Решение № 3103 от 18.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3103 гр. Пловдив, 18.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330113261 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК.

Ищецът Ц. М. Д., ЕГН: **********, от село ., община М., област П., ул. „******“ № ***, чрез пълномощник адв. Р. П., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:

131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от Г. Т. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул.

„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от управителя П. Д., искове за признаване на установено, че договор за паричен заем № *********/ 03.12.2021 г. е нищожен, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, а договор за предоставяне на гаранция № *********/ 03.12.2021 г. е нищожен, като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за паричен заем № ********/ 03.12.2021 г., по който се предоставила сумата от 400 лева, на 6 вноски, с краен падеж- 28.02.2022 г., с фиксиран ГЛП от 40 % и ГПР- 45, 44 %, при общ размер на всички плащания- 421, 80 лева. Според чл. 4 от договора се предвиждало предоставяне на обезпечение в тридневен срок чрез двама поръчители, банкова гаранция или одобрено дружество- гарант. В тази връзка с втория ответник се сключил договор за предоставяне на гаранция № *******/ 03.12.2021 г., по който се дължало възнаграждение за услугата от 148, 1

20 лева. По двата договора не били плащани суми, като същите били нищожни. С договора за кредит се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните. Лихвата надвишавала трикратния размер на законната лихва и така се явявала в противоречие с добрите нрави. Действителният ГПР бил различен от посочения в договора, защото в него не се включвало възнаграждението за поръчител и тази невярна информация за размера на разходите представлявала заблуждаваща търговска практика. Нищожен бил и договорът за поръчителство, като сделката между длъжника и поръчителя била без правно основание, защото принципно поръчителството представлявало съглашение между кредитора и поръчителя.Преди сключване на договора за кредит дружеството следвало да извърши оценка на кредитоспособността на длъжника, но с възнаграждението за поръчителя рискът от неизпълнение на задължението на финансовата институция се прехвърлял върху длъжника. Посочва се, че в договора за кредит не били спазени императивните изисквания на ЗПК- общата дължима сума не включвала възнаграждението за поръчителство и оттук- ГПР бил посочен в неточен размер, което заблуждавало потребителя и го поставяло в неясно положение относно действителните му разходи по кредита. Размерът на възнаграждението за поръчителство бил прекомерно завишен. Двата договора били свързани помежду си, като възнаграждението за поръчителя увеличавало разходите по кредита. Тъй като обаче това не намирало отражение в стойността на ГПР на потребителя не била предоставена пълна информация за разходите по кредита и за оскъпяването му, като той не можел да прецени реалните икономически последици от договора. Така и двата договора били недействителни и в тази връзка се моли да се признае за установено тяхната нищожност. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник, в който се посочва, че искът срещу него бил недопустим, защото вторият ответник бил погасил задължението и встъпил в правата на удовлетворения кредитор. По същество се твърди, че договорът за кредит бил действителен. Лихвеният процент представлявал цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и оттук- не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се бил съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно ограничение. ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал 2 цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Договорът за обезпечение също бил действителен, като за предоставената услуга се дължала съответна такса. Договорът отговарял на закона и бил израз на свободата на договаряне. Насрещните престации не били нееквивалентни, защото поръчителят отговарял солидарно за задълженията на заемодателя за негов дълг, който надвишавал цената на услугата.

Възнаграждението на дружеството било определено след преценка на риска, като в случай, че клиентът го считал за несправедливо висок, то той въобще не следвало да сключва договора. Търговецът не предоставял услугата безвъзмездно, а извършвал дейността си с цел печалба. Възнаграждението тук било дължимо с оглед неизпълненото задължение на потребителя за предостави поръчител. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с възражения, че и искът против него бил недопустим, защото задълженията по договорите били прехвърлени изцяло с договор за цесия на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: 202527341 и установителното действие на решението щяло да бъде само между страните. По същество, искът се оспорва като неоснователен.

Твърди се, че договорът за гаранция бил действителен, като той попадал извън приложното поле на ЗПК. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Ищецът можел да прецени икономическите последици от договора. Това не бил договор за поръчителство, а за предоставяне на услуга срещу възнаграждение. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Дори и кредитът да бъдел обявен за недействителен, това не обуславяло нищожност на договора за гаранция. Ищецът кандидатствал за кредит, избрал тази форма на обезпечение, като възнаграждението за гаранта не било част от заемното правоотношение, защото то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта и, за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната също не се явява и не се представлява, но взема становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед 3 наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № *****/ 03.12.2021 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 400 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 6 двуседмични вноски, с краен падеж- 28.02.2022 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 45, 44 % и общ размер на всички плащания- 421, 80 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ********/ 03.12.2021 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 148, 20 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на поръчителство.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно 4 посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 421, 80 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (до 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита. Така и ГПР от 45, 44 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за обезпечението, като с включването му кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.