Решение № 11003 от 05.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11003 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Г. СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от Г. СТОЕВ Гражданско дело № 20241110113878 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от ДРУЖЕСТВО срещу А.

С. Б., с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове за с предмет твърдените от ищеца притезания, обективирани в издадената заповед за изпълнение на парични задължения по реда на чл. 410 ГПК а именно: 1) сумата от 2223,83 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № FL796521 от 09.02.2016 г. ведно със законната лихва от подаване на заявлението 06.03.2020 г. до окончателно изплащане на вземането; 2) сумата от 237,03 лева, представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 09.11.2018 г. до 21.01.2020 г., 3) от 194,32 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 09.11.2018 г. до 01.03.2020 г., 4) както и сумата от 253,60, представляваща такси за периода от 12.11.2018 г. до 01.03.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.

№ 12554/2020 г. по описа на СРС, 24-ти състав.

Ищецът от ДРУЖЕСТВО, твърди, че на 09.02.2016 г. бил сключен Договор за потребителски кредит № FL796521 от 09.02.2016 г. между него, в качеството му на кредитодател, и А. С. Б., в качеството му на кредитополучател, по силата на който предоставил в заем сумата от 4247,20 лв. за текущи нужди, изплатена на 09.02.2016 г. по личната банкова сметка на ответника. Страните по кредита уговорили променлива годишна лихва, представляваща сбор от референтен лихвен процент /6-месечен СОФИБОР/ плюс надбавка фиксирана договорна надбавка в размер на 8,860 %, която банката актуализира два пъти годишно. Твърди, че ГПР на отпуснатия кредит бил в размер на 13,83 %. По кредита били начислени месечни такси за обслужване на разплащателната сметка, разкрита за 1 потребителския кредит, както и такси по чл. 2, ал. 2 от договора. Сумата по кредита следвало да бъде върната на 60 бр. погасителни вноски, всяка от тях платима до 9-о число на месеца, с краен падеж за погасяване на кредита09.02.2021 г. Поддържа, че поради неплащане на погасителна вноска с падеж 09.11.2018 г. и следващите е обявил предсрочна изискуемост на кредита след писмено уведомление до всеки от длъжника, като било образувано заповедно производство по чл. 417 ГПК. Моли за уважаване на предявените искове спрямо ответницата. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорват предявените искове. Релевира възражение за погасяване по давност на претенциите.

Релевира възражения за нищожност на целия договор за потребителски кредит с довод, че е не отговаря на изискванията за размер на шрифт по чл. 10, ал. 1 ЗПК, както и на изискванията съобразно чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 ЗПК. Намира, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите по кредита, който не е посочен в действителния му размер на ГПК, така и че същият многократно надвишава допустимия такъв съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговореният в договора размер на застрахователна премия е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР и съставлява общ разход по кредита за потребителя, с което се надвишава прага на ГПР, предвиден в чл.

19, ал. 4 ЗПК. Начисляването и събирането на възнаграждения за допълнителни услуги не представлявало плащане за услуги, а били прикрити разходи по кредита, с които се стигало до надхвърляне ограниченията на закона за максимален размер на ГПР, с оглед на което клаузите за уговорените възнаграждения били нищожни. Относно събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита, поддържа да е налице забрана с нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Счита, че е налице противоречие с добрите нрави относно уговорения размер на договорна лихва, тъй като същата надвишава трикратния размер на законната лихва. Моли за отхвърляне на исковете.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Правопораждащият фактически състав по иска с правна квалификация чл. 79, ал.

1 ЗЗД включва 1) наличие на валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за потребителски кредит; 2) в изпълнение на който кредиторът е предоставил, съответно потребителят е усвоил договорената сума, 3) наличието на валидна клауза от договора, предвижда размера и начина на формиране на договорната възнаградителна лихва, включително на предварително уговорените такси и неустойки.

В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; както и валидността на клаузата определяща размера и начина на формиране 2 на възнаградителната лихва, уговорени такси и неустойки, т.е. липсата на неравноправни клаузи в процесния договор за потребителски кредит.

В тежест на ответника е да установи в условията на пълно и главно доказване е да установи фактите, че е погасил процесното вземане.

По възражението за погасяване по давност на спорното материално право - в тежест на ищеца е да докаже, че от настъпване на изискуемостта на вземанията са налице обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД В тежест на ищеца е да установи в условията на пълно и главно доказване факта на изпадането в забава на ответника, т.е. от кой момент е настъпила изискуемостта на съответното притезание за главница, както и размера на мораторната лихва за забава за процесния период.

Настоящата инстанция с доклада по делото е приела за безспорно и ненуждаещо се от доказване че между страните е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № FL796521 от 09.02.2016 г.

Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 4 247,20 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в срок от 60 месеца, на равни месечни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника. Ответникът е бил изправна страна по процесното правоотношение в периода от 09.02.2016 г. до 13.11.2018 г., след което е преустановил погасяването на задължението за връщане на заетата сума.

Настоящата инстанция е допуснала служебно въпроси към поисканата съдебносчетоводна експертиза с оглед приложението на императивната нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК.

На вещото лице е възложена задачата да изчисли размера на възнаградителната лихва без да се взема предвид едностранното увеличение на лихвения процент, т.е. какъв е размера на изискуемата възнаградителната лихва при първоначално уговорения лихвен процент.

Страните са уведомени, че съдът ще разгледа въпроса относно възможното наличие на неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, като на ищеца е указано, че носи тежестта да установи в условията на пълно и главно доказване, че клаузата на чл. 7 от процесния договор, предвиждаща едностранна промяна на лихвения процент, е равноправна и валидна, съответно не накърнява интересите на потребителя и изискването за добросъвестност.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите 3 на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Съгласно заключението на допълнителната СЧЕ, което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно, се установява, че към датата на постановяване на заключението е платена сумата от 3 248,13 лева. Вещото лице е достигнало до заключение, че при изчисляване на действителния ГПР с включване на разходите по кредита за възнаградителна лихва, такса за разглеждане и месечни такси за обслужване според условията на договора, е в размер на 15.00%, съгласно изчислението по колона 11 на таблица 4.1. Към този процент вещото лице не е взело предвид и задължението за заплащане на застрахователните премии, които според практиката на СЕС са задължителен елемент от ГПР към договора за кредит. В договора страните са уговорили ГПР в размер на 13.83%, т.е. налице е разминаваме между реалния процент на разходите и посочения в договора.

Съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.

Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига 4 заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки процесните клаузи, предвиждащи заплащане на такси за допълнителни услуги, достига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК.

Съгласно Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.

Разпечатката съдържа 34 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/88b06488-4a83-49ea-a80c-8f1011dbbc43