Решение № 811 от 12.04.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 811 гр. София, 12.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ивелина Симеонова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100508038 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 20060475 от 08.03.2021 г. по гр.д.№ 20847 по описа за 2020 г. СРС, Второ ГО, 77-ми състав ОТХВЪРЛЯ предявените от С.Т.Х. против 19 СУ „Е.П. “– гр.София, искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, и т.3, вр. чл. 225, ал.1 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца поради налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение“ и за обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 7 180.37 лв. за периода 18.05.2020г.-18.11.2020г., както и иска с правно основание чл. 224 КТ за обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 425.75 лв.

Подадена е въззивна жалба от С.Т.Х. /ищец пред СРС/.

Решението се обжалва изцяло.

Твърди се че мотивите и диспозитива на решението били взаимно противоречиви- от една страна съдът приемал уволнението за незаконно, а от друго отхвърлял претенциите;.липсвало произнасяне от страна на съда по възражението на ищцата, че била уволнена от длъжност, която не заема.

1

Действително, нарушенията на ищцата били описани в обем от четири страници, но не били конкретизирани по период, както и не било посочено дали се касае до действия или бездействия. Заповедта се позовавала на констативен протокол, но и там нарушенията не били конкретизирани. Наред с това заповедта за уволнение сочела на допуснати от нея нарушение по длъжностна характеристика за заемана от нея предходна длъжност.

Неправилно СРС приемал, че ищцата не била оспорила приписаните й със заповедта за уволнение нарушения, точно обратното – още с исковата молба това било сторено. Твърди, че ответника не бил изпълнил дадените му указания с доклада по чл.140 ГПК във връзка с разпределението на доказателствената тежест. Неправилно СРС не се бил произнесъл по направеното искане за съединяване на производствата по двете, заведени от ищцата дела – настоящето първоинстанционно и гр.д.№ 16862/2020 г. с правно основание чл.173 а, ал.1 КТ вр. с чл.7, ал.2 от Мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.05.2020 г. По този начин било допуснато нарушение на чл.157, ал.1,изр.1 и чл.159, ал.1 ГПК. Неправилно СРС не се бил произнесъл по възраженията на ищцата, че документите във връзка с отпуската й не й били връчени надлежно, тъй като същите били връчени по Вайбър поради което не била обвързана с тях. Освен това на ищцата бил отнет достъпа до служебната поща и електронният дневник, което съставлявало незаконно допускане до работа. Тези възражения били констатира от СРС, но липсвал анализ. По отношение на обезщетението по чл.225, ал.1 КТ конкретизира, че е останала без работа четири месеца, тъй като от 15.09.2020 г. била започнала работа при друг работодател. По отношение на обезщетението по чл.224 КТ се позовава на заключението на вещото лице Й.-М..

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което претенциите да бъдат уважени. Разноски се претендират.

По въззивната жалба е постъпил отговор от 19 СУ „Е.П.“/ответник по пред СРС/. Излага се становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение. Счита, че от съда правилно е установена фактическата обстановка; събраните по делото доказателства били анализирани в тяхната съвкупност и въз основа на тях съдът бил достигнал до правилни правни изводи. Не били допуснати сочените 2 във въззивната жалба нарушения на материалния и процесуален закон.

Претендира разноски.

По допустимостта на жалбата:

Срокът по чл.259, ал.1 ГПК ще тече от датата на връчването на решението–17.03.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 31.03.2021 г./по пощата/, поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.

Тъй като въззивницата е ищец в производството пред СРС и предявените от нея искове не са били уважени, то за въззивницата е налице правен интерес от обжалване, затова съдът намира, че въззивната жалба е допустима.

По основателността на жалбата:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от представените по делото доказателства, се установява, че работодателят е издал Заповед № 1323/12.05.2020г., с която е наложил на ищцата на длъжност „учител“ в 19 СУ „Е.П.“ – София, дисциплинарно наказание „Уволнение“ за нарушения по чл. 187, ал.1, т.3,7,8 и 10 КТ, чл. 107к, ал.4 и чл. 107л, ал.1/3/, /4/, /5/ КТ, чл. 219, ал.2, т.2 от Закона за предучилищното и училищно образование и чл. 5, ал.1, т.1 до т.4, т.17 от Наредба № 15 от 22.07.2019г. за статута и професионалното развитие на учителите, директорите и другите педагогически специалисти, на седмичното разписание, утвърдено със заповед на директора, както и на посочени разпоредби от Правилника за дейността на училището.

Според СРС противно на поддържаното от ищцата, в заповедта дисциплинарните нарушения не били посочени само чрез препратки към правни норми, а на 2 печатни страници били изложени и описани нарушенията, извършени от ищцата, чрез посочване на времето на извършване, поведението на ищцата, т.е. от обективна страна какво била извършила, както и задълженията, които била нарушила.

Заповед № 1323/12.05.2020г. била оформена като връчена на ищцата на 3

12.05.2020г., като било вписано „при отказ на служителя да се яви за получаване на заповедта“, който отказ бил оформен с подписите на двама свидетели, чийто имена били посочени.

Ищцата не оспорвала, че Заповед № 1323/12.05.2020 г. й е била връчена – напротив – представяла същата, оформена с подписите на свидетелите, което било индикация, че е запозната със съдържанието й и че заповедта й е била връчена.

Доколкото ищцата не оспорвала връчването по посочения в заповедта начин, не подлежало на обсъждане законосъобразността на оформяне връчването на заповед за налагане на дисциплинарно наказание уволнение при отказ служителят да се яви да получи заповедта. Ищцата не навеждала доводи тази заповед да не й е била връчена, поради което кога и как тя е получила преписа оставало извън предмета на делото. Така или иначе, датата на връчване на тази заповед била релевантна единствено по отношение срока за предявяване на иска и началната дата, от която се дължи обезщетение за принудително оставане без работа, но не била относима към законосъобразността на процесното уволнение.

С последваща Заповед № 1331/18.05.2020г. на директора на ответното училище, на основание чл. 330, ал.2, т.3 КТ и Заповед № 1323/12.05.2020г. бил прекратен трудовия договор с ищцата, като било посочено, че тя е заемала длъжност „старши учител в гимназиален етап“.

Ищцата твърдяла, че тази заповед й е връчена на 21.05.2020г. и ответникът не оспорвал това. Ищцата възразявала единствено, че трудовото й правоотношение е прекратено със Заповед № 1334/18.05.202 0г. Не твърдяла и не представяла доказателства тази заповед да е връчена на ищцата.

Установявало се по делото, че със Заповед № 1333/18.05.2020г. директорът на ответното училище е отменил своята предходна Заповед № 1331/18.05.2020г.

При така установеното до тук СРС е приел, че работодателят е издал първо заповед, с която е наложил на ищцата дисциплинарно наказание „Уволнение“. Тази заповед била връчена на ищцата, за което между страните не се спорело. С последваща заповед № 1331/18.05.2020г. директорът прекратил трудовото правоотношение, като макар в нея да била посочена грешна правна квалификация, заповедта била мотивирана с посочване на 4 предходно издадената заповед за налагане на дисциплинарно уволнение. В същия ден, с нова своя Заповед № 1333 Директора отменил Заповед № 1331 и пак в същия ден издал Заповед № 1334 за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 330, ал.2, т.6 КТ.

С оглед на така установеното от фактическа страна, се налагал извод, че трудовото правоотношение между страните е прекратено с връчването на ищцата на Заповед № 1323/12.05.2020г. за налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение“.

Съгласно чл. 335, ал.3 КТ, при прекратяване на трудовия договор без предизвестие /каквото било дисциплинарното уволнение/, трудовото правоотношение се прекратявало от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора.

Съгласно чл. 195, ал.3 КТ дисциплинарното наказание се смятало за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато била изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка.

Както се приемало в Решение № 135/06.06.2012г. по гр.д. № 994/2011г., III г.о. с издаването на Заповед № 1323/12.05.2020г. за налагане на наказанието дисциплинарно уволнение, в която били посочени нарушителят, описание на нарушението и време на извършването му, както и законовия текст, въз основа на който се налагало наказанието, работодателят бил осъществил формално правото си да прекрати трудовото правоотношение с ищцата, тъй като налагането на дисциплинарното наказание уволнение било едновременно и акт за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което не било необходимо връчването и на отделна заповед по чл. 330, ал.2, т.6 КТ. Разпоредбата на чл. 195, ал.1 КТ изисквала дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана писмена заповед, в която се посочвал нарушителя, нарушението, кога е извършено, наказанието и законовия текст, въз основа на който се налага. От друга страна разпоредбата на чл. 330, ал.2, т.6 КТ предвиждала, че работодателят прекратява трудовия договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Анализът на тези две правни норми сочел, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди – една за налагане на дисциплинарно наказание и втора - за прекратяване на трудовото 5 правоотношение. Поради това издаването на само една заповед, с която се налага наказание „уволнение“ било напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. В този смисъл били и Решение № 43/10.02.2014г. по гр.д. № 4082/2013г. на ВКС, IV г.о., Определение № 490/30.05.2018г. по гр.д. № 441/2018г. на ВКС, IV г.о. и др., съображенията в които СРС е споделил. С оглед на това без правно значение било обстоятелството, че Заповед № 1331/18.05.2020г. е отменена от работодателя, а Заповед № 1334/18.05.2020г. не е връчена на ищцата. С връчването на заповедта за налагане на наказанието „Уволнение“ едновременно било прекратено и трудовото правоотношение. Датата на прекратяването следвало да се счита тази, на която писменото изявление на работодателя било достигнало до работника или служителя, като в случая това следвало да се счита датата 12.05.2020г., посочена в заповедта като дата на връчване при отказ, като нито тази дата, нито връчването при отказ, нито достигане съдържанието на заповедта до знанието на ищцата се оспорвали от нея.

Възражението на ответника, че искът е погасен по давност поради това, че в петитума на исковата молба ищцата била поискала отмяна на уволнението със Заповед № 1331/18.05.2020г., а всъщност то било извършено със Заповед № 1334/18.05.2020г. и двумесечния срок по чл. 358, ал.1, т.2 КТ за оспорване на последната бил изтекъл, СРС е приел за неоснователно.

Искът по чл. 344, ал.1, т.1 КТ бил един, независимо от това колко заповеди за прекратяване са били издадени, и той бил за отмяна на прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това в нормата той бил формулиран като иск за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Поради това било достатъчно да е ясно от исковата молба, че е предявен иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, което в случая било безспорно ясно. В този смисъл били и Решение № 440/14.12.2011г. по гр.д. № 960/2010г. на ВКС, III г.о., Решение № 111/05.07.2016г. по гр.д. № 4935/2015г. на ВКС, IV г.о. и др.