Решение № 2260 от 05.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2260 гр. София, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка И.а

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Снежана П. Тодорова като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско дело № 20211100507360 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 20262176/26.11.2020 г., по гр. д. № 17751/2019 г. по описа на СРС, с а уважени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, предявени от В. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. **** срещу М. О., роден на **** г. в Германия, постоянно пребиваващ в България чужденец с ЛН **********, с адрес: гр. София, бул.

****, като е признато за установено, че М. О. дължи на В. И. К. сумата от общо 11 350,00 лева, включваща суми както следва:

-1 150 лева - задължение по договор за заем от 06.11.2013 г. , -1 100 лева - задължение по договор за заем от 07.11.2013 г., -900 лева - задължение по договор за заем от 08.11.2013 г., -1 600 лева - задължение по договор за заем от 11.11.2013 г., -1 600 лева - задължение по договор за заем от 12.11.2013 г. и -5 000 лева - задължение по договор за заем от 14.11.2013 г., ведно със законна лихва от 20.7.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума по ч.гр.д.№ 49549/2017 г., по описа на СРС, 40 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като е отхвърлен предявеният иск на В. И. К. срещу М. О. за признаване на установено, че М.

О. дължи на В. И. К. лихва за забава в размер на 3 797,22 лв. за периода от 5.4.2014 г. до 19.7.2017 г. Присъдени са разноски съобразно уважената част на решението.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника М.

О., чрез особения му представител адв. Я., в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, в която се 1 излагат доводи за недопустимост на решението. Релевирани са доводи за наличие на противоречие между издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК от 01.11.2018 г. и исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото съдебно производство. На това основание се моли въззивният съд да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да прекрати настоящото производство. При условията на евентуалност, ако въззивният съд не приеме доводите аз недопустимост на обжалвания съдебен акт, се иска решението да бъде отменено като неправилно и необосновано, тъй като не е доказано, че основанието за извършването на преводите от ищеца по банковата сметка на ответника е именно договор за заем.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемия-ищец, чрез процесуалния му представител – адв. А., с който жалбата се оспорва с доводи за неоснователност и се моли съдът да потвърди обжалваното решение като допустимо и правилно. Претендира разноски, съобразно списък на разноските по чл. 80 ГПК, представен по делото с молба от 28.03.2022 г.

Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за лихва за забава в размер на 3797,22 лв. за периода от 5.4.2014 г. до 19.7.2017 г., е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, подадена от В. И. К., след проведено производство по реда на чл. 410 и сл. ГПК. Посочва се, че ищецът подал заявление, въз основа на което било образувано ч.гр.дело № 49549/2017г. на СРС, 40 състав. Била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.11.2018г., с която било разпоредено М. О., ЛНЧ **********, да заплати на В. И. К., сумата от 1 150 лева - задължение по договор за заем от 06.11.2013 г., 1 100 лева задължение по договор за заем от 07.11.2013 г., 900 лева - задължение по договор за заем от 08.11.2013 г., 1 600 лева - задължение по договор за заем от 11.11.2013 г., 1 600 лева - задължение по договор за заем от 12.11.2013 г. и 5 000 лева - задължение по договор за заем от 14.11.2013 г., ведно със законна лихва от 20.7.2017 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 3 797,22 лв. за периода от 5.4.2014 г. до 19.7.2017 г. и разноски по делото. Заповедта била връчена на М. О. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на В. К. са указани правата му по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

Посочва се, че всички суми са предадени на М. О. по банков път, като са представени платежни нареждания. Поискано е от съда да се установи съществуването на задълженията в посочените размери. С молба от 05.06.2019 г. ищецът е уточнил по размер и период претенцията си за мораторна лихва по всеки от твърдените договори за заем. Ищецът претендира установяване на вземанията му и присъждане на разноски за заповедното и за исковото производство.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден писмен отговор от ответника, чрез назначения му от съда особен представител – адвокат Е. Я., с който предявените искове се оспорват по основание и размер. Посочва се, че липсват доказателства за сключени между страните устни договори за заем. Оспорва се твърдението, че банковата сметка в платежните нареждания принадлежи на М. О.. Сочи се, че от вписването в платежните нареждания на израза „предоставени средства” не може да се изведе наличие на заемно правоотношение. Твърди се, че средствата са дадени за изпълнение на задължение на 2 самия ищец, като се поставя акцент на наличие на разногласия между страните във връзка с ремонтни дейности. Посова се, че покана през БТПП не е връчена надлежно, поради което не се установява и падеж на вземанията.

По делото е приложено заповедното производство, развило се по ч.гр.д. № 49549/2017г., по описа на СРС, 40 състав, от което се установява, че въз основа на заявление вх. № 3057219/20.07.2017 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 01.11.2018 г., с която е разпоредено М. О. да заплати на В. К. сумата от 11 350 лв., от които 1 150 лева - задължение по договор за заем от 06.11.2013 г., 1 100 лева задължение по договор за заем от 07.11.2013 г., 900 лева - задължение по договор за заем от 08.11.2013г., 1 600 лева - задължение по договор за заем от 11.11.2013г., 1 600 лева - задължение по договор за заем от 12.11.2013 г. и 5 000 лева - задължение по договор за заем от 14.11.2013 г., ведно със законна лихва за периода от 20.07.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 3 797,22 лв. за периода 05.04.2014 г. 19.07.2017 г. и 1 702,94 лв. - разноски по делото. Към заявлението са представени шест преводни нареждания, от които се установява, че на датите, посочени в тях В. К. е наредил по банкова сметка, разкрита в „Банка ДСК“ АД, с посочен получател М. О., суми с основание „Предоставени средства“, както следва: сумата от 1 150 лева на 06.11.2013 г., 1 100 лева на 07.11.2013 г., 900 лева на 08.11.2013 г., 1600 лева на 11.11.2013 г., 1 600 лева на 12.11.2013г. и 5 000 лева на 14.11.2013 г.

От приетото в производството пред първоинстанционния съд Постановление за прекратяване на наказателно производство от 15.05.2017 г. по пр.пр. № 24906/2015 г. по описа на СРП се установява, че М. О. е дал показания, че е получавал суми от В. К. в заем и че двамата са водили електронна кореспонденция за това, а също така, че по преписката е установено, че при всички разговори и в цялата кореспонденция на М. О. с В. К., не е налично искане на парични средства във връзка с осигуряване на определени услуги (работа, клиенти или други), а точно обратното – исканията са за предоставяне на парични заеми и изградената у В. К. представа е била именно, че предоставя пари в заем на М. О..

В първоинстанционното производство е приета и електронната кореспонденция, водена между страните в периода от 10.10.2013 г. до 21.02.2014 г., в която процесните суми са посочени по размер и дати, на които са преведени от въззиваемия-ищец на въззивника-ответник.

Пред първоинстанционния съд е изслушано и прието, без оспорване от страните, заключение на ССчЕ. От заключението се установява, че от извършената проверка в счетоводството на „Банка ДСК“ ЕАД вещото лице е установило, че сметката с IBAN ****, посочена в преводните нареждания, принадлежи на М. О., както и че по сметката за периода от 06.11.2013 г. до 14.11.2013 г. са постъпили сумите в общ размер от 11 350,00 лв., както следва: 1 150 лева на 06.11.2013 г., 1 100 лева на 07.11.2013 г., 900 лева на 08.11.2013 г., 1 600 лева на 11.11.2013г., 1 600 лева на 12.11.2013г. и 5 000 лева на 14.11.2013 г. От вещото лице е установено също, че през периода 06.11.2013г. 14.11.2013г. са постъпвали и други суми по посочената сметка на ответника и не може да се установи кои от разпоредителните действия (теглене, нареждане в друга сметка, разплащания), извършвани с наличните средства по сметката, са извършени точно с процесните суми. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд вещото лице е уточнило, че в деня, за който е правена проверка по сметката на М. О. е имало между 20 000лв. и 30 000лв., като процесните суми са били част от тези средства и титуляра на сметката се е разпореждал с всички налични такива.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна 3 страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество се явява неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.

Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.

Въззивният съд намира оплакванията на особения представител на жалбоподателя за недопустимост на решението за неоснователни.

Видно от Заявление вх. № 3057219/20.07.2017 г., по описа на СРС, заявителят е посочил всяка сума и датата на нейното плащане: 1 150 лева на 06.11.2013 г., 1 100 лева на 07.11.2013 г. 900 лева на 08.11.2013 г. 1 600 лева на 11.11.2013 г., 1 600 лева на 12.11.2013 г. и 5 000 лева на 14.11.2013 г. В издадената заповед за изпълнение при изписванено от какво се състои задължението, за което е издадена, единствено датата, на която е извършен превод на сумата от 5 000 лева е посочена погрешно – 14.11.2018 г., вместо правилното – 14.11.2013 г. Касае се за фактическа грешка, която няма пречка да бъде поправена, а материалното право като предмет на заповедното производство се определя от заявителя със заявлението, в което вземанията са надлежно индивидуализирани по основание и размер.

Относно соченото във въззивната жалба несъответствие между исковата молба и заповедта за изпълнение, настоящият въззивен състав намира, че такова не е налице, доколкото с молба вх. № 5096621/05.06.2019 г. на СРС, процесуалният представител на ищеца е отстранил допуснатите от него технически грешки в исковата молба, посочвайки дати на плащания през 2018 г., вместо 2013 г. Тези обстоятелства са констатирани от първоинстанционния съд с Определение № 101355 от 27.05.2020 г. и несъответствията са преодолени с проекта за доклад по делото, обективиран в това определение. Въззивният съд споделя този извод на районния съд. Касае са грешка, допусната в заповедта за изпълнение, издадена по реда на чл. 410 ГПК, за която няма процесуална пречка да бъде отстранена в исковото производство. Този извод е правилен, защото констатираната грешка не е допусната в съществените реквизити на заповедта изпълнение, визирани в чл. 412 ГПК. Задължението, за което е издадена процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е посочено вярно, като от какво се състои това задължение няма пречка да бъде коригирано от исковия съд, доколкото се касае за грешка. Определящо е посоченото в заявлението, което напълно съответства на уточненията относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, направени с молба вх. № 5096621/05.06.2019 г. на СРС.