Решение № 242 от 20.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 242 гр. Пловдив, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330113626 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Х. И. З., ЕГН: **********, срещу „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: 202531869, с която е предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 21, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на ** г. е сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1800, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,08%, годишен процент на разходите - 49,86%.

Съгласно договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.9, ад.2 от ОУ към договора, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът па осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ 1 документ за размерът на получавания от тях доход.

Твърди, че в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в договора, респ. на ОУ към договора за кредит от договора, същият дължи неустойка в размер на 2001,56 лева, която той следва да простира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Ищецът излага, че е усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за неустойка.

Ищецът твърди, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и тьрговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерииестеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, па които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид па уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

Ищецът твърди, че ответникът заобикаля материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем.

Ищецът твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестност и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.

Моли съдът да прогласи нищожността на клаузата от договора за кредит от **г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 2001,56 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, в който същият заявява, че счита иска за неоснователен и недоказан. Твърди, че клаузата за неустойка е действителна и не накърнява добрите нрави. Ответникът не оспорва обстоятелството, че между ответното дружество и ищeца е сключен договор за заем № ** от ** г.. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че неуточнената клауза по договора за заем е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, поради нарушаване на принципа на добросъвестност и справедливост.

Твърди, че процесната клауза не нарушава посочените принципи, тъй като същата води до значително несъответствие между правата и задълженията на страните, породено от неизпълнението на вмененото по 2 договора задължение на заемополучателя, да предостави обезпечения, отговарящи на критериите посочени в Договора за заем.

В чл. 5, ал. 1 от Договора за заем е уговорено, че потребителят е длъжен да предостави поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените условия, като в ал. 2 на чл. 5 е уговорен и съответен срок за предоставяне на тези обезпечения. Ищецът преди сключването на договора е бил запознат с обезпеченията, които следва да предостави на кредитора, доколкото същите са ясно посочени в предоставения му Стандартен европейски формуляр, а също и в самия договор за заем. В процесния договор всички уговорки са ясно формулирани за потребителя.

Всички дължими от ищеца суми също са били посочени в договора за заем. В неустоечната клауза е уговорен и размерът на дължимата неустойка, а именно сумата от 2,001.56 лв. С оглед на посоченото ответникът твърди, че договорът за заем отговаря на всички условия на чл. 11 ЗПК.

Ответникът излага, че при сключването на договора ищецът е могъл да прецени икономическите последици, който ще възникнат за него по договора за заем. Ответникът твърди, че клаузата за неустойка не е прикрита договорна лихва, както и че, договореният ГЛП е законосъобразен.

Ответникът моли съдът да отхвърли изцяло предявения иск срещу „Сити Кеш“ ООД като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

С протоколно определение от 03.12.2024г. съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните следните обстоятелства: между страните е сключен Договор за заем № ** от ** г.; В чл.

5, ал. 1 от Договора за заем е уговорено, че потребителят е длъжен да предостави поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените условия, като в ал. 2 на чл. 5 е уговорен и съответен срок за предоставяне на тези обезпечения; В неустоечната клауза е уговорен и размерът на дължимата неустойка, а именно сумата от 2,001.56 лв., както и че в настоящия случай договорната лихва е единственият разход взет предвид от кредитора при определяне размера на годишния процент на разходите /ГПР/, а уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение не е включена в ГПР по кредита.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност 3 на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Изискванията, които чл. 11 от Договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в съответния размер, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане, или поръчител, който да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В настоящия случай, ответникът сам признава, че в ГПР по договора за кредит не е включена дължимата „неустойка” в размер от 2001, 56 лева. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това се установява и от заключението на ВЛ К. по допуснатата 4 от съда ССчЕ, което се кредитира изцяло.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а от тук следва, че и процесната клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение е недействителна, а предявеният иск е основателен и доказан.

При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на 80 лева – държавна такса, 200 лева – депозит за ССчЕ лева за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на ЕАД Е. И.а се следва възнаграждение за оказаната правна помощ, което съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът определи в минимален размер от 480 лева с ДДС.