Решение № 22 от 20.01.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 22 гр. София, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Деница Вълкова

Виолета Магдалинчева при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора Б. Г. Д. като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200874 по описа за 2024 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена лично от подсъдимия Д. И., против въззивно решение № 100/12.08.2024 г., постановено по ВНОХД № 169/2024 г. от Апелативен съд – Варна.

В жалбата присъства цифрово позоваване на основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Поддържайки наличието на тези касационни основания, подсъдимият настоява, че допуснатите от апелативния съд нарушения са обусловили неизясняване на фактическата обстановка и на правната квалификация на деянието. Касаторът намира, че съдът е пренебрегнал наличните по делото смекчаващи обстоятелства и е надценил значението на отегчаващите такива. В тази връзка са и твърденията, че той е лице с ниска степен на обществена опасност, противно на съдебната оценката.

Определената санкция лишаване от свобода е оценена като прекомерно тежка и поради това – явно несправедлива. В заключение се отправя искане за намаляване на наказанието и отмяна на приложението на чл. 68, ал. 2 от НК.

В съдебното заседание подсъдимият Д. И. и неговият защитник, редовно 1 призовани, не се явяват.

Частният обвинител Е. И. Е. не участва в касационното производство.

Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Добрич с присъда № 3/16.04.2024 г., постановена по НОХД № 38/2024 г., признал подсъдимия Д. И. за виновен в това, че на 10.12.2022 г., на главен път ІІ-27, при управление на моторно превозно средство – микробус, марка „Мерцедес“, нарушил правилата за движение по чл. 20, ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И.Е. и средни телесни повреди на Е.К., на Д.Н. и на Н.Н., като деецът е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „г“ във вр. с чл.343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1 във с чл. 342, ал. 1 от НК му определил наказание от девет години лишаване от свобода, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК намалил на шест години лишаване от свобода, търпимо при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия И. от правото да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от осем години. С присъдата подсъдимият е бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с ал. 1 във с чл. 342, ал.

1 от НК. На основание чл. 68, ал. 2, пр. 2 от НК съдът привел в изпълнение изцяло наложеното на подсъдимия наказание осем месеца лишаване от свобода, определено му по НОХД № 582/2021 г. на Районен съд – Добрич.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия И.. С атакуваното по касационен ред решение апелативният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт.

Касационната жалба е частично основателна, макар не всички изложени в нея аргументи да намират опора в материалите по делото.

Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма, след като подсъдимият И. на основание чл. 371, т. 2 от НПК 2 признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях.

Поддържаното в жалбата възражение за неизяснена фактическа обстановка поради допуснати от апелативния съд нарушения не е обвързано с конкретика, съответно не е доразвито. Затова във връзка с него може единствено да се отбележи, че при избрания от подсъдимия ред за разглеждане на делото той е длъжен да се съобрази с неговите ограничения, изключващи изменение на вече признатите факти, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Ето защо бланкетно заявеното твърдение, че съдът не е изяснил „действителната фактическа обстановка“ не може да се обсъжда в контекста на съществени процесуални нарушения. Доводът, че процесното деяние не е получило вярна правна оценка, също е декларативно заявен без да са предложени разяснения в тази насока. В рамките на признатите от подсъдимия факти още основният съд е приел, че приложимият материален закон е този по чл. 343а, ал. 1,б. „г“ от НК и е оправдал подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение.

Незаслужен е и упрекът на касатора за неотчитане като смекчаващи отговорността фактори оказаната от него помощ на пострадалите лица и направеното признание на фактите. Действията на И., насочени към оказване на помощ на пострадалите, са съобразени от съдебните инстанции с приложението на привилегирования състав по чл. 343а от НК, включващ като обективен елемент последващото поведение на дееца, по отношение на който елемент действа забраната на чл. 56 от НК за третирането му като смекчаващо обстоятелство. Неоснователна е и втората претенция, защото само по себе си изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК, представлявайки условие за разглеждане на делото по реда на диференцираната процедура, също не е могло да бъде повторно взето предвид при индивидуализация на наказанието.

При обсъждане на въпроса за наказанието апелативният съд в декларативен порядък е приел, че размерът от девет години лишаване от свобода, определен по реда на чл. 54 от НК преди дължимата се редукция с оглед проведената процедура, е съответен на отегчаващите отговорността обстоятелства – криминалната биография на подсъдимия И., предходните нарушения на правилата за движение, санкционирани по административен ред, и тежестта на извършеното престъпление.

3

Несъмнено, при определяне конкретния размер на наказанието събраната по делото информация за всички аспекти на личността на дееца, включително данните за неговата минала съдимост, както и тези, определящи го като водач на моторно превозно средство, подлежи на съдебно обмисляне.

Изложеното в атакувания съдебен акт оскъдно обсъждане на посочените обстоятелства се споделя частично от касационната инстанция, като изрично се подчертава, че спорна е само придадената им тежест. Инертно апелативният съд е споделил констатацията на първата инстанция, че преди деянието подсъдимият И. е осъждан многократно за престъпления от общ характер, но без да анализира съдържащите се за това данни. Част от деянията, предмет на отделните присъди, са в отношение на съвкупност, поради което следва да се считат за едно осъждане, като в приложената справка за съдимост присъства отбелязване за постановен съдебен акт, с който е определяно общо наказание (справка, л. 45 от НОХД). Съдът се е въздържал да направи и необходимата преценка за настъпила реабилитация за някои от предходните осъждания на подсъдимия – виж напр. това по НОХД № 2289/2010 г. Съдебно обмисляне в очертаните насоки е било необходимо с оглед разпоредбата на чл. 85, ал. 1 от НК и в контекста на преценката, че И. е осъждан многократно, интерпретирано от предходната инстанция като обстоятелство със значителна тежест при индивидуализацията на наказателната му отговорност.

Въззивният съд не е имал основание да пренебрегне данните за допускани от подсъдимия предходни нарушения на правилата за движение, която информация принципно позволява заключение за характеристиката му като водач на моторно превозно средство. В решението, а преди това и в мотивите на първоинстанционната присъда, е посочено единствено, че са налице множество наложени на И. административни наказания. Предходните съдебни инстанции не са се наели да проследят за какви прояви е наказван подсъдимият, а са акцентирали само върху количествен критерий и без да съобразят тяхната давност. Анализът на коментираната справка информира, че от 2009 г., когато подсъдимият И. е придобил правоспособност, той е наказван за едно резултатно административно нарушения, което е било извършено на 25.01.2011 г. Тоест, далеч преди инкриминираната дата. Останалите административни санкции са налагани през продължителен период от време, като актуалните такива са за нарушения, които не предпоставят пряко опасни 4 ситуации на пътя и риск от реализиране на пътнотранспортни произшествия – управление на МПС без колан, неносене на необходимите документи, без включени светлини през деня, без валиден стикер, за нарушение по чл. 638 от КЗ и пр. Затова, макар санкционирането на подсъдимия по административен ред правилно да е отчетено като отегчаващо обстоятелство, отдаденото му от съдебните инстанции значение не е съобразено с конкретната тежест и давност на допусканите от него нарушения по ЗДвП.

Неправилно при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия И. е взето предвид като отегчаващо отговорността му обстоятелство и това, че след датата на пътнотранспортното произшествие той е извършил престъпление по чл. 216 от НК. Отговорността на дееца следва да се прецени към момента на извършеното от него деяние, а не да се поставя в зависимост от последващи престъпни прояви, за които се носи отделна отговорност.

Всъщност, основният съд в мотивите на присъдата е съобразявал това обстоятелство най-вече при преценката си за приложението на чл. 68, ал.2 от НК, където е отдал значение на „съдебното минало и настояще на подсъдимия“.

Въпреки посочените недостатъци в изводите на съда за обхвата и тежестта на отегчаващите обстоятелства, негативна характеристика за личността на подсъдимия носи фактът, че инкриминираният понастоящем престъпен акт е извършен в рамките на изпитателния срок, определен по предходното му осъждане, както и допусканите от него административни нарушения, които и да не го представят като участник в движението със завишена опасност, все пак показват склонност към пренебрегване на задълженията му като водач. В този смисъл, направената в жалбата оценка, че касаторът е с много ниска степен на обществена опасност е преувеличена.

Въззивният съд обаче напълно е изключил от своето внимание обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, които е бил длъжен да съобрази при проверката за нивото на справедливост, постигнато с отмереното от първата инстанция наказание лишаване от свобода. В тази връзка касаторът с основание настоява, че съдът не е отдал никакво значение на изразяваното от него искрено съжаление и разкаяние за извършеното. Още на досъдебното производство, въпреки че се е възползвал от правото си да не дава обяснения по 5 обвинението, които да се разглеждат като съдействие за разкриването на истината, той е изказал своето съжаление за стореното, неотклонно поддържано и в последвалия съдебен процес. По делото няма данни, а и такива не са отчетени от предходната инстанция, позволяващи да се внесе съмнение в искреността на изразеното от И. съжаление, което е проява и на разкаяние за извършеното деяние и настъпилия резултат, изразил се в причиняване на смърт и телесни увреди на близки до него лица. Съответно, това негово отношение да е декларативно заявено, обслужващо единствено желание да бъде санкциониран по-леко. Ето защо предходната инстанция не е имала основание, правейки своята преценка за справедливото отмерване на приложимата санкция, да пренебрегва значението и стойността на проявеното от подсъдимия съжаление и разкаяние за стореното, показващо и критичност към собственото му поведение.

На следващо място, подсъдимият е извършил едно нарушение на правилата за движение, което е в причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Само за изчерпателност на проверката се отбелязва, че опасностите по изр.1 и изр. 2 на чл. 20, ал. 2 от ЗДП не могат да намерят едновременно приложение в рамките на едно и също инкриминирано поведение на подсъдимия. Изясненият механизъм на пътнотранспортното произшествие не разкрива допуснатото от подсъдимия нарушение да е реализирано по начин, изискващ да бъде оценявано на самостоятелно основание в негативен за него аспект, извън значението му на съставомерен признак.