описа на Софийски градски съд, III – В въззивен състав, с което след частична отмяна в отхвърлителната част на решение № 20119834/04.04.2024 г., постановено по гр. д. № 10670/2020 г. по описа на СРС, 148 състав, „Моба“ ЕООД е осъден да заплати на Г. Н. И. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от още 9 000 лв., представляваща разликата над присъдената с първоинстанционното решение сума в размер на 16 000 лв. до сумата от 25 000 лв. /определени с въззивното решение/ - обезщетение за неимуществени вреди - причинени болки и страдания, вследствие претърпяно от ищеца пътнотранспортно произшествие на път към работното му място при управление на мотоциклет марка „Пиаджо“, модел „Либерти“, рег. [рег.номер на МПС] на път II-37 на км. 99+400, ведно със законната лихва върху главницата от датата на настъпване на инцидента - 21.10.2018 г. до окончателното й плащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част /за сумата от 25 000 лв./ е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Релевира се оплакване, че изводът на въззивния съд за 50 % съпричиняване от страна на пострадалия работник Г. Н. И. под формата на груба небрежност, не може да бъде изведен от събраните по делото писмени доказателства и като такъв се явява неправилен и необоснован.

1

Поддържа се, че както първоинстанционният съд, така и въззивният съд правилно са приели за установено, че работникът е извършил тежки нарушения на основните правила за движение по пътищата, но неправилно са определили размерът на съпричиняване. Според касатора извършените от работника нарушения обосновават по-висок размер на съпричиняване, а именно 90 %.

Ответникът по касационната жалба – Г. Н. И., чрез процесуалния си представител, е депозирал писмен отговор, с който я оспорва. Излага твърдения, че решението на въззивната инстанция е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при спазване на материалния и процесуалния закон.

С определение № 1502 от 25.03.2026 г., постановено от настоящия състав по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на решението на Софийския градски съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за наличието на противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да изложи в решението си собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и направените въз основа на това, свои фактически и правни изводи по съществото на спора;

2. По обобщения въпрос за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ и определянето на степента на съпричиняване от страна на пострадалото лице.

По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав дава следните отговори:

По първия процесуалноправен въпрос е налице задължителна съдебна практика – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., постановено по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазила действието си при новата нормативна уредба съгласно ТР № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която дейността на въззивния съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение е аналогична на дейността на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение я продължава. Въззивният съд като съд по съществото на спора е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора.

По втория въпрос: Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за настъпване на трудовата злополука поради груба небрежност. Понятието „груба небрежност“ в смисъла по чл. 201, ал. 2 КТ е изяснено в практиката на ВКС – напр. решение № 1026/ 18.12.2009 г. по гр.д. № 4001/ 2008 г. на I ГО, решение № 348/ 11.10.2011 г. по гр.д. № 387/ 2010 г. на IV ГО, решение № 977/ 14.01.2010 г. по гр.д. № 298/ 2009 г. на IV ГО и много други. Приема се, че „грубата небрежност“ в смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен и се изразява в неполагане на онази грижа, която следва да се 2 очаква и от най-небрежния човек, зает със съответната трудова дейност при подобни условия, при които е настъпила конкретната трудова злополука. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат.

Като взе предвид установената практиката на ВКС, която настоящият състав споделя, по основателността на жалбата намира следното:

Въззивният съд е приел, че ищецът е предявил искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи следните правопораждащи факти: 1) че съществува трудово правоотношение между ищеца и ответника; 2) че през времето на трудовото правоотношение - при или по повод изпълнение на възложената работа, в частност на път за работа - е настъпила сочената в исковата молба трудова злополука, надлежно установена от НОИ; 3) вид и размер на вредите, причинени от трудовата злополука; 4) причинно-следствена връзка между трудовата злополука и причинените вреди. Посочил е, че в тежест на ответника е да докаже възражението си по чл.

201, ал. 2 КТ - проявена груба небрежност от страна на ищеца.

Въззивният съд е приел, че страните не спорят по отношение на три от четирите елемента от фактическия състав на разпоредбата - че е съществувало валидно трудово правоотношение между страните, че на път за работа е настъпила сочената в исковата молба злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ, както и че претърпените вреди са в причинноследствена връзка с трудовата злополука. Посочил е, че пред въззивната инстанция са спорни въпросите за вида и размера на претърпените неимуществени вреди, както и дали ищецът е допуснал груба небрежност и при положителен отговор, каква е степента на съпричиняване.

От събраните и анализирани поотделно и в съвкупност писмени доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищецът е получил травма на десния долен крайник, довела до фрактура на бедрената кост в нейната средна трета, което представлява тежко травматично увреждане на най-голямата и здрава кост в човешкия скелет, водещо до значителна кръвозагуба (около 1,5 литра) и налагащо оперативно лечение. При определяне на справедливия размер на обезщетението съдът е отчел следните обстоятелства: ищецът е бил хоспитализиран три пъти - веднъж за 8 дена и два пъти за по 3 дена, претърпял е три операции при всяко хоспитализиране - за поставяне на интрамедуларен бедрен пирон вътре в костта след наместване на фрактурата, застопорен в краищата си с по 2 винта, и за премахване впоследствие на винтовете, както и че оздравителният процес е продължил в рамките на почти цяла година. В отговор на релевираното възражение е пояснил, че изписването на ищеца „в добро състояние“ след последната оперативна интервенция е немислимо да се интерпретира в смисъл, че ищецът не е преживял болки и страдания вследствие на увреждането и на операцията. Допълнил е, че липсата на функционален дефицит в активните движения на дясната тазобедрена и колянна стави или хипотрофия на бедрената мускулатура, също не означава, че състоянието на ищеца след третата операция е било безболезнено, а че неговото възстановяване е без усложнения. На следващо място, въззивният съд е отчел претърпените от ищеца болки и страдания, които в началото на 3 възстановителния период са били с по-голям интензитет, тъй като, видно от доказателствата по делото, се е налагало приемане на лекарства с обезболяващ ефект - Милгамма като аналгетик с неврологичен ефект. Установил е, че до оперативното отстраняване на първите два винта през януари 2019 г., ищецът не е можел да се обслужва самостоятелно, за което му е помагала съпругата му - св. И.. Взел е предвид, че след тази оперативна намеса ищецът е започнал да сяда, да използва проходилка и постепенно са започнали да отшумяват болките и страданията от претърпяното травматично увреждане. От събраните и обсъдени писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел за установено и обстоятелството, че пет години след инцидента ищецът все още накуцва с пострадалия крак, което е в причинноследствена връзка именно с трудовата злополука. Поради това е направил заключение, че не е налице стопроцентово възстановяване. Посочил е, че като обстоятелства определящи понисък размер на обезщетението следва да бъдат съобразени липсата на психически страдания по-големи от обичайните, съпровождащи подобно травматично увреждане. След съобразяване на посочените обстоятелства, както и икономическата конюнктура през 2018 г., когато е настъпило увреждането, въззивният съд е приел, че справедливото и адекватно обезщетение за травмите, причинени на ищеца вследствие на трудова злополука от 21.10.2018 г., е в размер на 50 000 лв. така, както е определено от първата инстанция.

По поддържаното възражение по чл. 201, ал. 2 КТ, въззивният съд е приел, че от събраните и неоспорени писмени доказателства, е установено, че ищецът е извършил следните нарушения на ЗДвП: управлявал е моторното превозно средство с несъобразена с пътните условия скорост - чл. 20, ал. 2 ЗДвП и управлявал е моторното превозно средство, без да притежава съответно свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада моторното превозно средство - чл. 150а, ал. 1 ЗДвП. Посочил е, че ищецът оспорва, че е налице груба небрежност, а в условията на евентуалност оспорва определената от районния съд степен на съпричиняване. Изяснил е, позовавайки се на практиката на ВКС, понятието „небрежност“. След съвкупна преценка на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че с поведението си ищецът безспорно е допринесъл за увреждането си. Посочил е, че, доколкото допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата са тежки и преимуществено поведението на ищеца е довело до претърпените увреждания, то размерът на проявената груба небрежност следва да се определи на 50 %. В заключение и след редуциране на определения размер на обезщетението с приетия процент съпричиняване е приел, че ответникът дължи обезщетение в размер на 25 000 лв., което налага частична отмяна на решението на първата инстанция и осъждане на ответника да заплати на ищеца още 9000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение при служебно извършената проверка не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Настоящият състав, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

С оглед дадения отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване и заявените от страната касационни основания, обжалваното решение е частично 4 неправилно.

При постановяването му въззивният съд е допуснал отклонение от задължителната практика, като не е отчел в достатъчна степен всички релевантни факти и обстоятелства във връзка с установения механизъм и причини за настъпилото ПТП, поради което е допуснал нарушение на чл. 201, ал. 2 КТ при определяне степента на съпричиняване.