Решение № 19682 от 29.11.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19682 гр. София, 29.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА при участието на секретаря М. АТ. ДРАГАНОВА като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско дело № 20231110120909 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на К. Й. П., ЕГН ********** срещу „И.А.М.“ АД, ЕИК ******, с която са предявени както следва: установителен иск с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 652,35 лв.

(след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК в открито съдебно заседание на 15.11.2023 г. ), представляваща недължимо платена сума по договор за паричен заем № 3263344, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2023 г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски.

Ищецът твърди, че на 02.07.2018 г. сключил с ответника договор за паричен заем № 3263344, по който му била отпусната сумата от 1250 лв., дължима на месечни вноски. В чл.

4 от процесния договор страните уговорили, че договорът за заем ще бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като били предвидени и условия, на които следва да отговарят поръчителите. В чл. 4, ал. 2 от договора страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчителство в срока по чл. 4, ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 600 лв., платима разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Ищецът твърди, че поради неосигуряване на обезпечение по договора, му била начислена неустойка по чл. 4, ал. 2. Твърди, че е погасил изцяло сумата по сключения договор за заем преди подаване на исковата молба. Сочи, че процесната неустоечна клауза – чл. 4 от договора, има за цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал.

1

1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Твърди, че клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, тъй като така договорена, при непредоставяне на обезпечение, неустойката излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди би покрила, с позоваване на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Твърди, че клаузата заобикаля и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като сумата за неустойка би следвало да бъде включена в ГПР, а като не е сторил това, ответникът е заобиколил забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага съображения, че неустоечната клауза по чл. 4 от договора е изцяло неравноправна и нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, както и тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП. С оглед нищожността на неустоечната клауза, ищецът твърди, че сумата, платена по същата, е получена от ответника без основание. Ето защо моли клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора да бъде прогласена за нищожна на заявените основания, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 652,35 лв., заплатена по нищожна клауза за неустойка. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че съединяването на установителен иск с осъдителен е недопустимо поради идентичност на предмета на спора, и че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато страната може да предяви осъдителен иск, с оглед което моли за прекратяване на производството като недопустимо. По същество се оспорва, че клаузата за неустойка е нищожна на сочените от ищеца основания. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски. Прави се възражение по чл.

78, ал. 5 ГПП по отношение на претендираните от насрещната страна разноски.

Съдът, с л е д като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за паричен заем № 3263344 от 30.06.2018 г. (който не се спори, че е именно процесният) е видно, че между ищеца К. Й. П., в качеството му на заемател, и „И.А.М. “ АД, в качеството му на заемодател, е сключен договор за заем, по силата на който „И.А.М. “ АД е предоставило на К. П. сума в размер на 1250 лв., която ищецът се е задължил да върне на 15 равни двуседмични вноски в размер на 92,59 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер от 35 % и годишен процент на разходите от 40,83 %, като общата сума, дължима от заемателя е 1388,85 лв. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи на безсрочен трудов договор;

2 да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 1388,85 лв., със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В ал. 2 на чл. 4 страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението по договора да предостави обезпечение в срока по ал. 1, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 652,35 лв., която се заплаща от заемателя разрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сума в размер на 43,49 лв.

По делото е приета и Справка за извършени плащания по договор за паричен заем № 3263344, представена от „И.А.М.“ АД, от която се установява, че по процесния договор ищецът е заплатил както следва: 1250 лв. – главница, 138,85 лв. – договорна лихва, 652,35 лв. – неустойка, или общо 2041,20 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна:

Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на съда основание да приеме, че е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл.

19, ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № 3263344, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 652,35 лв. в случай на непредоставяне от заемателя на обезпечение съгласно условията на ал. 1, чл. 4 от договора и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 652,35 лв. (след изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК в открито съдебно заседание), представляваща недължимо платена сума по оспорената клауза на чл. 4, ал. 2, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже: 1/. че между страните е сключен договор за паричен заем № 3263344, съдържащ оспорената клауза със соченото в исковата молба съдържание; 2/. че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна на заявените с исковата молба основания - че със същата се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, че същата накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, че е наравноправна клауза.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже 3 даването на процесната сума на основание оспорената клауза от договора за паричен заем, а в тежест на ответника – наличие на основание за задържането й.

Във връзка с оплакванията на ответника за недопустимост на производството съдът приема, че за ищеца винаги е налице интерес с иск да прогласи нищожността на договор, по който той е страна, респективно на отделна негова клауза, за да обвърже със силата на пресъдено нещо страните по нищожния договор или клауза от него. Съединяването на такъв иск с иск за връщане на даденото по нищожния договор или клауза от него не е недопустимо, тъй като с решението по иска по чл. 55 ЗЗД ответникът няма да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо по отношение на нищожността на договора или на отделна негова клауза с оглед на това, че мотивите не обвързват страните. Ето защо за всяка от страните по договора съществува правен интерес да предяви иск за прогласяване на нищожността му, респективно на отделна негова клауза, едновременно с иск за връщане на даденото по нищожния договор или клауза от него.

Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка или клауза от нея, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване недействителността на сделката. С оглед основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).

С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на неустоечната клауза, съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание – нищожност поради заобикаляне на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Предвид твърденията на страните, с проекта за доклад по делото, обявен за окончателен в открито съдебно заседание, съдът е отделил на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване между страните по делото фактите, че ищецът е сключил с „И.А.М.“ АД договор за паричен заем № 3263344, по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 1250 лв., в чл. 4 от договора страните са уговорили заемът да бъде обезпечен с две физически лица – поръчители или банкова гаранция, като на основание чл. 4, ал. 2 от договора на ищеца е начислена неустойка, тъй като не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в съответния договор, и че ищецът е заплатил по процесния договор за заем сума за неустойка в общ размер на 652,35 лв.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за 4 продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за действителност на договора е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.