Решение № 1923 от 03.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1923 гр. София, 02.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100502317 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ищцата А. А. Р. срещу решение № 20047715 от 13.07.2022 г., постановено по гр.д.

№ 9704/2021 г. по описа на СРС, 166 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу С. Г. Л., А. А. Л. и С. А. Л. отрицателен установителен иск с правно основание чл.

439, ал. 1 ГПК за разликата над уважения размер от 8700 лв. до пълния предявен размер от 17700 лв., представляваща месечни наеми от по 150 лв. на месец за периода след 29.01.2016 г. до 01.02.2021 г. за ползване на семейното жилище, за което е издаден изпълнителен лист от 12.10.2020 г. по гр.д. № 13461/2010 г. по описа на СРС, 86 състав, и за събирането на които е образувано изп. дело № 20218600400148 по описа на ЧСИ В.М. с рег. № 860 от КЧСИ.

Въззивницата поддържа, че не дължи оспорените суми, за които е отхвърлен предявеният иск, поради настъпило след влизане в сила на изпълнителното основание прекратяване на наемното правоотношение с бившия й съпруг, след което ищцата е престанала да ползва имота. Счита, че от събраните гласни доказателства се установява постигнатото взаимно съгласие между страните по наемния договор, като при липсата на доказателства тя реално да е ползвала жилището, не дължи наемна цена. Намира, че срокът на погасителната давност в случая е 3 години, тъй като се касае до повтарящо се задължение, по отношение на което 1 не е налице сила на пресъдено нещо, доколкото решението на съда по чл. 57, ал. 2 СК е постановено в производство по спорна съдебна администрация и не се отнася до вземане с установен размер. Твърди, че давността не е била прекъсната с образуване на изпълнителното дело, тъй като подаването на молба за образуване на делото от взискателя не представлява действие по принудително изпълнение. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Въззиваемите С. А. Л., А. А. Л. и С. Г. Л., действаща лично и като законен представител на малолетния А. А. Л., считат, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е частично неправилно по следните съображения:

При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили нови обстоятелства, които водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. Предвид наведените основания за недължимост на сумата, ищцата трябва да установи прекратяване на възникналото по силата на съдебното решение наемно правоотношение, респ. ответниците следва да установят настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.

Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че оспорените вземания на С. А. Л., А. А. Л. и С. Г. Л. се основават на настъпило в тяхна полза наследствено правоприемство след смъртта на А. С.ов Л., в полза на когото пък е възникнало вземане срещу А. А. Р. (с предишно фамилно име Л.) за наемна цена в размер на 150 лв. месечно за представеното след прекратяване на брака ползване на семейното жилище на ищцата по силата на решение № III-86-44/24.03.2011 г., постановено по гр.д. № 13461/2010 г. по описа на СРС, 86 състав, влязло в сила на 24.03.2011 г. Въз основа на решението ответниците са се снабдили с изпълнителен лист, като противно на доводите в исковата молба, същият представлява годен изпълнителен титул – съдебното решение, макар и да не е постановено в исков процес, се ползва с изпълнителна сила въз основа на общото правило на чл. 404, ал. 1 ГПК, доколкото въз основа на него в полза на единия съпруг е възникнало парично вземане, чието принудително изпълнение въз основа на съдебния акт не може да бъде отречено.

2

Съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Постановената мярка относно ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация – съдебното решение в тази част не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права. Във всички хипотези на предоставяне на ползването на семейното жилище по силата на съдебното решение по чл. 56 СК възниква наемно правоотношение – чл. 57, ал. 1 СК. Страни по него са собственикът на имота – в качеството на наемодател, и бившият съпруг, на когото е предоставено ползването – в качеството на наемател, като произнасянето по чл. 56 СК в съдебното решение замества съгласието на наемодателя. В случаите, когато няма ненавършили пълнолетие родени от брака деца и в съдебното решение не е определен срок, за който ползването се предоставя при условията на чл. 56, ал. 5 СК, наемното правоотношение възниква като безсрочно, като на основание чл. 239 ЗЗД отношенията между страните се уреждат по общите правила за наемния договор. Доколкото наемното правоотношение по дефиниция е възмездно, с решението по чл. 56 СК съдът следва да определи и размерът на наема за периода на ползването – чл. 57, ал. 2, изр. 1 СК, в случай че има искане за това от някоя от страните, като и в тази част постановеното решение представлява акт на съдебна администрация. Наемното правоотношение възниква с влизане в сила на бракоразводното решение, от който момент се дължи и заплащането на наемната цена (в този смисъл Решение № 160/2015/29.02.2016 г. по гр. дело № 2290/2015 г. на ВКС, II г. о.).

Между страните не се спори, че въз основа на описаното съдебно решение ищцата е получила фактическата власт върху жилището – същата изрично признава този факт, като твърди, че скоро след това се е изнесла от имота, тъй като с бившия й съпруг постигнали съгласие в него да живее нейната дъщеря със семейството й. В периода на действие на наемното правоотношение обстоятелството дали ищцата реално е ползвала имота, след като той фактически й е бил предоставен за ползване, е ирелевантен – правоотношението между А. А. Р. и А. С.ов Л. се урежда от правилата на договора за наем, според които наемателят дължи наемната цена за срока на действие на договора, доколкото наемодателят е предоставил ползването на вещта, без оглед на обстоятелството дали наемателят фактически я е ползвал (арг. чл. 228 и чл. 232, ал. 2 ЗЗД). В този смисъл, фактическото обитаване на имота от ищцата би имало значение за изхода на спора единствено при установено прекратяване на наемното правоотношение – в този случай, наемателят се освобождава от паричното си задължение, ако докаже, че след прекратяване на договора е върнал вещта на наемодателя.

А. А. Р. оспорва принудителното изпълнение на претендираните от ответниците парични вземания на твърдението за новонастъпили след влизане в сила на изпълнителното 3 основание факти – прекратяване на наемното правоотношение по взаимно съгласие между страните. За това обстоятелство в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели, но настоящият въззивен състав намира, че същите са недопустими на основание чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК – наемното правоотношение е възникнало въз основа на съдебно решение – писмен акт, който обективира волята на бившите съпрузи ползването на семейното жилище да бъде предоставено на единия съпруг срещу определена цена. Следователно, възникналият по силата на съдебното решение наемен договор между ищцата и бившия й съпруг представлява писмено съглашение, чието прекратяване е недопустимо да бъде установявано със свидетелски показания. Ето защо, съдът не може да обсъжда събраните гласни доказателства по отношение на твърдения от ищцата факт за постигнато през 2012 г. взаимно съгласие за прекратяване на наемното правоотношение, като при липсата на писмени доказателства за това обстоятелство следва да се приеме, че по делото не се установява осъществено основание за прекратяване на възникналото след прекратяване на брака безсрочно наемно правоотношение между бившите съпрузи. Ето защо, А. А. Р. е продължила да дължи определения от съда месечен наем от 150 лв. през процесния период, без оглед на обстоятелството дали реално е ползвала вещта.

След смъртта на наемодателя А. С.ов Л. в наемното правоотношение са встъпили неговите законни наследници – договорът за наем по правило не се сключва с оглед личността на страните, поради което при липса на сливане на страна след смъртта на наемодателя правоотношението се запазва като безсрочно с участието на наследниците му. Ответниците са се снабдили с изпълнителен лист на 12.10.2020 г. и с молба от 29.01.2021 г. са образували изпълнително дело № 20218600400148 по описа на ЧСИ В.М. за принудително събиране на натрупаните суми. С оглед на наведените възражения за недължимост на вземанията, спорно между страните е обстоятелството какъв е срокът на погасителната давност за оспорените задължения, респ. дали същият е изтекъл с оглед на предприетите действия за принудително изпълнение.

Съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на погасителната давност е всякога пет години. Цитираната разпоредба се отнася до установени със сила на пресъдено нещо между страните по исков процес парични вземания, които са били спорни и по силата на предприетите действия на кредитора по установяването им по исков път са доказани по основание и размер за минал период. В настоящия случай вземанията на ответниците подлежат на принудително изпълнение, доколкото размерът им е посочен в съдебно решение, което е изпълняемо, но същото не се ползва със сила на пресъдено нещо – решението по чл. 57, ал. 2 СК е постановено в производство по спорна съдебна администрация – форма на съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата (в този смисъл е безпротиворечивата трайна съдебна практика – Решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2750/2017 г. на ВКС, II г.о., Решение № 96 от 14.03.2016 г. по 4 гр. д. № 4842/2015 г., IV г.о.). С решението в случая съдът замества волята на страните по наемното правоотношение и определя вместо тях размера на дължимата наемна цена по възникналото след прекратяване на брака наемно правоотношение за в бъдеще, до настъпване на промяна на обстоятелствата, при която всяка от страните може да иска изменение на този размер. В този смисъл, възникналото в полза на наемодателя вземане по това решение подлежи на промяна и не е установено със сила на пресъдено нещо, същото възниква периодично за в бъдеще – след влизане в сила на съдебното решение, от когато възниква и наемното правоотношение между страните, поради което по отношение на него не може да се приложи специалната петгодишна погасителна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.