Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3870 от 03.10.2024, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Гражданско дело 2387/2024
Вид
Решение № 3870
Подписан
03.10.2024
В сила
25.10.2024
Състав
Костадин Божидаров Иванов

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26, ал. 1, пр. 3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.26, ал.4 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146 · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 10а · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т.10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 3870 гр. Пловдив, 03.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330102387 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба В. А. Д., ЕГН **********, с адрес: ** ** **** ****************, чрез адв. Д. М., против „Кредит тайм” ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“ № 9, с която са предявени установителен иск, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем № ****/27.06.2023г. на основание чл. 26, ал. 1 вр. чл.

22 ЗПК, като заобикалящ императивните изисквания на чл.19, ал.4 от ЗПК и като противоречащ на добрите нрави, а в условията на евентуалност да се прогласят за нищожни клаузата за „Еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем“ и клаузата за „Изготвяне на индивидуално кредитно предложение“ по Договор за паричен заем № *****/27.06.2023г., поради противоречие с добрите нрави и неспазване нормите на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***** от 27.06.2023 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца парична сума в размер на 1000 лева в заем, при ГПР 10,28%, годишен лихвен процент – 10,00% и срок на кредита от 14 вноски. В т. 3 от договора, била предвидена графа „Еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем“ в размер на 798,28 лв., както и графа „Изготвяне на индивидуално кредитно предложение“ в размер на 798,14 лв., разпределени на 14 вноски. По този начин общата сума, която ищцата следвало да заплати била в размер на 2660 лв. Ищецът счита, че Договор за паричен заем № *****/27.06.2023г. е нищожен на основание чл.26, 1 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК.

Излага, че клаузите, съдържащи се в т. 3 Условия по заема, наименувани – „Еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем“ и „Изготвяне на индивидуално кредитно предложение“ са нищожни, поради противоречие с добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП.

Твърди, че в договора липсват условия за прилагането на годишния лихвен процент, липсва информация дали същият е фиксиран за целия срок на договора или е променлив. Нито в договора, нито в погасителния план било отбелязано какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да се прецени дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания.

Излага аргументи, че договорът за паричен заем не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не бил установен механизмът, по който е изчислен ГПР и по-конкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва са включени в него. Смята, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като в ГПР не били включени таксите по допълнителните услуги, като с уговорката за допълнителни разходи се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Поради невключване на възнаграждението по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР давало невярна информация относно общите разходи по кредита и се окачествява като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Сочи, че в случая не е приложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД и нищожността на клаузата, определяща ГПР на процесния договор, обуславя недействителност на целия договор. В случая приложение намирала разпоредбата на чл.22 от ЗПК – договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. В условията на евентуалност счита, че клаузата „Еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем“ и клаузата „Изготвяне на индивидуално кредитно досие“ са нищожни поради противоречие с добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК във вр.с чл.22 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Твърди, че поради накърняване на принципа на добрите нрави чрез уговорените клаузи се достига до явна нееквивалентност на насрещните престации, което води до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на изгода за кредитора. Смята, че оспорените допълнителни услуги са в явно противоречие с чл.10а от ЗПК.

Сочи, че същите са неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 ЗЗП, тъй като са 2 необосновано високи и водят до неоснователно обогатяване на кредитора.

Смята, че с предвиждането на заплащане на допълнителните такси се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като тези разходи не са включени в ГПР, като по този начин посоченият в договора размер на ГПР не е действително прилагания между страните. Това от своя страна представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Твърди, че е нарушена Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., транспонирана в българското законодателство с пар.13 а, т.9 от ДР на ЗЗП, тъй като процесните клаузи не са индивидуално уговорени, а са предварително изготвени и потребителят не е имал възможност да влияе на тяхното съдържание. С уточняваща молба допълва твърденията си за недействителност на договора за кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.

22 ЗПК поради некоректно посочване в договора на действително приложимия в отношенията между страните ГПР. В подкрепа на изложеното цитира и практика на Съда на ЕС. Моли за уважаване на предявените искове.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. Сочи, че договорът за паричен заем е напълно валиден, ищецът собственоръчно подписал всички документи и е усвоил заемната сума. Относно искането за обявяване на нищожност на клаузите, уреждащи допълнителни такси твърди, че такива такси не са изисквани от потребителя, въпреки че са уговорени, както и че такива не са заплащани. Ищецът следвало да докаже, че е направил плащане по тези клаузи. Оспорва ищецът да е материално затруднено лице и релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Моли исковите претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Установява се от представените писмени доказателства – договор за паричен заем № ***** от 27.06.2023 г. и приложенията към него, че между ищцата В. Д. и ответника „Кредит Тайм” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, при което ищцата има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищцата е предоставена в заем сумата от 1000 лв., срещу задължение да я върне в рамките на четиринадесет месечни вноски. С договора е уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 10,00 %, и посочен ГПР от 10,28 %. Видно от съдържанието на договора в т. 3 „Условия по заема“ за кредитополучателя е предвидено задължение за заплащане на сумата от 798,28 лв., представляваща еднократна такса за експресно разглеждане на заявката за одобрение на паричния заем, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга. В същия раздел е предвидено и заплащане от длъжника на такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер от 798,14 лв.

Общият размер на задълженията по кредита с таксата за експресно 3 разглеждане и тази за изготвяне на индивидуално кредитно предложение е посочен на 2660 лв., а при заплащане своевременно по погасителния план – сумата била 2254 лв.

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищцата освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът приема за основателни съображенията в исковата молба и уточняващата молба за недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорените такси за експресно разглеждане и за изготвяне на индивидуално кредитно предложение реално представляват разход по кредита и е следвало да бъдат взети предвид при определяне на ГПР. Видно от изричния текст на договора първата такса се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, а втората за формиране на предложение с параметрите на кредитното правоотношение, т.е. и двете са пряко свързани с договора и съществуват единствено във връзка с него. Липсват също така писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тези „услуги“, чието конкретно съдържание не е посочено в договора за кредит. Следователно разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема и по изготвяне на конкретно предложение за кредит е трябвало да се включат в ГПР по заема.

Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Фактически приложимият ГПР по кредита не е 10,28 %, доколкото общият размер на двете такси от 1 596,42 лв. е повече от 150 % от чистата стойност на кредита и предвид ГЛП от 10,00 %, при срок на договора от една година и два месеца, с главница от 1000 лв., то неминуемо се извежда заключение за несъответствие на посочения в договора ГПР с действителния такъв по кредита, размерът на който положително би надхвърлил законния лимит в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Последното е самостоятелно основание за нищожност на процесните клаузите, освен заради общата недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит и тази за изготвяне на индивидуално кредитно предложение се дължат въз основа на клаузи от договора, които са в 4 противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит и изготвяне на конкретните параметри по заемното правоотношение са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочените договорни клауза е да послужат за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора.