Решение № 2196 от 05.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2196 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20231110168292 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на искова молба на Н. Р. Ш. с ЕГН **********, постоянен адрес ., съдебен адрес . (ищца), действуваща чрез упълномощения представител Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ., действуващо чрез управителя адвокат Д. М. М.. Ищцата твърди, че през 2023 г. е сключила с ответника договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който получила сумата 250 лева. Така полученият кредит тя трябвало да върне на 3 месечни погасителни вноски, като заплати и фиксирана възнаградителна лихва в размер на 36 %. Ищцата освен това поела задължението да обезпечи задълженията си по договора за кредит с гарант – отговарящ на условията, посочени в общите условия, или банкова гаранция. В случай на неизпълнение на последното задължение в чл. 27 от договора за кредит страните уговорили ищцата да дължи неустойка в размер на 0, 9 % от усвоения кредит, която трябвало да се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски. Ответникът й начислил неустойка в размер на общо 146 лева и 67 стотинки, с което общата сума, която ищцата трябвало да върне, била в размер на 412 лева и 97 стотинки. Съгласно посоченото в договора годишният процент на разходите бил в размер на 42, 58 %.

Ищцата излага подробни доводи, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави и излизане извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Намира за недопустимо кумулирането на неустойка за вреди от това, че задължението няма да може да бъде събрано в срок заедно с мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Напомня, че непредставянето на уговореното обезпечение дава право на кредитора да иска незабавно изпълнение на цялото задължение съгласно чл. 71 ЗЗД. Оспорва клаузата за неустойка като нищожна и поради нейната неравноправност и поради заобикаляне на закона, като се позовава на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Иска от съда да прогласи нищожността на чл. 27 от договор за 1 паричен заем № 918161/03. 01. 2023 г., както и да осъди ответното дружество да й заплати сумата 1 лева, част от общата сума 146 лева и 67 стотинки, представляваща недължимо платена сума, ведно със законовата лихва от датата на депозирането на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски.

В последното открито съдебно заседание първостепенният съд допусна изменение на предявения осъдителен иск, като същият следва да се счита за предявен до сумата в размер на 6 лева и 53 стотинки и цял иск.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „.“ АД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., действуващ чрез упълномощения процесуален представител адвокат Х. Н., член на Разградската адвокатска колегия.

Ответното дружество намира предявения иск за допустим, но го оспорва като неоснователен. Признава, че през 2023 г. е сключило с ищцата описания от нея договор за потребителски кредит от разстояние. Отрича договорената неустойка да противоречи на добрите нрави, като излага съображения във връзка с начина на сключването на договора и подчертава, че то е било инициирано от ищцата, че й е била изпратена необходимата преддоговорна информация във формата на стандартен европейски формуляр ведно с погасителен план и общи условия. Отрича неустойка да е била начислявана и събирана. Излага доводи във връзка с предпоставките за възникване на неустоечното задължение, функциите на неустойката, както и че нейният размер бил обусловен от бездействието на длъжника и че евентуалната нищожност на неустойката трябва да се преценява към момента на сключването на договора, а не въз основа на размера, получен в резултат на неизпълнението. Не била налице изначална невъзможност да се осигури уговорения в срок поръчител, който да отговаря на посочените в договора изисквания.

След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря и на останалите формални изисквания на чл. 127 и чл.

128 ГПК, поради което е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими. Няма пречка да бъде съединен осъдителен иск с обуславящ го установителен иск.

Предявени са кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. В тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване, че уговорката на чл. 27 от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 918161 от 03. 01. 2023 г., е нищожна на което и да е от твърдените от нея основания, че във връзка с този нищожен договор е заплатила в полза ответника парична сума в размер на 6 лева и 53 стотинки. В тежест на ответника е да докаже, че съответната договорна клауза е била индивидуално уговорена.

От представения по делото заверен препис от потребителски кредит, предоставен от разстояние № 918161 от 03. 01. 2023 г. и погасителен план към него (страните не спорят, че този договор е бил сключен при спазване на изискванията на 2

ЗПФУР и ЗЕДЕУУ) се установява, че ответникът е предоставил на ищцата парична сума в размер на 250 лева, а ищцата се е задължила да му възстанови същата тази парична сума, наред с което да му заплати възнаградителна лихва в размер на 36 % на три ежемесечни вноски. Освен това страните уговорили ищцата да предостави на ответното дружество в тридневен срок от сключването на договора персонално обезпечение – поръчител или банкова гаранция (чл. 17). При неизпълнение на последното задължение страните предвидили ищцата да дължи на ответното дружество неустойка в размер на 0, 9 % от предоставената парична сума в размер на 250 лева за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението. При това положение страните посочили в договора годишен процент на разходите в размер на 42, 58 %.

От експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ищцата действително е получила уговорената парична сума в размер на 250 лева на 03. 01. 2023 г. по банков път. Три дни по-късно на 06. 01. 2023 г. ищцата заплатила в полза на ответното дружество парична сума в размер на 257 лева и 26 стотинки.

Ответното дружество отчело, че с така заплатената парична сума била предсрочно погасена цялата главница в размер на 250 лева, възнаградителна лихва в размер на 73 стотинки, както и сумата 6 лева и 53 стотинки, представляваща неустойка. Освен това според експертното заключение, ако уговорената неустойка не се счита като разход по кредита, то годишният процент на разходите по договора възлиза на 46, 41 %. Ако обаче тя бъде счетена за разход по кредита, то в такъв случай действителният годишен процент на разходите по кредита би възлизал на 2 230, 18 %.

Според императивните правила на Закона за потребителския кредит (ЗПК) годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, били те настоящи или бъдещи, в това число и преки и косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, като така определения годишен процент на разходите не може да надхвърля петкратния размер на законовата лихва по просрочени задължения, определена от Министерския съвет (чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК). Под общи разходи по кредита за потребителя на свой ред се разбират всички разходи по кредита, включително такси, комисиони и всички други видове разходи, които са пряко свързани с договора за потребителски кредит, известни са на кредитора и трябва да бъдат заплатени от потребителя, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗПК).

Неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора за кредит следва да се приеме за сигурен разход по кредита. Достатъчно косвени доказателства за това се съдържат в самия текст на договора – от една страна, задължението за предоставяне на обезпечение е свързано с редица трудно изпълними условия и трябва да бъде осъществено в кратък тридневен срок; от друга страна, още с погасителния план, който е неразделна част от договора за потребителски кредит и е бил съставен на датата на сключването на договора, страните са предвидили, че това задължение няма да бъде изпълнено, като са разсрочили плащането на свързаната с него неустойка. Ако този сигурен разход по кредита беше включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, неговият размер щеше да е съществено по-голям от посочения от страните в договора. Ето защо първостепенният съд предпочита варианта на експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, според който действителният годишен процент на разходите по договора за потребителски кредит възлиза на 2 230, 18 %.

Пропускът на страните да посочат действителния размер на годишния процент 3 на разходите в договора за потребителски кредит обуславя недействителността му на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Смисълът на изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочен тъкмо действителният годишен процент на разходите произтича от правото на потребителя да може да прецени правилно икономическите последици от сключването на договора, както и да може да направи адекватно сравнение с предложения за сключването на други договори за потребителски кредит (така че да може евентуално да „рефинансира“ кредита). Затова посочване в договора на годишен процент на разходите, който не съответства на действителния, съставлява заблуждаваща търговска практика и следва да се приеме за нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В сходен смисъл е трайната съдебна практика на почитаемия Софийски градски съд (решение № 3609 от 04. 07.

2023 г. на СГС, II – А въззивен състав, по в. гр. дело № 8049/2022 г.; решение № 4456 от 11. 08. 2023 г. на СГС, II – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 1898/2022 г.; решение № 4304 от 02. 08. 2023 г. на СГС, IV – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 8430/2022 г.; решение № 4067 от 20. 07. 2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело № 9689/2022 г.; решение № 4058 от 20.07.2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело № 7753/2022 г.; решение № 3868 от 13. 07. 2023 г. на СГС, II – Б въвззивен състав, по в. гр. дело № 62/2023 г.; решение № 3480 от 06. 07. 2023 г. на СГС, II – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 9659/2022 г.; решение № 2449 от 16. 05. 2023 г. на СГС, IV – А въззивен състав по в. гр. дело № 87/2022 г.; решение № 1407 от 22. 03. 2023 г. на СГС, IV – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 1167/2022 г.). С оглед нищожността на целия договор и предвид ограниченията, наложени от диспозитивното начало, съдът трябва да уважи иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяването на нищожността на клаузата чл.

27 от договора. Следователно предявеният установителен иск е основателен.

Съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за кредит, кредитополучателят следва да върне единствено чистата стойност на кредита, като не дължи други суми. Ищцата не е дължала на ответното дружество заплащането нито на неустойката по чл. 27 от недействителния договор за потребителски кредит, нито възнаградителна лихва. В случая ищцата е поискала да й бъде възстановена само сумата в размер на 6 лева и 53 стотинки, която съответствува на платеното въз основа на недействителната уговорка за неустойка. Предвид ограниченията на диспозитивното начало съдът намира, че следва да уважи изцяло така предявения осъдителен иск.

Разноски. При това положение съдът трябва да присъди в полза на ищцата сторените от нея деловодни разноски. Те се изразяват в държавната такса в размер на 130 лева, депозитът за възнаграждаването на вещото лице в размер на 400 лева. Освен това ищцата е представила доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на общо 1 800 лева с ДДС (л. 74), във връзка с което ответното дружество не е направило възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Следователно съдът трябва да присъди на ищцата всички така сторени разноски в размер на общо 2 330 лева (съответно 1 191 евро и 31 евроцента).