Решение № 296 от 16.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 296 гр. София, 16.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100511111 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от ЗАД А.Б. срещу решение № 7837/11.07.2022г. постановено по гр.д. № 71093/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 70 състав, в частта, с което е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че на основание чл.411 от КЗ дължи на ЗК „Л.И.“АД заплащането на сумата от 370,32 лв., представляваща неизплатена част от регресно обезщетение спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност за платеното застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” относно лек автомобил „Мерцедес GL350 CDI“ с рег. № ******* поради настъпило на 04.07.2018г. в гр. София пътнотранспортно произшествие по вина на водача на лек автомобил “Шкода Октавия“, с рег. № ******* чиято деликтна отговорност е застрахована по застраховка „гражданска отговорност” в ЗАД А.Б., ведно със законната лихва върху главницата считано от 20.08.2021г. и за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 48453/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 70 състав.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният е постановено при неправилно изчисление на сумите след съобразяване на извършеното преди завеждане на делото извънсъдебно плащане от страна на въззивника. Твърди, че въпреки приетата от първоинстанционният съд стойност на дължимото обезщетение от 26203,57 лв. от въззивника, неправилно е приел, че остатъка от неплатеното такова е в размер на 370,00 лв.-, при условие, че има доброволно плащане за сумата от 26558,89 лв. Моли решението да бъде 1 отменено в обжалваната му част и иска отхвърлен. Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗК „Л.И.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК не депозира писмен отговор, в хода на устните състезания по делото, процесуалният му представител счита решението на първоинстанционният съд в обжалваната му част за правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Относно иска с правно основание чл.411 ал.1 от КЗ

От разпоредбата на чл.411 ал.1 от КЗ се установяват кумулативните предпоставки, необходими за възникване на притезателното право да се претендира регресно обезщетение, а именно: 1. настъпила суброгация на ищеца в правата на увреденото лице 1) да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2) застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение и 2. причинителя на вредата да има сключен валиден застрахователен договор с ответника по застраховка „Гражданска отговорност” /ГО/.

По реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото на първоинстанционният съд като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните са обявени следните обстоятелства: към дата 04.07.2018г. . между ищецът - въззиваема страна и собственика на лек автомобил „Мерцедес GL350 CDI“ с рег. № ****** е съществувало действително правоотношение по имуществена застраховка „каско“ относно същия автомобил, а между ответника – въззивник в настоящото производство и собственика на лек автомобил “Шкода Октавия“, с рег. № ******* – действително правоотношение по договор за задължителна застраховка „гражданска отговорност“ относно същото МПС, както и че на посочената дата – 04.07.2018г. в гр. София е настъпило ПТП по вина на водача на лек автомобил “Шкода Октавия“, с рег. № ******* като за вредите на „Мерцедес GL350 CDI“ с рег. № ****** ищецът е изплатил застрахователно обезщетение на застрахованото лице в размер на 29, а ответника - по регресната претенция – сумата от 26558,89 лв. в полза на ищеца, преди завеждане на делото.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на 2 доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че извън предмета н въззивното производство е механизма на ПТП, причинените вреди по лек автомобилэ„Мерцедес GL350 CDI“ с рег. № ******* причинната им връзка с процесното ПТП, както и че ответникът е изплатил застрахователно обезщетение в размер на 26558,89 лв., а спорния въпрос, за който е направено оплакване във въззивната жалба е дали правилно е изчислен размера на дължимото обезщетение след приспадане на вече платеното по регресната претенция.

Следва да се има предвид, че с плащането на застрахователното обезщетение от страна на ищеца за него е възникнало по силата на закона суброгационно право спрямо причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” – ответника, като в настоящото производство е спорен само размера на регресното обезщетение, дължимо от ответника.

Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил, и от размера на обезщетението, което третото лице като делинквент дължи съгласно чл. 45 ал. 1 ЗЗД на застрахования. Причинителят на вредите респ. неговия застраховател по ГО, който не може да бъде задължен да плати повече, отколкото са задълженията на деликвента към увреденото лице, нито повече от платеното от самия застраховател.

Според чл. 499 ал.2 пр. първо КЗ, при вреди на имущество обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди.

При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и застрахователя - чл.400 ал.1, ал. и ал.3 от КЗ . При положение, че друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност и следователно дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество,определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, като не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество/ ал.2/, т.е по пазарната му стойност./ тези, за привеждане на увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за движение. Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и техният размер е неговата действителна вреда/.

В тази насока ВКС се е произнесъл и в Р № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о. , решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о на ВКС.

Видно от неоспореното заключение по САТЕ – основно и допълнително изслушано в първоинстанционното производство, което настоящият състав кредитира, стойността на причинените щети на увредения автомобил към момента на процесното застрахователно събитие по е: по средни пазарни цени за ремонт на автомобила с нови части е 31598,65 лв., а след приспадане на стойността на вредите, които са съществували в застрахованото МПС към дата на процесното ПТП – 26023,57 лв. и която стойност правилно първоинстанционният съд е приел, че е размера на дължимото обезщетение за вредите, които са вследствие само на процесното ПТП /до размера от 31598,65 лв. липсва причинна връзка с процесното ПТП т.е. тези вреди и тяхното обезщетяване е извън отговорността на 3 делинквента респ на неговия застраховател - ответника/.

При това положение, ищецът е заплатил обезщетение, надхвърлящо пазарната стойност на вредите, за които отговаря делинквента, към момента на причиняване съотв. ремонт на съответния автомобил – в натура, като съдът приема, че този размер на вредите не е установен. Не може да се възложи в тежест на деликвента съотв. неговия застраховател отговарящ за вредите по чл.411 ал.1 от КЗ заплащане на ремонтни дейности явяващи се луксозни, надхвърлящи пазарните цени на вредите или такива, по отношение на които не е установена причинната връзка с процесното ПТП, тъй като така ще се стигне до неоправдано имуществено разместване и неоснователно обогатяване на увредения съотв. неговия застраховател, плащане на обезщетение над действителния размер на причинените вреди.

От обявените за безспорни обстоятелства между страните, е ясно, че преди завеждане на делото ответникът е изплатил обезщетение от 26558,89 лв – т.е. в завишен размер т.е. към датата на подаване на исковата молба, ответникът е погасил чрез плащане изцяло регресната претенция на ищеца т.е. иска се явява изцяло неоснователен.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, решението на СРС в обжалваната му част следва да бъде отменено на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.2 от ГПК и постановено друго, с което иска се отхвърли в уважената му част.

По разноските

С оглед изхода на делото, отговорността за разноски се разпределя по следния начин:

-първоинстанционното производство – на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 925,11 лв. , от които 350,00 лв- внесен депозит за изготвяне заключение по САТЕ, 30,00 лв. – внесен депозит за възнаграждение за вещо лице и 545,11 лв. -платено адвокатско възнгарждение;

-във въззивното производство – с оглед разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК и предвид основателността на жалбата, на въззивника следва да се присъдят разноски.

Претендираните от него и съобразно списък по чл.80 от ГПК са 25,00 лв. – внесена държавна такса и 360,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение, по отношение на което въззиникът е релевилал своевременно възражение за прекомерност.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 1000,00 лв. не е съответно и 4 противоречащо на чл.3 от ГПК / макар този размер да е съответен на материалния интерес по делото и правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая счита, че адвокатско възнаграждение от 360,00 лв. с ДДС не е прекомерно.