Определение № 2776 от 25.07.2019, Окръжен съд - Варна
- Съд
- Окръжен съд - Варна
- Дело
- Въззивно търговско дело 1073/2019
- Вид
- Определение № 2776
- Подписан
- 25.07.2019
- Състав
- НАСУФ ИСМАЛ, ДИАНА ДИМИТРОВА МИТЕВА, ЦВЕТА ПАВЛОВА ПАВЛОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 143, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 164, ал. 1, т. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 260 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266, ал. 2, т.1-2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266, ал. 2, т.1-2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 266, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 267 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 230, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
О П Р Е
Д Е Л Е Н И Е
№
…….../…….. 2019 год. гр.Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен състав в закрито заседание на двадесет и пети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА мл. с. НАСУФ ИСМАЛ като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал въззивно търговско дело № 1073 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод на въззивна жалба с вх. № 19281/15.03.2019 г., депозирана от „Добрин 371“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, п. к. 9000, р-н „Младост“, ж. к. „Младост“, бл. 130А, вх. 5, ет. 8, ап. 14, срещу решение № 754/22.02.2019 г., постановено по гр. дело № 15153 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна, ГО, XLVI съдебен състав, в частта, с която е прието за установено, че „Технически университет – Варна“, ЕИК ********* има вземане срещу „Добрин 371“ ЕООД, ЕИК ********* за неустойка за забавено изпълнение на задължението за заплащане на наемна цена, съгласно чл. 18 от Договора за наем № 84, както следва:
1.) за сумата от 1 294.25 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода от
10.09.2016 г. до 11.10.2016 г. на задължението за заплащане на наемна цена за м.09.2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17279/2017 г. по описа на РС – Варна, 20-ти съдебен състав;
2.) за сумата от 3 520.70 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода от
16.10.2016 г. до 22.12.2016 г. на задължението за заплащане на наемна цена за м.10.2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17277/2017 г. по описа на РС – Варна, 16-ти съдебен състав;
3.) за сумата от 1 915.67 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода от
16.11.2016 г. до 22.12.2016 г. на задължението за заплащане на наемна цена за м.11.2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17277/2017 г. по описа на РС – Варна, 16-ти съдебен състав;
4.) за сумата от 362.42 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода от
16.12.2016 г. до 22.12.2016 г. на задължението за заплащане на наемна цена за м.12.2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17277/2017 г. по описа на РС – Варна, 16-ти съдебен състав;
5.) за сумата от 7 300.27 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода от
22.12.2016 г. до 06.02.2017 г. на задължението за заплащане на наемна цена за месеците октомври, ноември и декември 2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17277/2017 г. по описа на РС – Варна, 16-ти съдебен състав;
6.) за сумата от 1 190.82 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода от
15.01.2017 г. до 06.02.2017 г. на задължението за заплащане на наемна цена за м.01.2017 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17279/2017 г. по описа на РС – Варна, 20-ти съдебен състав.
Въззивникът навежда доводи за това, че решението в обжалваната част е постановено при неправилно приложение на материалния и процесуален закон, като същото се явява и необосновано. Неправилността на решението, досежно приложението на материалния закон се свежда до това, че съдът не е тълкувал разпоредбите на процесния договор за наем в съответствие с общата воля на страните, не е изследвал заявените от въззивника правопогасяващи, правоизключващи и правоизменящи възражения за кредиторова забава, за неизпълнен договор, за прихващане, базирани изцяло на облигационното правоотношение, както и във връзка с упражнено право на приспадане по реда на чл. 230, ал. 2, предл. 2-ро от ЗЗД. Не е дал отговор на въпроса „Коя страна по договора е изправна?“, за да се прецени дали правото на разваляне от въззиваемата страна-наемодател е упражнено законосъобразно, доколкото последният не е предал имота – предмет на договора за наем, в състояние годно за ползване по предназначение, което довело до невъзможността въззивникът-наемател да упражни фактическа власт върху същия.
Порокът на атакуваното решение, свързан с нарушението на процесуалния закон, се свежда до неправилната преценка на съда относно предмета на делото, оттам и предмета на доказване. Поддържа се, че съдът е дал неправилни указания при разпределяне на доказателствената тежест между страните. Счита, че фактическите изводи на съда не съответстват на събрания и приобщен по делото доказателствен материал. Въззивникът твърди, че е неправилна преценката на съда относно недопустимостта и неотносимостта на своевременно направените доказателствени искания, с което е ограничил правото му на защита в процеса. Счита, че съдът не е обсъдил доказателстата поотделно и в тяхната съвкупност, което обуславя и неправилността на преценката на съда относно доказателствената сила и стойност на приетите по делото писмени доказателства и частна СТЕ. Въззивникът-наемател твърди, че до момента наетия имот не е ползван, поради причини, за които въззиваемият-наемодател отговаря, следователно не е изпаднал в забава за заплащане на наемна цена и експлоатационни разходи, което обуславя и недължимостта на претендираните от въззиваемата страна суми, представляващи договорна неустойка.
Въззивникът моли съда да обезсили постановеното решение в обжалваната част, като в случай, че решението е допустимо да го отмени в обжалваната част, като незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния и процесуален закон и поради необоснованост.
Моли съда да допусне, на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, до разпит при режим на довеждане 4-ма свидетели за установяване на обстоятелствата, подробно индивидуализирани в молбата по чл. 143, ал. 2 от ГПК с вх. № 81038/07.12.2018 г., находяща се на стр. 22 от гр. д. № 15153/2018 г. по описа на РС-Варна, свързани с добросъвестността на ответника при изпълнение на договорното правоотношение, както и назначаването на Съдебно техническа експертиза /СТЕ/, която да отговори на въпросите във връзка с недостатъците в процесния имот и СМР, подробно описани в цитираната молба.
В срока по чл. 263 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба. Въззиваемата страна счита същата за неоснователна. Твърди, че необосноваността не е основание за неправилност на първоинстанционно решение, а само при обжалване на въззивно такова. Навежда доводи за това, че РС-Варна с определение от 14.12.2018 г. изрично не е допуснал до разглеждане възраженията за прихващане, доколкото претенцията – предмет на тези възражения е предявена по т. д. № 579/2018 г. по описа на ОС – Варна, поради което са неоснователни възраженията на въззивника, касателно възражението за прихващане.
Счита, че възраженията, досежно неизпълнен договор и забава на кредитора, са преклудирани, доколкото са направени за първи път с отговора на исковата молба по чл. 422 от ГПК, а не с възражението по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като дори да се приеме, че не са просрочени, то те са неоснователни. Поддържа, че РС-Варна не е допуснал нарушение на процесуалните правила, неуважавайки доказателствените искания на въззивника, тъй като същите са насочени за доказване на възражението за прихващане, което не е допуснато за разглеждане от първостепенния съд. Навежда доводи за това, че имотът е предаден на въззивника-наемател в състояние, което позволява същият да бъде ползван съобразно предназначението му. За този факт свидетелства и приемо-предавателния протокол, който е подписан от въззивника без забележки след оглед на процесното общежитие, като дори да има недостатъци, наемателят е знаел за същите, което обуславя приложението на чл. 230, ал. 3 от ЗЗД. Въззивникът твърди, че извършените СМР в процесното общежитие са резултат от нищожно действие, доколкото имотът е публична държавна собственост, поради което строителните дейности попадат в обхвата на приложното поле на Закона за обществените поръчки, съгласно чиито разпоредби е необходимо да се проведе нарочна процедура за избор на изпълнител, каквато в настоящия случай не е проведена.
В отговора се поддържа, че доказателственото искане на въззивника за допускане до разпит на 4-ма свидетели не следва да се уважи, доколкото част от обстоятелствата, чието доказване цели въззивникът посредством гласните доказателствени средства, попадат в ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК, а останалата част – са неотносими, тъй като не са свързани с предмета на доказване. Отделно се счита, че СТЕ също е недопустима поради невъзможността да се установи състоянието на имота към момента на предаването му поради множеството СМР, сторени от въззивника за отстраняване на недостатъците.
Въззиваемият навежда доводи за това, че в защитната теза на въззивника се съдържат взаимноизключващи се възражения.
От една страна, се твърди, че имотът не е предаден, от друга страна – че са извършени СМР в същия.
Моли съда да остави в сила решението в обжалваната част, като правилно и законосъобразно, както и да присъди сторените във въззивното производство съдебно-деловодни разноски.
В случай, че доказателствените искания на въззивника бъдат уважени, прави искане за допускане до разпит на 3-ма свидетели за установяване на фактите, свързани с огледа на наетия имот, както и поставянето на допълнителни въпроси към вещото лице по евентуалната СТЕ, свързани със СМР. Отделно представя и моли съда да приеме писмени доказателства – копие от лист от книга за попълване от посетителите на общежитие № 15 за периода 15.04.2016 г.-11.05.2016 г.
В законоустановения срок, на основание чл. 263, ал. 2 от ГПК, въззиваемата страна – „Технически университет – Варна“, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул.
„Студенстка“ № 2, е депозирала и насрещна въззивна жалба с вх. № 38570/30.05.2019 г. срещу решение № 754/22.02.2019 г., постановено по гр. дело № 15153 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна, ГО, XLVI съдебен състав, в частта, с която е отхвърлен установителният иск по чл. 422 от ГПК, предявен от „Технически университет – Варна“, ЕИК *********, срещу „Добрин 371“
ЕООД, за следните суми:
1.) за разликата над уважения размер от
1 190.82 лева до пълния предявен размер от 13 356.66 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода след 06.02.2017 г. до 30.09.2017 г. на задължението за заплащане на наемна цена за м.01.2017 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17279/2017 г. по описа на РС – Варна, 20-ти съдебен състав;
2.) за сумата от 7 766.25 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода от
03.04.2017 г. до 22.05.2017 г. на задължението за заплащане на наемна цена за месеците октомври, ноември и декември 2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17279/2017 г. по описа на РС – Варна, 20-ти съдебен състав;
3.) за разликата над уважения размер от 7 300.27 лева до размера на 15 687.84 лева - неустойка за забавено изпълнение за периода след 06.02.2017 г. до 02.04.2017 г. на задължението за заплащане на наемна цена за месеците октомври, ноември и декември 2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 17277/2017 г. по описа на РС – Варна, 16-ти съдебен състав.
В насрещната въззивна жалба се навеждат доводи за това, че решението в обжалваната част е неправилно поради допуснато нарушение на процесуалния закон, както и поради неточно приложение на материалноправните норми. Поддържа се, че РС-Варна неправилно е приел, че претендираният период за неустойката е до 06.02.2017 г. Твърди се, че в исковите молби изрично е посочено, че претенцията за неустойка е за периоди следващи датата, която съдът е приел като крайна. Въззиваемата страна в насрещната въззивна жалба счита за неправилни изводите на съда, че неустойка не се дължи след 06.02.2017 г., доколкото на тази дата е развален договорът за наем поради неизпълнение на задължението за заплащане на уговорената наемна цена, като доводите му са, че дължимите наемни вноски обхващат месеците, предхождащи развалянето на договора, а именно – м. октомври, ноември и декември 2016 г. и м. януари 2017 г.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови ново, с което да приеме за установено, че „Добрин
371“ ЕООД, ЕИК ********* дължи на „Технически университет – Варна“, ЕИК ********* горепосочените суми, както и да отмени решението в частта, с която е осъден да заплати сторените от въззивника-ответник съдебно-деловодни разноски, съразмерни с отхвърлената част от исковете.