Определение № 476 от 25.07.2025, Окръжен съд - Монтана

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 476 гр. М., 25.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – М. в закрито заседание на двадесет и четвърти юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Аделина Тушева

Албена Миронова като разгледа докладваното от Албена Миронова Въззивно частно гражданско дело № 20251600500308 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 420, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба рег. № 7492/16.06.2025 г. на Районен съд М., от И. И. С., ЕГН ***, в качеството на ЕТ „И. – И. С.“, ЕИК ***, гр. М., чрез пълномощника си адв. В. Л. М., САК, срещу Определение № 698/13.05.2025 год., по ч.гр.д. № 623/2025 год. по описа на МРС, с което съдът е оставил без уважение молбата й за спиране, на основание чл. 420, ал. 2, вр. т. 2 и 3 от ГПК изп. дело № 20257480400344 по описа на ЧСИ М.И., рег. № 748.

В частната жалба се твърди, че в случая съдът неправилно се е ограничил до формална проверка на договора за кредит без да обсъди ангажираните от длъжника доказателства, които счита за достатъчни за да разколебаят твърденията на кредитора за наличие на изпълняемо право, както и за да обосноват предположение, че сключеният между страните договор за кредит, макар озаглавен „бизнес кредит“ не е търговска сделка, а прикрит договор за потребителски кредит.

Иска се да бъде отменено обжалваното определение и молбата за спиране на изпълнителното производство да бъде уважена.

Насрещната страна „С. (Л.)“ САРЛ, частно дружество с ограничена отговорност, със седалище и адрес на управление: Л., ул. Н. № 2А, регистрирано в Търговския и дружествен регистър на Л. под № ***, чрез пълном., адв. Ц. К., АК П. е депозирала писмен отговор, в който счита доводите на жалбоподателя за неоснователни, тъй като в случая длъжникът не може да се ползва от потребителска защита, а оборването на презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ следва да стане не пред заповедния съд, а в хода на предстоящото исково производство. Затова обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.

Съдът намира, че частната жалба е редовна – съобщението е получено 1 на 10.06.2025 г., а жалбата е подадена на 16.06.2025 год., като дължимата държавна такса от 15 лв. е внесена.

Частната жалба е допустима, като подадена от активнолегитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването и в преклузивния срок за обжалване, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, поради което подлежи на разглеждане по същество.

Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения:

В обжалваното Определение, Районен съд М., макар с оскъдни мотиви е приел, че независимо от доводите в молбата за спиране на изпълнението и независимо от ангажираните с нея от длъжника доказателства, производството остава едностранно и заповедният съд преценява редовността на представените от заявителя доказателства, в случая договор за кредит, а не решава спора по същество.

От доказателствата по делото се установява, че:

Заповед № 370/13.03.2025 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане № 1345/21.03.2025 год. и Изпълнителен лист от 14.03.2025 год. са издадени от МРС по ч.гр.д. № 625/2019 год. по Заявление на „С. (Л.)“ САРЛ, регистрирано в Търговския и дружествен регистър на Л. под № ***, чрез пълномощника си „Л.“ ЕООД, ЕИК ***, гр. П., за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 3 ГПК срещу ЕТ „И. – И. С.“, ЕИК ***, гр. М..

Посочено е, че вземането произтича от сключен между страните Договор за Бизнес кредит с клиентски № 6278/23.04.2021 год. с нотариална заверка на подписите.

Заповедта по чл. 417 ГПК е издадена за сумите 10960,01 евро – предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от 12.03.2025 год. и 4 164,09 евро – предсрочно изискуема договорна лихва за периода от 24.08.2023 год. до 26.02.2025 год., както и за разноските в заповедното производство.

Видно от приложената на л. 104 от ч.гр.д. № 625/2025 год. на МРС Покана за доброволно изпълнение, получена от длъжника на 17.04.2025 год., изп. дело № 20257480400344 по описа на ЧСИ М.И., рег. № 748 е образувано по изпълнителни листове издадени по ч.гр.д. № 625/2025 год., ч.гр.д. № 623/2025 год. и ч.гр.д. № 624/2025 год., трите на МРС.

На 05.05.2025 год. е постъпило Възражение по чл. 414 ГПК от длъжника и съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си, като такъв е предявен на 30.06.2025 год.

С Договор за Бизнес кредит с клиентски № 6278/23.04.2021 год. с нотариална заверка на подписите, „Л.“ ЕООД, ЕИК ***, гр. П. като заемодател е предоставил на ЕТ „И. – И. С.“, ЕИК ***, гр. М., като кредитополучател сумата от 12400 евро, които да бъдат върнати за срок от 90 месеца.

Уговорено е, че 3 826,19 евро от заемната сума се удържат за погасяване на Бизнес кредит с Клиентски № 6278/19.03.2019 год., 5 845,16 2 евро – за погасяване на Бизнес кредит с Клиентски № 6278/15.09.2020 год. и останалата част, 2 000 евро се предоставят на кредитополучателя по посочената от него сметка (BG75BPBI9331098222701). Договорена е годишна лихва от 27%. Месечната вноска съгласно погасителния план е 322,54 евро.

И. С. И., ЕГН ********** от гр. М. е солидарен и ипотекарен длъжник по договора. Ипотеката е учредена върху жилищен имот, апартамент в гр. М. с НА № 118, т. ІІ, рег. № 2976, д. № 211/23.04.2021 год. на нот. Р. П., рег. № 601 в РНК.

С Договор за цесия от 19.11.2024 год. „Л.“ ЕООД, ЕИК ***, гр. П. е цедирал задължението на заявителя „С. (Л.)“ САРЛ, за което длъжникът е уведомен.

От представената в молбата за спиране на изпълнителното производство извадка от личната банкова сметка на длъжника (посочена в договора за „бизнес кредит“) се установява, че същата е използвана единствено за лични нужди – погасяване на бързи кредити, други битови плащания, няма нито едно плащане свързано с каквато и да е било и да е било търговска дейност, а постъпленията са от работна заплата, детски надбавки и издръжка на деца.

От приложеното Удостоверение с Изх. № 120192501291263/06.03.2025 г. издадено от ТД Велико Търново се установява, че ЕТ не е извършвало никаква дейност. От справката за актуално състояние в ТР се установява, че то е регистрирано на 06.03.2019 год. (първият, рефинансиран с настоящия договор Бизнес кредит с Клиентски № 6278 е от19.03.2019 год.) Приложена е и справка от НОИ, от която се установява, че лицето е работило в процесния период и по настоящем на трудови договори, които също са представени. Тези представени доказателства не са оспорени и в представените отговори на взискателя.

При тези установени фактически обстоятелства съдът намира, че се касае за кредит на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. При сключването на договора заемополучателят е действал извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. Така представеният договор не е бил част от търговска дейност на длъжника/заемополучател – за нейните нужди и цели.

Въпреки посоченото при сключване на договора нейно търговско качество, длъжникът не е действал като търговец, а общото изявление на страните, че се касае за целево кредитиране за оборотни средства е било привидно (симулативно).

Това се потвърждава от вече посочените обстоятелства, че сумата по договора е била преведена по лична сметка на длъжника, връщана е била от него в лично качество, като задълженията по договора за кредит не са били зачислявани като пасив в предприятието на търговеца, тъй като такова предприятие никога не е било образувано, нито е развивало търговска дейност.

Същевременно никъде в искането за отпускане на кредита или в самия 3 договор не е била формулирана търговска цел, за която ще бъде използван кредитът. В тези документи не е било упоменато заемодателят да е поискал от заемателя изготвянето на бизнес план или друга обосновка за исканите средства. При физическо лице – търговец се касае за единство в правния субект, но и обособеност на предприятието на едноличния търговец от неговото останало имущество (Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001г. по гр.д. № 2/2001, ОСГК на ВКС). Задълженията по договора от 26.06.2019г. са били поети от И. С. в лично, а не в търговско качество.

Противно на възраженията на взискателя, презумпцията на чл. 286, ал.

3 от ТЗ е оборена.

Даденото разрешение съответства на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на Съда на Европейския съюз по прилагането й.

Директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С488/11), ECLI:EU:C:2013:341, решение на Съда от 06.07.2017г., Air Berlin & Co. Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI:EU:C:2017:523, решение на Съда от 17.05.2018г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С147/16), ECLI:EU:C:2018:320, решение на Съда от 21.03.2019г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI:EU:C:2019:232 и много други).

Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С-110/14), ECLI:EU:C:2015:538, решение от 27.10.2022г., „С.В.“ ООД (С-485/21), ECLI:EU:C:2022:839 и др.). Такива установени по делото обстоятелства се съобразяват и от настоящия съдебен състав.

Въпреки посочването на И. С. като страна по Договор за Бизнес кредит с клиентски № 6278/23.04.2021 год. с нотариална заверка на подписите в качеството й на едноличен търговец, уговарянето на получаването на сумата от 12400 евро със задължение за връщане, не е било с оглед осъществявана от нея търговска дейност, а основно за рефинансиране на два предишни договора за кредит, от 19.03.2019 год. и от 15.09.2020 год. За това заявителят/взискател е знаел, тъй като първият от посочените договори е сключен непосредствено след регистрацията й като ЕТ (06.03.2019 год.).

„Потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП е физическо лице, което получава стоки/услуги, непредназначени за търговска/професионална дейност или сключва договор извън рамките на своята търговска/професионална дейност. В пар. 13а, т. 9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. В ДР на 4

ЗЗП параграф 13 "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б. "б" от Директива 93/13 е формирана практика на Съда на Европейския съюз, в която е дефинирано понятието „потребител“, като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. В този смисъл за тълкуването на понятието потребител са решенията на СЕС по дело С-570/2021г., дело С-110/14г., С485/21г. и др. Съгласно тези актове, националният съд с оглед всички обстоятелства по делото / целта на договора, обстоятелствата, при които е сключен, а не само формално с оглед вида на договора и неговото съдържание/, следва да провери дали страна по същия може да бъде определена като потребител. С оглед практиката на СЕС потребителската защита не е ограничена от преклузиите по ГПК, съдът следи служебно, а потребителят може да се позове на тази нищожност по всяко време. (така Решение № 98/07.04.2024 год. по т.д. № 2180/2024 год., ВКС, ІІ ТО).

С оглед на така приетото съдът намира, че в случая са налице основанията на чл. 420, ал. 2, т. 2 ГПК, поради което и принудителното изпълнение по издаденият въз основа на Изпълнителен лист от 14.03.2025 год., издаден въз основа на Заповед № 370/13.03.2025 год. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, поправена с Разпореждане № 1345/21.03.2025 год. по ч.гр.д. № 625/2025 год. на РС М. следва да бъде спряно.